На Трети март честваме Деня на Освобождението на България от османско иго. Преди 145 години, две от общините в днешната област Перник, остават за кратко под сръбска окупация. За този период от историята и реакцията на местното население припомня краеведът Аниела Асенова.
Тя разказва, че събитията са описани и в старите църковни книги, съхранявани в брезнишкия енорийски храм "Св. Петка", където може да се прочете следният откъс: "Да се знае, како потъна турское царство, лето господне 1877 г., месеца декемврия, 20 ден. Избегаше из Брезник и дойдоше сърбете у Брезник, декемврия 25-ти".
След като брезничани и трънчани установяват, че сърбите нямат намерение да се оттеглят, видни люде, начело с възрожденеца дядо Кота Кафеджийски, правят постъпки пред руското управление. Нещо повече - стигат и до видинския вицегубернатор Петко Каравелов, който взима решителни мерки за изгонването на нашествениците. Руското управление определя мерките като прибързани с оглед на неприключилата война. Така сърбите остават в района. Те дори установяват своя граница по Вискяр планина и изграждат пропускателен пункт в местността Криви колник. За наказание от тяхна страна брезничанинът дядо Кота е затворен в кулата в града от времето на местния кърджалия еничар Кара Фейзи. Въпреки това той намира начин да избяга от мястото и пише тъжба (писмено оплакване) до княз Николай Николаевич - главнокомандващ на руската армия. Тъжбата бива преписана с красив почерк от друг брезничанинин - Миле Дурев, който тръгва да я разнася из селата в Граово, за да събира подписи. В документа се подписват 280 души. По-късно дядо Кота го занася в София. Там той се среща и с трънчанина Тако Пеев, дошъл като него със същата мисия. Заедно с Марин Дринов, Кафеджийски и Пеев, са включени в софийска делегация, заминала за Сан Стефано. Двамата осъществяват среща с княза, на която му предават исканията на брезничани и трънчани за това градовете и околиите им да бъдат включени в новоучредената държава. Князът им дава уверението си, че същите ще бъдат удовлетворени. Така Брезнишко и Трънско биват включени в границите на страната ни, уредени със Санстефанския мирен договор. 
Сръбската окупация на региона продължава до май 1879 г., когато един руски ескадрон, начело с полковник Лукашов, пристига и обявява официално, че властта вече е в ръцете на местното българско население. 
Асенова припомня, че брезничани и трънчани се гордеят не само с дядо Кота Кафеджийски и Тако Пеев, но и с други смели техни земляци. Сред тях са Маринчо Красин от с. Бегуновци - участник в Руско-турската освободителна война и преводач в Пета сотия на 2-ри Кубанския конен полк, както и с капитан Симо Соколов от с. Грознатовци (по онова време в пределите на Трънско, днес - Сърбия), изпълнил достойно поставената му задача да вдигне т.нар. Шопско въстание (познато и под наименованието Знеполско-Краищенско). Със своята армия от 6000 души, Соколов стига до Кратово (днес Северна Македония). Навсякъде той бива радушно приет, а хората имат силно страхопочитание към него.
Асенова добавя, че днешният ден е паметен за цялата страна и доказва, че сме потомци на смели и далновидни личности. Според нея делото на нашите деди и всички онези, които са били съпричастни към нашата история, не бива да бъде забравяно, а увековечавано за бъдещите поколения.