В края на седмицата, на 18 февруари, България ще отбележи една от най-трагичните дати в историята си - гибелта на Васил Левски. Идеологът на българските национално-освободителни борби, Апостола на свободата.
„Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя - губя само себе си“, пише Левски в писмо до Панайот Хитов през март или април 1968 година.
„Каквото съм правил, в ползу народу е“, казва той в предсмъртната си изповед пред архиерейския наместник на София - отец Тодор Митов от Пирдоп.
Навършват се 150 години от обесването на Васил Левски след съдебен процес с предизвестен край.
150 години безсмъртие!
На тази годишнина „Утро“ посвещава серия материали до края на седмицата.

Темата за Васил Левски и железницата Русе-Варна винаги е предизвиквала голям интерес. През годините (1985/1987) има две, да ги наречем основополагащи публикации по темата: „Кому се пада главенството на железниците?“ от Георги Пашев и „Самобитен стратег на националната революция“ от Мария Люцканова и Таничка Георгиева. Проучване по въпроса прави и Искра Пенчева през 1987-1988 година. На база тези и други изследвания със сигурност можем да твърдим, че поне два пъти Апостола е пътувал по железния път, свързващ Русе и Варна. Първото му пътуване е фиксирано в началото на месец декември 1868 г. (около 7 декември), а второто е на следващата година - през месец май (около 9-10 май 1869 г.). 
Прелюбопитни данни за връзката на Левски с железницата и Русе ни дават и спомените на Константинка Корчева - правнучка на опълченеца Никола Корчев, който е един от спасителите на Самарското знаме и е увековечен от художника Ярослав Вешин в емблематичната му едноименна картина през 1911 година. Разказвайки за живота на прадядо си, тя споменава: „След това турците пак го погват и той започва да се крие в домовете на различни бунтари, докато не решава да замине за Цариград. Там случайно прочел едно съобщение, че се набират машинисти за Барон-Хиршовата железница. Постъпил на работа, изучил занаята и станал локомотивен машинист - първият български железничар в Барон-Хиршовата железница. Поне аз така знам, че е първият. А като го назначили да кара влак по линията Русе-Варна,
на няколко пъти пътувал с него дяконът Левски, скрит във вагона за въглища и дърва
По това време Апостола често трябвало да пътува за Букурещ, където правил събранията на революционния комитет“.
Тази част от спомена на Костадинка Корчева е преразказана от дъщеря й Божидара Корчева по следния начин: „По поръчение на Българския таен революционен комитет Никола Корчев се връща в Русе и започва работа като резервен локомотивен машинист в Баронхиршовите железници по линията Русе-Варна. Но истинската му работа е да пренася до Румъния и обратно революционна поща, пари, документи и оръжие за святото дело на борбата за свобода...“ и „Той поддържа и осъществява връзката на Българския революционен централен комитет (БРЦК) във Влашко с тайните революционни комитети в България. В тендера на локомотива му неведнъж намират убежище и пътуват тайно Панайот Хитов, Стефан Стамболов и други революционни дейци. Облечен в железничарски дрехи, пак по този канал избягва и Никола Обретенов. Има сведения, че сред „опасните пътници“ е бил и самият Дякон Левски...“.
Друг автор, който също споменава за връзката на Левски с Русе в контекста на железницата Русе-Варна, е Йордан Цанков. В книгата си „145 години първа жп линия Русе-Варна“, издадена през 2011 година, той споделя: „...Никола Корчев - спасителят на Самарското знаме, работи през 1868 г. като локомотивен машинист.
На него е възложено от Васил Левски да прехвърля от и за Румъния пари, революционери и оръжие...“
Изследователят на живота и делото на Апостола Любомир Дойчев също говори за пътувания му по железницата Русе-Варна: „Нашите проучвания идват да потвърдят, че Левски е „минал“ на два пъти с железницата през железопътните спирки и гари Ветово, Червена вода и останалите по линията Русе-Варна. Това е станало през декември 1868 г. и през май 1870 г. на път с влака от Русе за Варна и Шумен“.
„Третото последно идване на Левски в Русе става точно на 27 май 1870 г., когато Левски, придружен от Иван Молеров-Македончето, се прехвърля от Гюргево в Русе и оттам с железницата до Шумен и после за Ловеч - революционната столица“.
Изключително ценни сведенията от живота на Васил Левски ни дава полк. Белчо Белчев в проучването си „Сказание за Апостола на свободата“ от 2008 година. Всъщност той е първият наш изследовател, който прави задълбочен и обширен анализ на посещенията на Левски в Русе и движението му из Русенския край, съхранени в народната памет и историческите извори, като ги представя в самостоятелно книжно тяло. 
На няколко места в проучването си Белчо Белчев поставя основните акценти върху новопостроената жп линия Русе-Варна. Тя е притегателната сила, около която се организира и революционната борба: „След откриването на железния път Русе-Варна пътят до Цариград се съкращава. Потокът от хора и стоки от Европа тръгва по Дунава с кораби до Русе. Пристанището в Русе се разраства и поема товарите и пътниците от Европа и по железния път ги откарва до Варна, а от Варна заминават с кораби до Цариград и Одеса. Търговците вече се чувстват защитени от крадци и измамници. Това дава възможност да се организира
тайна мрежа от просветени люде българи - добри патриоти, и чужди специалисти
които да събират данни за важни правителствени решения и за движението на турската военна техника по железния път Русе-Варна и най-вече да подслушват телеграфа. Кой обаче подбира тези хора, какви задачи им поставя и къде трябва да доставят събраните сведения, няма оставени документи. Това е един важен за изясняване въпрос и аз съм уверен, че ще се намерят данни. 
Че железният път Русе-Варна е бил под контрола на Левски и неговите сподвижници от средата на 1869 г., е видно от писмото на руския консул във Варна до руския консул в Русе: „Революционната организация на българите има най-много съмишленици между служителите от жп линията Русе-Варна“.
Всичко се вършело, без да се записва. Сведения има само за български агент на железопътната компания - Райнов (Теофан Райнов - бел. С.К.) - човек надарен с много знания, много добре запознат с жп техниката и владеещ английски, немски, френски, руски и турски език. Обслужвал е делегациите, посещаващи и возещи се по линията.
Виждаме организаторската дейност на Левски в нова светлина
- както по отношение на предварителната подготовка, така и за хода на събиране на сведения.
От разказа на Иван Бръмчилков, живял в Русе на ул. „Янтра“, потомствен железничар, научаваме, че - по спомени на баща му - Райнов навремето се е ползвал с голям авторитет и доверие от страна на компанията. Обслужвал е делегациите, пътуващи от Цариград до Русе и обратно. През 1867 г. султан Азис пътувал до Русе по линията, придружен от великия везир Али паша и военния министър Ружди паша. Той остава доволен от българската община и българското училище и подарява 500 турски лири на училищата. С тези пари са направени два дюкяна и една фурна. Доходите от тях се разпределят за нуждите на училищата и надарените деца. Само Райнов е имал достъп до делегацията и се е хранел на една маса с тях. Именно този Райнов е привлечен в тайната организация и е работел за Левски в русенския край, но още няма данни кой е вземал тайните сведения от него и ги е предавал в центъра (на Левски)...“.
Вниманието на Левски към новооткритата железница е привличано нееднократно
- при всяко едно преминаване през вилаетския център: „В началото на април 1869 г. Левски, Христо Иванов и отец Матей тръгват за Русе под предлог, че ще търсят Стоил Попов, другар на Левски от легията през 1862 г. Истинската цел обаче е да разберат ще може ли Христо Иванов да се установи в Русе и ще може ли да изгради резервен таен канал през Дунава за връзка с Централния комитет в Букурещ... Левски и Христо Иванов се уверяват, че отец Матей познава много добре вилаетския град и има много познати поради честите си посещения в Русе и отпечатването на книгата през 1868 г. (в 1100 екземпляра). Познава много хора, на които - като добри патриоти, може да се разчита. Най-вече са изумени от находчивостта му и свободно да се движи из града... Още с пристигането си в града, на градските порти става ясно, че
контролът кой излиза и кой влиза в града е много строг
Проверяват се тескеретата... Заптиите са особено подозрителни към багажите на пътниците - така става и с дисагите на отец Матей. Той обаче не им разрешава да ги проверяват, а иска да дойде началникът им... Началникът отива при отец Матей, с когото се здрависват по турски, и той получава армаган - хубава кожена торбичка с тютюн и шише балканска ракия. Така тримата влизат в града, без да им се проверяват тескеретата. Левски и Христо Иванов не са записани в тефтера, който се води на портата за влизащите гости и къде ще отседнат в града... Тефтерът се води от българин, знаещ няколко езика, от фамилията Султанови, живеещи до днешното Американско пазарче... Тримата отсядат в хотел „Гаваров“. Двамата търговци остават в хотела, а отец Матей излиза из града да провери каква е обстановката и да потърси Стоил Попов. Минавайки из града, отец Матей се уверява, че търговците могат да излязат и да обиколят града, затова търси Стоил Попов, но не го намира. Връща се в хотела и извежда търговците. Той върви напред, а те го следват. Първо ги отвежда на пристанището, където забелязват заптиите да се изтягат на скелето. Проверява кога ще има кораб за Румъния и тримата се отправят за жп гарата.
Там възможността за пътуване е още по-трудна
Денонощно има полиция и трима аскери с началник. Бързо се отстраняват от пътническата гара и отдалеч наблюдават движението по Дунава. По реката плават много лодки и каици (каикът е малка до средна, дървена, гребно-ветроходна лодка - б.р.) на българи и на турци. От време на време забелязват да минават бързи турски гранични вапорчета да оглеждат лодките и каиците. В града има добре облечена полиция, която дебне и проверява всеки непознат. Из града се разхожда много турски аскер.
Вечерта тримата обсъждат обстановката в големия вилаетски център с разнородно компактно население, голям турски гарнизон и пет заключващи се и добре охраняващи се порти... Тук, в стаята на хотела, за пръв път се ражда идеята при започването на военните действия и преминаването на привременното правителство на българска земя да се предизвикат големи пожари в целия град, да се разстрои управлението на вилаета и да се убие Сабри паша.
Много надежди се възлагат и на нападенията на влакови композиции, превозващи войскови части и боеприпаси
С иззетото оръжие се предвижда да се въоръжат много българи по протежение на линията. Тези нападения трябва да се извършат преди Червена вода, за да изчезне оръжието от влаковете и да не могат турците бързо да окажат помощ от Русе...“.

Стоян СТОЯНОВ-КОМИТСКИ

Никола Корчев - исполинът със знамето

Никола Корчев започва железничарската професия в Русе, завършвя я като локомотивен машинист във Варна и живее там от 1881 до смъртта си през 1921 година. От десетина години старата му двуетажна къща в морския град, номер 37 тогава, с барелефния образ на достолепния старец върху мраморна плоча, не съществува. На новопостроената красива сграда, до входа на жилищната й част, но вече с номер 35, мраморната плоча с барелефния бюст и паметния надпис е заменена с табелка и текст върху нея: „В този дом живя Никола Павлов Корчев (1937-1921) - поборник-опълченец, локомотивен машинист, спасител на Самарското знаме“. Улицата носи името „Русе“. Така символично за двата града, освен принадлежността им към първата железница у нас, е изявено и още нещо, свързващо ги - Никола Корчев.
За него разправят, че:
Бил висок 2,10 метра, с опълченския калпак - 2,30 метра - не мъж, а хала, жива машина на бойното поле;
Смачкал двама при самозащита и послужил за прототип на Боримечката в „Под игото“;
После карал парен влак до Букурещ и крил Дякон Левски във въглищата;
С 11 рани счупил в боя при Стара Загора Самарското знаме и успял да спаси българската светиня;
С караул от гвардейци яздел тържествено из София, а хората му ръкопляскали - на героя-опълченец Никола Корчев, знаменосеца на Самарското знаме.