Във фотоизложбата с романтичното название „Дуети“, която постави стилно и силно начало на седмицата на любовта и виното, организирана традиционно от общинското предприятие „Русе арт“, участват петима победители във фотоконкурсите „Запази духа на Русе“. Те показват свои художествени творби, които по различен начин и от различна отправна точка провокират зрителите и отключват у тях различни по цвят и тоналност реакции и настроения. Един от впечатляващите акценти в експозицията във фоайето на Доходното здание са няколко работи на председателя на журито в конкурса „Запази  духа на Русе“ - актьора и майстор на художествена фотография Симеон Лютаков. Той отново се завърна за кратко в родния си град, за да сподели удоволствието от своето хоби, прераснало в едно от артистични измерения на творческата му натура. Неговите майсторски работи очевидно също се чувстваха добре в компанията на фототворбите на Мирела Партинова, Иво Ботев, Петър Стаменков, Севдалин Дончев и Красимира Пастирова. 
Ден след откриването на изложбата Симеон Лютаков отдели време за разговор за „Утро“. И призна: „Мой принцип е да не смесвам журирането с мое лично участие. Но този път ставаше въпрос за нещо малко по-различно - затова си казах: „Защо пък не?!“. 
Всъщност за първи път той показва в Русе своята изложба „Колекцията“ през 2013 година. По всичко личи, че е далеч от мисълта да прави от десетата годишнина повод за юбилей. Точно този тип суетност - характерна за някои хора, които грижливо събират и отброяват всяка своя и най-скромна проява, за да ги трупат в прашасали албуми и така да осигуряват фотосинтеза за самолюбието си - никак, ама никак не се връзва със Симеон Лютаков. 
А преди десет години има още едно събитие, което свързва биографията на Симеон Лютаков с града, в който е израсъл и който остава за него свиден и потребен. Тогава той приема да бъде председател на журито на фотоконкурса, който започнаха да провеждат местното дружество на журналистите и Клубът на дейците на културата. В продължение на няколко години този конкурс с повика „Запази духа на Русе“ събираше и шлифоваше фотопопаденията на професионални фотографи и любители, като с всяко ново издание се виждаше, че доста от авторите не просто натискат копчето, а работят сериозно и се стремят към съвършенство. За съжаление, това чудесно начинание, което бе едно от стойностните артистични събития в града, вече е история. 
Но не са история приятелствата - и това стана ясно на откриването на изложбата, когато авторите се радваха искрено един на друг, а и на многобройната публика. А на следващия ден Симеон Лютаков не пропусна да се срещне с още един свой безценен русенски приятел - Клуба на дейците на културата. Разбира се, това стана с „посредничеството“ на друг приятел - Диана Ковачева, която от години е деликатната, перфекционистична и предана душа на КДК (именно тя заедно с Габриела Стефанова, тогава председател на дружеството на журналистите, бяха инициаторки на фотосъстезанието „Запази духа на Русе“). 
Имам невероятни кадри от тук, от клуба, казва замислено Лютаков. Особено кадрите, които заснех на тавана, добавя той на фона на печалната картина, която представлява днес КДК. Възхитителните стенописи във входа изглеждат сякаш са руини в Помпей. В самите зали на Клуба е чисто, но таваните приличат на древни географски карти, от които незнайни варвари ожесточено са късали и унищожавали огромни късове. Пукнатините по стената до старинния часовник са като рани по тялото на обезоръжен и изоставен като ненужен воин...
Трябва нещо да се направи, не бива да оставяме това така, казва Симеон Лютаков.

- Откога не си идвал в Русе?
- А, аз идвам често - идвам сам и за малко. Идвам да подишам Русе, имам потребност да дойда да погледам красоти, да си напълня очите и съзнанието. Камъкът живее по-дълго от хората. Напоследък ходя в квартала, който е към бившия Корабен завод, там, където някога е възникнал градът. Много снимах с камерата, макар че там сега на практика няма нищо от онези далечни времена. Но това пък ти позволява да включваш въображението. 
- Къде другаде обичаш да ходиш? 
- Ходя с огромно удоволствие в музея на транспорта. Влаковете са непокътнати, вътре са си окей. Нали всички момчета обичат влакчета - е, може би наистина е така. 
Има нещо невероятно привлекателно в тях
особено като си представиш как са пътували, какви хора са се качвали в купетата, закъде са си купували билети... Чист сантимент са тези мои завръщания. Но те са ми много важни.
- Какво ти изглежда променено тук? 
- Всъщност аз не живея в Русе от 1991 година, когато заминах за София да следвам. Когато завършвах НАТФИЗ, при нас стана нещо много интересно - както винаги се говори, че директори на театри ходели да гледат спектаклите на завършващите и канели младите актьори на работа, при нас стана точно това: дойде директорът на варненския театър, гледа ни и наистина, реално покани няколко човека да отидем да работим там. И аз заминах. Даже след това се наложи да замина за казармата - та с някакви еквилибристики останах във Варна, хем да служа, хем да играя.
 А какво е променено? Ужасни различия виждам
Аз съм завършил онзи легендарен Техникум по химия - ето, него вече го няма. Русе беше 250-хиляден град, а сега колко е? Сегашните хора тук не ги познавам. Познавам едни други хора. Аз лично нямам нито един приятел, останал да живее тук. Сега виждам тук други хора. Друго измерение хора. Станало е едно пренареждане... Сега дори не знам дали в града продължават да се случват онези неща, които някога бяха част от аромата и атмосферата. Едно време моите приятели от група „Фаворит“ забиваха на площада. Много съм горд, че тази група е била русенска. Във Варна ходя в едно заведение и диджействам, забавлявам хората с музика на неизвестни групи. Пуснах им „Фаворит“, имам едни записи - много бяха впечатлени. 
Ето, това ми липсва. Не знам дали оркестърът свири, както някога, на площада - правеше го редовно през лятото и хората се събираха да слушат. С тези неща Русе беше красив - не с фестивала на пясъчните фигури, не с неща, които можеш да видиш и в други градове. 
- Какво друго съставяше за теб харизмата на града отпреди?
- Пантомимната студия. Аз съм тръгнал към сцената от пантомимната студия на Данчо де Мео. Той ни обясняваше колко е специален този град и защо е така.   
- А как се озова в това студио?
- Един приятел ми каза, че там ще мога да танцувам брейк денс. Много бях запален, той се роди тогава, през 80-те години. Отивам аз и - изненада! Няма брейк денс! Но не можех просто да се врътна и да си тръгна - 
останах и се оказа, че Данчо е много харизматичен, направо магнетичен
И много бързо забравих за брейк денс. Но навлязох в пантомимата и се почна, това ми стана вкусно, намерих приятели, каквито нямах в моето училище „Васил Коларов“ - днес то се казва „Йордан Йовков“. 
- А как стигна до химията?
- Майка ми ми каза: „Симеоне, ако искаш да се реализираш, това ще стане с химията“. Химията беше бъдещето. Русе имаше сума ти химически заводи. Тогава в този техникум се влизаше с много сериозен успех, ученето там също беше сериозна работа. 
- Но после все пак се озова в НАТФИЗ?
- Нали казват, че осъденият на обесване не може да се удави... Аз дори не съм решавал какво ще правя с живота си - то си дойде някак напълно естествено. Просто исках да се пробвам, явих се на изпитите в академията и се оказах приет на четвърто място при мъжете от 3000 кандидатстуденти. Прибрах се в Русе.
Майка ми ме посрещна и попита: „Какво стана?“. „Приеха ме“, казвам. „Добре. Какво ще вечеряш?“
- Как се чувстваш във Варна? 
- Трудно свикнах, но останах. 
- В предишно интервю беше казал, че, за съжаление, не си играл на русенска сцена. 
- Вече играх! Миналата година идвахме с „Владимир“ на словенския драматург Матяж Зупанчич. Като дойдохме тук, отидох на сцената преди спектакъла. Имаше една чистачка. Аз коленичих, разплаках се и целунах сцената. Не ми излизаше от главата мисълта как може трийсет години да не съм стъпил тук?! В София играя през месец... 
- Показахте „Владимир“ в рамките на конкурса за млади режисьори „Слави Шкаров“. Там играеш сложна роля - зад добронамерения готов да помогне с действия и съвет Владимир всъщност стои деспот с червени маратонки... 
- Да, не е лесна роля. А и 
нашата трактовка беше по-различна от замисъла на автора - но той остана много доволен, гледа ни, когато играхме в Словения
на фестивала на словенската драма в Кран. 
- Какво играеш в момента?
- Напоследък играя в брутални комедии, винаги много съм искал да играя комични роли, но някак те все оставаха встрани. Но в момента съм станал един комедиен актьор. Е, играя и Отело. А съвсем наскоро снимахме втория сезон на „Дяволското гърло“ с Пламен Веснаков. Много амбизциозен проект! Там сме с Асен Блатечки, Мариан Вълев, Димо Алексиев, Владимир Карамазов, Теодора Духовникова, Ирмена Чичикова. Тръпна да го видя. Да видя какво се е получило. 
- А фотографията? 
- Малко време ми остава за фотография. Снимам малки филмчета. Занимавам се с монтажи и цветни корекции - усвоявам тази нелека материя. Киното по принцип ме влече, но като започна да се заминавам с нещо, много държа да го правя както трябва, не искам да стъпя гол и бос в киното. Затова уча.
- А къде останаха пътуванията? 
- Няма време за тях. А трябва да намеря време и за това. Имам отново покана в Коста Рика, там през 2014 година правих една изложба с 88 фотографски работи в тяхната национална галерия. Коста Рика е толкова шантаво място, уникално е! Но пък много ми се снимат филми, имам идеи. В това число и свързани с Русе.