Проф. Алберт Бенбасат е литературен историк, критик, публицист, редактор, издател, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги.
Проф. Бенбасат, в книгата Ви „Изгубени вещи“ има разказ „Шестолъчка“, в който описвате детските си спомени, свързани с това как учителите и родителите на съучениците Ви са приемали еврейската общност. Особено колоритен в цялата книга е образът на баба Ви Рашел. Бихте ли споделили какво още си спомняте от разказите на баба Ви за отношението към българските евреи през Втората световна война, за хората, които са били спасени от лагерите на смъртта и за онези, които не са имали щастието да бъдат спасени?
- Когато бях малък, жълтите звезди, два броя, които с по-големия ми брат открихме в едно чекмедже вкъщи, ме впечатляваха силно. Приличаха на елегантни бакелитови копчета, или на брошки, даже имаха и дупки за пришиване върху дрехата. Брат ми измисли името им – шестолъчка. Той, по-голям, знаеше повече, а аз не разбирах точното им предназначение, затова се заигравах с тях, дори си ги окачвах тук-там по себе си. Докато веднъж баща ми не ме предупреди повече да не правя така.
Тези жълти звезди са били длъжни да носят евреите навсякъде – по силата на приетия през януари 1941 г. Закон за защита на нацията. Жълти, за да бъдат видими отдалеч, и във формата на еврейския символ – звездата на Давид. Дамгосвали са евреите като добитък, който е осъден на заколение. Не преувеличавам. Замисълът, който става ясен по-късно, е бил впоследствие българските евреи да бъдат депортирани в нацистките лагери на смъртта – Аушвиц, Треблинка и пр. Самият Закон за защита на нацията е постановявал евреите да не заемат държавни служби, да нямат свой собствен бизнес, свои печатни издания, имало е места, на които е слагана табела: „За евреи вход забранен“, както и стоки, на които задължително е пишело „еврейско производство“. Освен това – облагане със специален данък, строг полицейски час, изземване на частните радиоапарати (не само запечатване, както е било при българите). И още, и още.
Баба Рашел разказваше страшни неща: че Хитлер си бил наумил да направи евреите на сапун. Всички, включително мама, татко, баба, лелите и братовчедите ми. Детското ми съзнание отказваше да проумее това. Задавах си въпроси, разглеждах шестолъчките, не намирах отговори. Как така на сапун?! Сапунът, който употребявахме вкъщи, миришеше лошо, но той беше направен от животинска мас. А какъв ли е щял да бъде съпунът, направен от хора, от евреи!
За спасяването на българските евреи тогава не се говореше и пишеше много, твърде малко се пишеше. Официално Холокост у нас не се беше състоял. Били сме спасени, казваха. Според официалната политика: с решителната намеса на комунистическата партия и най-много – на Тодор Живков. Баба обаче беше твърдо убедена, че наш спасител е цар Борис Трети. Никой не беше в състояние да я разубеди. Моите родители обаче не вярваха нито в едната, нито в другата версия, като баща ми отказваше да говори на такива теми. Днес си го обяснявам, от една страна, с неговата предпазливост по този деликатен въпрос, от друга – той искаше да се отърси от мрака на миналото, искаше да скъса с мизерията, в която живеехме, и да ни осигури един нов по-добър живот.
По едно време жълтите шестолъчки изчезнаха от къщи, мисля, че баща ми ги изхвърли. 
Защо, според Вас?
- Не вярвам, че е искал да забрави, как би могъл! Искал е да унищожи веществените доказателства за онова срамно минало. Сигурно мнозина други също са ги изхвърлили, защото днес търся по антикварите и не мога да намеря.
Смятам, че в годините на социализма имаше скрит, латентен антисемитизъм, разбира се, в умерени граници. На ул. „Странджа“, в предверието на Ючбунар, където съм живял до осемгодишна възраст, цареше мирно съвместно съжителство между етносите – българи, евреи, цигани, всички събрани на едно място. Никой никого не мразеше и не нагрубяваше, нямаше да чуеш нито „мангал“, нито „чифут“, нито „ганювец“. Обитавахме общ двор или обща улица, децата играехме заедно, родителите ни се поздравяваха и разговаряха помежду си любезно. Не че с циганите не сме имали проблеми, но те бяха толкова незначителни, че не си струва да им се обръща внимание. Всички бяхме еднакво бедни, което допълнително стопяваше различията помежду ни.
По-късно, когато се преместихме да живеем в центъра, в училище взеха да ме питат какво е това мое име и фамилия, откъде съм, какъв съм. Разпознаваха ме като различен, не всички, но някои от децата, че даже и от учителите. В трети клас един съученик, като научи произхода ми, възмутено възкликна: „Като си евреин, какво правиш в България? Баща ми казва, че всички евреи са ги изгонили в Палестина. Още Георги Димитров ги е изгонил. Заминавай си!“. Макар че в нашата кооперация имаше и друго еврейско семейство, от някои съседи можеше понякога да чуеш обидната дума „чифут“. 
Какво точно разбирате под латентен антисемитизъм?
- Едно неразбиране на другостта. Обаче като цяло отношението към нашата народност не беше върло отрицателно. Почти всичките ми приятели бяха и си останаха българи.
Що се отнася до държавно-партийната политика, преди 1989 г. тя беше завоолирано противоеврейска, антисемитизмът официално се отричаше, но евреи не биваха допускани до по-високи властови позиции, смятаха ни за неблагонадеждни. Това пролича особено след Шестдневната война в Израел от 1967 г. Тогава бе уволнен директорът на Радио София (днес БНР) – Алберт Коен, талантлив писател и журналист, изключително морален човек, един от малцината по-издигнати в йерархията евреи. След въпросната война Израел бе обявена за враг, агресор и пр. Пътуването между двете страни страшно се затрудни, а от България за Израел стана почти невъзможно. Моята леля Жана, която идваше всяка година да вижда майка си, сестра си и нас, беше стриктно следена от Държавна сигурност, телефонът ни вкъщи се подслушваше, сигурно я смятаха за шпионка… 
Срещаха се и наши сънародници, които си сменяха имената, някои направо с български, други – като слагаха по едно окончание „ов“ във фамилиите си. Така демострираха уж българска идентичност, която да им осигури по-лесно издигане в кариерата или поне безметежно съществуване. Познавах и хора с български имена, които преди 1989 г. въобще не признаваха, че са от еврейски произход, макар близките им да бяха пострадали тъкмо от антиеврейското законодателство и репресии. За себе си бих казал, че никога не съм се чувствал различен, дори и когато са ми го натяквали.
Ето една колкото комична, толкова и поучителна случка. По времето на т.нар. възродителен процес баща ми отива в Държавна спестовна каса, за да тегли пари. Чиновничката на гишето му иска паспорта и когато вижда името му, намусено му го връща. Нямате право да теглите, казва, не сте си сменили името с българско. Възпитаният ми баща отново ѝ подава паспорта, обяснавяйки, че неговото име е еврейско и не подлежи на смяна. Последвало извинение с половин уста.
Има ли сред вашите роднини и семейни приятели хора, изпитали лично тежестта на случващото се тогава? Бихте ли разказали конкретни истории? Конкретни съдби?
- Да, аз съм, ако мога така да се изразя, вторичен свидетел, т.е. представям поколението, родено от самите оцелели евреи. Вторичната памет не е автентична. Тя е памет на разказаното и придобитото от вещите, снимките, документите. Помня само това, което съм научил от майка ми, баща ми, баба ми и някои от нашите близки. Не е кой знае колко. Тези, които изпитаха на гърба си тежестта на антиеврейските закони и преследвания, не успяха да разкажат историите си овреме. Нямам предвид някои литературни и кино интерпретации, имам предвид личната история на обикновения човек през тия жестоки времена. Преди 1989 г. никой не събираше целенасочено такива истории. Не се пишеха и публикуваха спомените на тези препатили хора: баба ми Рашел например, вдовица, с четири дъщери, които е трябвало да облече и изхрани, да изучи, доколкото е било възможно. По времето, когато се подготовя депортацията на евреите, през 1943 г., баба, заедно с две от дъщерите ѝ, е била изселена в далечното градче Провадия, другата сестра на мама с мъжа си – в Плевен. Майката на баща ми пък, баба Матилда, заедно с едната си дъщеря и внука си били въдворени във Враца, другата ѝ дъщеря – в Плевен. Не знам поради каква причина мама е била разделена от своята майка и сестрите си, както е станало и със стотици други семейства. Вероятно някаква глупава административна наредба е спазвана, а може и целенасочено да е било, за да ги тормозят допълнително. Знам само, че много трудно са преживявали поради липса на средства, откъснати от естествената им среда, където все пак са намирали препитание. 
Ако някой си бе направил труда да разпита подробно баба, както и дъщерите ѝ, лелите ми, въобще оцелелите потърпевши, как е ставало всичко, как са живели и са се изхранвали тогава, как са се отнасяли към тях властите и местното население, би могло да се получи напълно автентична история. А такива истории е имало хиляди. След 1989 г. повечето от тези хора си бяха отишли от този свят, други доживяваха старините си у нас или в Израел. И да искаш, не можеш да възстановиш цялата им някогашна трагедия. За Холокост преди 89-а не се говореше, нито пишеше в България, освен за да се хвали Партията и нейният „вожд“. Премълчаването, потискането на спомена, убива паметта. Сега като че ли интересът е непоправимо закъснял.
Майка ми Вики, от нея лично знам, е била съвсем сама, изселена в град Кюстендил, далеч от съпруга си, моя баща, който е бил мобилизиран в т.нар. трудови групи. Тези „групи“ всъщност са представлявали смекчена форма на концлагери. Когато получава съобщението за изселването си, майка ми Вики панически разпродава всичко, което е имала, дребни вещи и никакви ценности. Най-ценното – една крачна шевна машина оставя при своя приятелка. Набавя си нищожни средства, за да покрие най-насъщните си нужди. Как е живяла, само тя си знае. При всички случаи мизерно. Но не я чух нито веднъж да се оплаква нито от отношението на хазяите си, нито на местните хора към нея. По-скоро останах с впечатлението, че са били милостиви и добронамерени към нея. Самите изселени евреи взаимно са се подпомагали, това също го знам. 
Моята майка се е сприятелила с художничката Сузи Аронова, също изселена в Кюстендил, двете били връстнички, по на двайсет и три години. Станали много близки, това явно им е помогнало. Много по-късно Сузи Аронова, която доживя до 100 години, стана известна художничка и отлична педагожка, подготвяше бъдещи възпитаници на Художествената гимназия, между тях и светила на днешното ни изобразително изкуство. Останаха приятелки с мама, въпреки че професионалните им пътища се разделиха – мама се отдаде на журналистиката. Сузи ме е учила и мен на рисуване, но не успя да ми помогне да стана художник – което е друга тема.
За трудовите лагери ни е разказвал баща ми. Бил е мобилизиран четири пъти – от пролетта на 1941-а до пролетта на 1944 година. Робски труд, без заплащане, с мизерно изхранване. Изобщо тотално обезсилване и полугладно съществуване, хич да не се изхвърлят някои да разправят, че добре били гледани, хранени и прочие нелепости. Напротив. Кирка, лопата, каменарски чук, количка – строели са шосета и пътища, други са работели в каменоломни, жп линии, въобще най-черната работа. Зимата са ги пускали, за да не ги хранят бадява. Напролет пак.
На една снимка баща ми е заедно с другарите си от лагера, в „работна обстановка“. Ако се вгледаш, всички са кожа и кости, облечени в дрипи или голи до кръста – ребрата им се броят, отчайваща работа. Когато остаря, накарах татко да напише спомените си. Той, скромен човек, макар и известен в миналото журналист, в началото се съпротивляваше. Но накрая се съгласи, убедих го. Благодарение на това се запазиха тези негови свидетелства за трудовите лагери, спомени написаха и други хора, но за съжаление не много, защото вече си бяха отишли, а и паметта, както знаем, избледнява, особено потисканата памет.
Родителите ми имаха от младини една приятелка българка, мъничка мила женица – казвахме ѝ леля Софка, нашите я наричаха Софчето. На нея мама оставила шевната машина преди тръгването за Кюстендил, дала ѝ и куфар с дрехи за баща ми, които тя му отнесла в трудовия лагер. Отишла Софка там, не знам как са я пуснали, но успяла. Донесла му и храна тази храбра жена, а такива добрини не се забравят. Поговорили си. Софчето била научила за готвената депортация, решила да предупреди баща ми. Какво да направи татко? Нищо не можел да направи. Писмата били разрешени, но се четели и цензурирали. Написал нещо завоалирано на майка ми. Но, както гласи една древна пословица – който е предупреден, той е и въоръжен. И една друга, която е на шпаньолски: „Си еста ескурисиендо, пара аманесер“. В превод: „Смрачава се, за да се съмне“.
Изкушавам се да цитирам дословно думи от писмото на мама до татко, писано е във влака, който я отвежда в Кюстендил на 20 май 1943 г., в 10:00 часа вечерта: „Настроението е тягостно, макар че се стараем да се смеем през сълзи. Аз съм във възторг от нашите евреи. Храбър народ сме! Майки с малки бебета, а как издържат. Какви погледи, напомнящи онзи поглед на майка – изобразен така вярно от худ. Вера Лукова“. Следва на нов ред: „Можеш да чуеш различни разговори, които издават все пак безпокойство пред неизвестността, безпокойство, но не и страх“.Българската телеграфна агенция (БТА) в партньорство с Центъра за еврейско-българско сътрудничество „Алеф" си поставя задачата с поредица от материали да припомни събитията от миналото и участниците в тях, и да представи значението на спасението и спасителите. България е спасила близо 50 хиляди живота. Според официалните данни на интернет страницата на Изследователския център на Световния център за възпоменание на Холокоста Яд Вашем, в таблицата срещу името на България е записано, че в страната е имало 50 хиляди евреи преди Втората световна война и нула жертви. Единствената държава в таблицата със записани нула жертви е България.