„Историческите знания, които са описани в учебниците, най-добре се превеждат в семейството – от родителите към децата. И затова родителите трябва всеки ден да обясняват на по-младите какви опасности са били преодолени, какви са историческите проблеми и решения в държавата или какви са проблемите, останали нерешени в близкото минало с единствена цел да не могат те лесно да бъдат мултиплицирани“. Това каза пред БТА писателят Тодор Господинов по повод премиерата на дебютния му роман „Швеге“.
Книгата разказва историята на младия мъж Швеге, който търси убийците на брат си през 1950 г. За целта той се изправя срещу мощта на тоталитарната държава. „Тази книга дойде като резултат от задълбочения и съкровения вътрешен труд на Тод, изследване, ровене в неговата душевност и история. Това е книга, която почива на реални документи“, каза главният редактор на издателство „Сиела“ Захари Карабашлиев по време на събитието. По думите му, романът е един от малкото български произведения, които описват горянското движение. „Това е време, за което знаем сякаш прекалено малко. За нашето поколение е обяснимо, защото това не се учеше в училище. За съвременните поколения, по необясним начин, все още продължава да не се учи така, както трябва“, допълни Карабашлиев.
Тодор Господинов коментира, че със сигурност все още не сме узрели като гражданско общество. „Подценяваме това да реагираме срещу несправедливостите по-остро и навреме. И поради това се налага да реагираме кампанийно и в повечето случаи неуспешно именно заради това – защото няма целенасочени граждански усилия към издигане на обществото ни на по-високо равнище, да бъдат по-защитени правата и свободите ни“, каза той.
Пред БТА авторът коментира още как трябва да комуникират поколенията помежду си, каква е документалната основа на историята в „Швеге“ и защо е разочарован от средата, в която трябва да работи журналистът в България.
Господин Господинов, защо е важно да говорим на децата си за историческите събития, описани в книгата?
- Смятам, че историческите знания, които са описани в учебниците, най-добре се превеждат в семейството – от родителите към децата. И затова родителите трябва всеки ден да обясняват на по-младите какви опасности са били преодолени, какви са историческите проблеми и решения в държавата или какви са проблемите, останали нерешени в близкото минало с единствена цел да не могат те лесно да бъдат мултиплицирани. Да не могат да бъдат възстановени, защото тези проблеми са прикрити. Те са умишлено нерешени, умишлено скривани, за да може да се запазят позициите на статуквото, въпреки че тази дума придоби друг смисъл. Всъщност, той не е друг, той е същият смисъл.
Страдаме ли като общество от синдром на късата или избирателната историческа памет?
- Страдаме и затова патим. Това мисля, че никой от хората, които наблюдават политическите и обществените новини в страната и които си припомнят какво се е случило преди пет години няма да има съмнение в това. Не знам защо така неглижираме опитите постоянно да се подмени нашето мнение. Ние със сигурност не сме достатъчно узрели като гражданско общество. Със сигурност подценяваме това да реагираме срещу несправедливостите по-остро и навреме. И поради това се налага да реагираме кампанийно и в повечето случаи неуспешно именно заради това – защото няма целенасочени граждански усилия към издигане на обществото ни на по-високо равнище, да бъдат по-защитени правата и свободите ни.
Има ли символика в прякора Швеге?
- Швеге наистина е прякор, както младите казват сега – никнейм. Той идва от една история, в която немска военна колона се изтегля, отстъпва от България преди края на Втората световна война и един офицер опитва да накара група деца на улицата да влязат да му налеят вода. Опитва да говори с тях на немски. Главният герой по това време е дете и разказва тази история като спомен. Германският войник му повтаря „schweigsam“, тоест, му казва, че е мълчалив като сина му. Той прави връзка със своя син, който не знае в Германия дали е жив. И от там децата започват да викат на главния герой „Швеге съм, швеге съм“ – игра на думи – и така тръгва този прякор. Той, всъщност, е детска игра.
Как се допълват в книгата историята на Швеге и спомените на стареца за трудовите лагери?
- Те, според мен, задават модела как трябва да си говорят поколенията. Въпреки че това също не съм го направил умишлено. В контекста на нашия разговор, мога да кажа, че това е модел, който книгата подава на читателя. И дали той ще го възприеме като такъв е вече въпрос на неговото желание и неговото израстване. Трябва да обсъждаме проблемите между жертва и агресор, защото всеки един може да бъде и жертва, и агресор. Имам предвид това, че още в първите глави на книгата един милиционер бие Швеге и казва: „Мен дядо ми 1923 г. го биха, сега аз ще бия тях“. Това е моделът, който се възпроизвежда по най-долнопробен и груб начин много години в България. И за съжаление, той е характерен за неразвитите общества, за по-примитивните общества. Дано да не съм прав.
Каква е документалната основа на романа?
- Дядо ми ми разказа много късно, след 30-ата ми година, за това, че неговият баща е лежал в Белене. Умишлено са крили от мен и от брат ми, за да не говорим, да не пострадаме,  защото нищо не беше се променило още. Когато научих, ми стана много интересно. После, когато отвориха досиетата на бившата Държавна сигурност, с брат ми получихме достъп до досието на дядо ми. Оттам аз, като журналист, започнах да пиша статия. Но тази статия излезе извън контрол и извън професионалните параметри. И се отказах. Разбрах, че всъщност ще пиша някаква повест. Впоследствие намерих толкова много документи, публикувани от Държавни архиви. Документи на Държавна сигурност, на армията, на милицията тогава за това какви „бандитски проявления“, защото те са така назовани в документите, е имало. Нещата толкова набъбнаха, че в един момент написах текст, който е внушителен за съвременните читатели. Нямаме време и аз самия да четем много, но чета въпреки всичко и защото обичам да чета. Но наистина има твърде много неща, които трябва да бъдат казани и осмислени.
Продължавате ли да работите в сферата на журналистиката?
- В момента не работя като журналист. Преподавам информационни технологии във Висшето училище по телекомуникации и пощи в София. Много дълги години се преквалифицирах, за да получа тази възможност. Много хора са ме питали директно или не защо съм положил такива неистови усилия да напусна журналистиката. Аз съм много разочарован от средата, в която трябва да работи журналистът в България. Репортерите в България са поставени при ужасни условия на работа. Говоря като осигуряване, като възможност за изява и изявление. И не знам дали ще се върна да работя като журналист, но много пъти си представям как отивам на събитие.
Каква, според Вас, трябва да бъде ролята на журналистите в съпротивата срещу невярната информация, независимо дали тя е свързана с миналото или настоящето?
- Те със сигурност са на първа линия. Журналистите се справят, защото работят при адски условия и продължават да работят. И защото намират сили да продължат да работят. Хората, които не са били журналисти, нямат представа колко е трудно да бъдеш журналист и да отстояваш позицията си. Всеки път, когато говоря с някого – с някой шофьор на такси, например – той ми казва, че не купува вестници, не се интересува, не гледа новини. Нищо не му казвам. Просто разбирам защо се случва всичко това, защо трябва да пиша тази книга, защо хората пишат други книги, пишат разкази и правят филми.
Тодор Господинов е роден в Балчик. Завършил е българска филология, а от 1998 г. работи като журналист. Печели награди за разследваща журналистика във Варна през 2004 и 2005 г. В момента работи като преподавател по информационни технологии.