Светът е оцелял, защото се е смял. И едно от доказателствата за тази максима е Чавдар Димитров-Чочо. Човекът, който живее втори живот и който е намерил нов смисъл в него, преоткривайки у себе си позабравени способности. Неговата история е за това как всеки в един момент може да бъде изправен пред своя Еверест и как може да го изкачи, дори без да подозира.
В един мрачен и снежен ден на 2006 година на русенския булевард на смъртта „България“ животът на Чочо изведнъж се преобръща. Като мнозина други русенци и той решава да прекоси пътя набързо, прескачайки мантинелата.
За зла участ един камион го помита и изчезва
42 дена натрошеният 38-годишен тогава мъж остава в кома, 1 година лежи в гипс, а след това още 2 години се бори да се възстанови.
8 години по-късно Чавдар си спомня какво означава половин година да се учиш да ходиш отново, като малко дете. Първо сяда в инвалидна количка, после минава на патерици, а след това се придвижва с канадки, докато накрая хвърля и тях.
В тази битка Чавдар не е сам. Ръка му подават от „Каритас“. Благотворителната организация му осигурява помощните средства и лекар, който се грижи за неговата рехабилитация. През всичкото това време Чочо се осланя на два „спасителни пояса“- на своето чувство за хумор и на своите ангели от „Каритас“. Разказва, че когато вече мислел, че се е родил с патерици, доктор Щерев му донесъл две канадки. Веднъж след като вече бил свикнал с тях, лекарят взел едната канадка и го накарал да опита да се придвижи без нея. Пробвал и успял. След известно време Чавдар решил да отиде до близкото кафене, оставяйки вкъщи единствената си подпора. И този опит излязъл сполучлив, така че веднага звъннал на д-р Щерев да дойде да вземе и другата канадка. Ето така проходил сам.   
Жестоката катастрофа напълно преобръща живота му
От разтропания сервитьор в някои от най-известните русенски кръчми, той изведнъж се превръща в инвалид. За щастие не остава безпомощен и от първа група минава в трета, но дори и така не може да се върне към професията си. Остава с една инвалидна пенсия от 127 лева. Оказва се, че повече няма как да взема, защото не може да събере достатъчно трудов стаж. Преди да стане сервитьор, той е работил и друго - правил е маратонки в „Дунарит“, после се е занимавал с предпечата на „Утро“, „Русенски стандарт“ и други вестници в печатница „Дунав прес“. Но докато на тези места всичко е било коректно, в мътните години на прословутия и безкраен български преход често е работил и без трудов договор, а шефовете са го осигурявали на 4 вместо на 8 часа. Иначе е завършил Механото със специалност шлосер-монтьор, но с тази професия никога не си е изкарвал хляба. 
На неговото място - инвалид с мизерна пенсия, други хора сигурно биха се отчаяли, но не и Чавдар. В дългите самотни дни у дома той започва да запълва времето си с нещо, което научава в казармата и към което въобще не е подозирал, че може да се върне.
В новия си живот започва да плете... бижута от тел
Те са изящни произведения, уникати, чиято изработка изисква много търпение, майсторлък и въображение. Ето как драматичният обрат в съдбата на Чочо изкарва на бял свят една творческа страна от неговата личност, която иначе щеше да си остане скрита. Днес бижутата на Чочо се продават в магазина на надомниците на „Княжеска“ и така той, макар и със скромна сума, успява да подпомогне иначе крайно мизерния си бюджет. Казва, че в кризата бижутата са последното нещо, за което харчат хората, но не се оплаква. Когато полетиш от ръба на живота и успееш да се върнеш, ценностите се променят. Затова и подарените накити са много повече от продадените.
Бижу за обличане нарича най-тънкото си и скъпо творение
Това е ризница, тънка като паяжина, изработена от метална нишка, неръждаема, с нежен кръст на гърдите. Над нея майсторът се труди 3 месеца и половина. Започва я по поръчка за млада дама, но когато обявява цената, поръчителката губи интерес. Сумата изглежда голяма, но в действителност е по-малка от 3-месечната ми инвалидна пенсия, споделя приложникът.
Чочо разказва, че има и друга ризница, но на гърба й пише БГ в цветовете на трикольора.
На гърдите му пък виси красив филигранен кръст, чиито детайли са изработени от... обикновени кламери. В центъра му пък има червена точка - пластмасово кръгче от кранче за топла вода. Ако човек не знае, няма как да заподозре, че са използвани толкова тривиални битови предмети. Впрочем от кламери Чочо е изработил и уникален комплект от колие, обеци и гривна. В един негов гердан пък са вплетени топчета от дозаторите на бутилки уиски и водка. В произведението му обаче те изглеждат като леко мътни кристали.
Наблюдателността му ражда най-неочаквано идеи
Всъщност цялата тази красота се ражда благодарение на тънката наблюдателност, която Чочо развива, докато си гледа в краката и внимава къде стъпва. Той и до днес ходи бавно, не може да кляка, без да се държи за нещо, защото костите му са зараснали малко накриво. Докато се взира в земята, понякога попада на разни „боклуци“, които после намира как да вплете в своите бижута. Но погледът не е вторачен само в земята, често той обхожда шията и деколтетата на жените. Така му хрумват някои идеи. Филмите също го вдъхновяват. Кръстът, който носи, например е заимстван от орден, който го впечатлява във филм за Руско-турската война.
Чочо разказва, че красиви копчета също влизат в работа. Тръгвам от неговата форма и цвят и постепенно в главата ми се оформя образът на бижуто, обяснява той.
Научава се да плете, докато е на вахта като моряк
Първо служи в база „Атия“ до Бургас. Там е радист. Стоях на вахта със слушалки в очакване да бъда потърсен, така можеха да минат и 2 часа в бездействие, затова трябваше да запълвам празното време с нещо, разказва Чавдар Димитров. Така се захваща с плетенето на каптал, метална сплав, от която се правят реотани. А в базата от нея имало доста. Занаятът изучил от по-старите войници, в „Атия“ той се предавал от набор на набор.
Когато после бил пратен в базата в Емона, имал още повече свободно време. Затова като се върнел в отпуска в Русе, продавал измайстореното. Бижутата му, тогава не толкова разнообразни, се харчели като топъл хляб, още повече че били евтини. И на матроса не се налагало да иска пари от родителите си.
Всички машинки, с които приложникът прави своите творения, са негова изработка, така че наученото в Механото не е напразно.
За себе си винаги говори с лека самоирония
Обича да общува с хора, но и тях често провокира с необичайния си, често черен хумор. Споделя, че харесва да наблюдава реакциите на хората, когато не могат да разберат дали се шегува, или е сериозен. Казва, че често говори глупости, ей така за забавление, но обяснява тази своя склонност с нуждата да не се вторачва в проблемите, защото зациклиш ли в тях, си загубен.
А те, проблемите, са много, но Чавдар само махва с ръка и предпочита отново да погледне с усмивка на сериозните неща. И едно от тях е дългата му коса - дали това означава, че е почитател на метъла и рока? Да, засмива се Чочо, това е музикалният му вкус, но косата му е дълга не по тази причина, а заради травмите на ръцете му. Ако е къса, ще ми е трудно, а така с четката по-лесно се разресвам, казва съвсем простичко Чавдар и съвсем леко открехва отново вратата към онази болка, коята приспива, докато плете елегантна красота от тел.