Всичко започва на запустялата улица „Каля Мошилор“ в Букурещ. Българката Иванка Шишева, наскоро емигрирала в румънската столица със семейството си, минава покрай порутения Солаков хан и вижда изкъртения барелеф на Любен Каравелов и олющената паметна плоча за печатницата му. 
“Тази гледка провокира у мен недоумение, шок и куп въпроси: как е възможно да се отнесем така с културното си наследство, за пореден път; чие безхаберие е това; какво може да се направи; а може ли нещо изобщо да се направи?”, споделя за БТА Иванка. 
В търсене на отговори стига до дружеството на Лука Велчов – представител на българската диаспора в Румъния – и попада на неговата обиколка из историческия Букурещ. После събира малък доброволен екип, с който да заснеме някои от сградите.
“Решихме да провокираме дебат и да документираме паметта. На фона на днешния вид на Солаковия хан смятаме това за неотложна и екзистенциална задача. Така създадохме три тийзъра, които бележат началото на проекта „Нетрасирано Възраждане“, разказва Иванка. 
Ето какво сподели Иванка Шишева в специално интервю за БТА.
Кога и как животът те отведе в Румъния?
Ще станат четири години този месец. Решението ни до голяма степен беше спонтанно. Помогна това, че се преместихме цялото семейство - съпругът ми, детето и аз. Съвсем авантюристично, на една възраст, на която човек би трябвало да пуска корени, ние си взехме багажа и дойдохме. Въпреки че доста дълго време защитавахме идеята, че емиграцията не е добро решение, накрая се принудихме да пробваме. Мъжът ми си намери работа в една българо-румънска кооперация. Там остана три години, после смени фирмата. Аз не съм обвързана с работа тук, преводач и учител съм. Основно съм превеждала видео съдържание, малко художествена и научна литература. Детето ни отначало не говореше и дума румънски. За него хем беше шок, хем най-бързо се приспособи. В рамките на няколко месеца си намери приятели и започна да говори езика. Да си призная, за мен приспособяването беше най-трудно.
Освен езиковата бариера, какви други трудности срещнахте?
Разбира се, че имаше много трудности, но самото ни идване тук беше много лесно. Пристигнахме и същия ден наехме квартирата, която бяхме харесали, нанесохме се, тогава имахме куче - нямаше проблем, че сме с животно. В София бяха преговори - „Ама вие, ако имате дете и куче, ние не ви искаме!“.
Животът в Букурещ е различен, но има нещо общо между нас българите и румънците. Особено като се заговорим и всеки се сеща за някой роднина - българин или румънец. Всеки трети. Онзи ден например си говорихме с чичото на едно от децата в българското неделно училище, който е румънец, и се оказа, че неговият дядо е бил българин, който дошъл в Румъния. 
Споменаваш българското училище и българската общност в Букурещ. Сплотена ли е, поддържате ли контакт, събирате ли се?
Аз съм завършила славянска филология и като човек, който няколко семестъра е учил старобългарска литература, се чувствам свързана с българската култура. Когато дойдохме тук, това усещане се засили. В България живеех в среда, в която имах ежедневен достъп до българска култура - можех да отида в „Перото“, да съм на представяне на книга, да присъствам на някой фестивал, да посетя някой културен център - повечето пъти Чешкия и т.н. 
Когато дойдохме в Букурещ, имах желание да ходим заедно с детето на български събития. Например на връчване на венци в парка “Херастръу”. Където се правеше нещо българско, ние ходехме. Това беше и малката връзка между нас и детето с България, особено по времето на пандемията, когато беше много трудно да пътуваме.
А дали българската общност е сплотена или не? Когато дойдохме, тя беше по-аморфна. Сега има срещи, събирания. Освен това на мен ми се случи така, че присъствам и на сбирки на т.нар. българи, които са с български корени, но са румънски граждани и са няколко поколения, родени и живели тук.  Ето, преди няколко дни бяхме в село в област Телеорман, общувала съм с банатски българи. Това е многолика общност. 
Фактът, че аз като представител на т.нар. икономическа, съвременна, най-нова диаспора отивам на събитие, организирано от старата българска общност тук, означава, че има връзка, че се осъществява някакъв контакт между двете и той не е невъзможен, и за мен е много обогатяващ. Защото тези хора копнеят да проговорят някакъв по-чист български. А пък ние копнеем по това, което ни липсва - по дома. 
Какво ти липсва най-много от България?
Приятелите. 
Какво те провокира, какво те вдъхнови да започнеш да работиш върху документален филм за Солаковия хан?
Това е дълга лична история. Имам влечение към документалното кино. Аз съм чешки възпитаник, чешката филология ми е основната специалност, а в Чехия киното има много традиции. Имам някакво влечение от малка, а Вим Вендерс е основния ми вдъхновител и по-точно едно негово интервю, в което казва: “Ако това е филм, който усещате, че само вие можете да заснемете и никой друг, тогава това е вашият филм. И трябва просто да го заснемете!“.  
Провокативно беше това със Солаковия хан. Първоначално имахме идея да обиколим някои български места тук. Докато ги обикаляхме, се оказа, че все стигаме до този хан. Помня как пристигнахме в Букурещ и на третия-четвъртия месец минахме покрай сградата и съпругът ми ми каза: “Ела, ела, ще ти покажа нещо. Виж тази плоча”. А аз отвърнах: “Какво е това? Трябва да питаме защо това нещо изглежда така”. Не намерих български културен център, за да отнеса въпросите си, но попаднах на обиколките на Лука Велчов - доайенът на българите в Букурещ и председател на „Демократичния съюз на българите в Румъния“.
И тогава си казах: “тази информация не идва случайно при мен”. После решихме да заснемем като документален филм какво се случва със Солаковия хан, кой какво е правил, как изглежда, кой е бил свързан с него, ще има ли положителен изход съдбата му...
Кой те подкрепи в проекта, как успя да намериш съмишленици? 
Това всъщност беше най-трудното, защото екипът се смени два пъти. Отначало тръгнах да пиша някакви проекти, за да се финансираме. И в чужбина, и тук, и там. Започнах с двама души, разменяхме си някакви текстове, но дори не се видяхме на живо, защото много бързо приключиха нещата. Разминахме се професионално, може би и идеологически. И тогава, съвсем случайно, попаднах на операторката Галина Василева. Наш познат ни свърза. Обади ми се и каза: “Тя в момента е в Букурещ и работи по някаква постпродукция, проявява интерес, обади ѝ се”. Срещнахме се в парка “Херастръу” и тя лаконично каза: “Ами добре, ще го направим”. Събрахме се през септември 2020 и снимахме тийзър. Тогава даже влязохме вътре, в самия хан, с Кристиян Солаков, бащата, всъщност един от основните наследници.
В проекта ми с музика ни подкрепи Недялко Недялков. Режисьорът Георги Гаврилов ни монтира тийзърите. С него работим и в момента. Успях някак си да спечеля и Димитър и Нейко Бодурови за каузата. Сглобихме два - три видеоклипа. Не са много разпространени, не са ги гледали още много хора, но за нас беше важно да започнем да си го представяме този проект, този филм. Горда съм, че все още не сме се отказали. 
Продължаваш ли да търсиш подкрепа, за да финализираш филма?
О, да, определено. Екипът трябва да се разрасне. И да намеря човек, който да ни помага да намираме финансова подкрепа. Нужни са ни постъпления. 
Румънската държава проявява ли интерес към това, което правиш? И проявява ли интерес към съдбата на Солаковия хан?
Една от интервюираните ни каза, че няма виновни. Заради групово невежество на всички поколения и всички хора някак си се е стигнало до тук. Но рано или късно лошото наследство трябва да се подреди, нали? Дори и руина, ти трябва, ако ще я събаряш, да я разчистиш. Ако няма да я събаряш, да я възстановиш. 
Румънската държава има много грижи, има десетки такива сгради, църкви и какво ли още не. Тук, в Букурещ не сме само българите. Може много наши търговци, революционери, интелектуалци да са водили голяма част от съзнателния си живот тук, но и други хора са го правили. Много пъстър и многолик етнически град е бил Букурещ.
От друга страна, ако това е ценност, важна за дадена общност, то тя, общността трябва да каже на държавата и да не спира да ѝ напомня. За мен няма друг начин освен този.
Досега в изследването на хановете в Букурещ с локация и консултанти ни подкрепи Музеят на град Букурещ.
До кого очакваш да достигне твоето послание от филма? 
Искам да достигне хората, които са на и под 30 години. Искам да стигне до младите. Искам като го гледат, да си кажат: защо пък да не ни интересува Възраждането? Някой, който гледа филма и е на възрастта на Ботев, например, да се замисли как Ботев е организирал 100-200 души да тръгнат след него, да го последват. 
Моето лично послание е за паметта. Ти, ако не помниш, ако не знаеш какво е било и ако не се научиш да те вълнува, дали, за да не го повтаряш, дали, за да го честваш, как ще кажеш кой си, какъв си, какъв е твоят произход?