Много аматьорско е виждането, че по-тежките наказания са по-ефективни, смята доц. д-р Екатерина Салкова, ръководител на секция „Наказателноправни науки“ в Института за държавата и правото при Българската академия на науките. В интервю за БТА тя посочи, че тежките наказания не са панацея, но това е по-лесното решение за политиците, защото ги освобождава от нелеката задача да убедят хората, че реален ефект с оглед намаляването на престъпността имат преди всичко неизбежността на наказанието и други мерки и действия, които са насочени към отстраняване на причините и условията, допринесли за извършването на престъпленията.
Наказанията за всеки вид престъпление са част от по-общия въпрос за съответствието на наказанието с тежестта на престъплението. При определянето на вида наказание и границите на размера на наказанието, което следва да се наложи за всеки вид престъпление, законодателят трябва да съобразява неговата относителна тежест. В съвременното развитие на наказателното право не може да се претендира за включване на възмездието като възможна цел на наказанието, защото принципът на хуманизма се свързва с минимум принуда, т.е. необходимо е наказателната репресия да се използва по-пестеливо и това се оценява като част от по-ефективния за превенцията на престъпността подход, посочи Салкова.
Следва пълният текст на интервюто:
В дебата за това какви да са присъдите за причинителите на катастрофи все по-често се говори за завишаване на наказанията при тези престъпления. Нуждаят ли се от осъвременяване текстовете в Наказателния кодекс, които определят наказанията при тези престъпления?Не ми се иска да започвам с изводите преди на изготвим анализите. Предстои да се проведе детайлно изследване по решение на Съвета за криминологични изследвания, което да отговори по професионален начин на този въпрос. Важно е да се осигури възможност за обективно и непредубедено изследване. И мисля, че точно това е правилният подход, който гарантира устойчивото развитие на обществото и свеждането до възможния минимум на престъпленията. Превенцията на всеки вид престъпност изисква стабилна основа и ясно виждане относно възможните начини за отстраняването на криминогенните фактори.
Това, което трябва да е ясно за хората, е че наказанията за всеки вид престъпление са част от по-общия въпрос за съответствието на наказанието с тежестта на престъплението. При определянето на вида наказание и границите на размера на наказанието, което следва да се наложи за всеки вид престъпление, законодателят трябва да съобразява неговата относителна тежест. Така например, ясно е, че за убийство следва да се предвиди по-тежко по вид и размер наказание, отколкото за унищожаване и повреждане на чужда движима вещ, с оглед ценностите, които се засягат. В съвременното развитие на наказателното право не може да се претендира за включване на възмездието като възможна цел на наказанието, защото принципът на хуманизма се свързва с минимум принуда, т.е. необходимо е наказателната репресия да се използва по-пестеливо и това се оценява като част от по-ефективния за превенцията на престъпността подход.
За съжаление, през последните години при определянето на вида наказание и границите на наказанието "лишаване от свобода" в Особената част на Наказателния кодекс значението на обществената опасност на деянието е изместено от виждането, че тежките наказания са панацея. Проблемът е, че те не са, но това е по-лесното решение за политиците, защото ги освобождава от нелеката задача да убедят хората, че реален ефект с оглед намаляването на престъпността имат преди всичко неизбежността на наказанието и други мерки и действия, които са насочени към отстраняване на причините и условията, допринесли за извършването на престъпленията.
Явно много по-лесно е да се движиш след стадото, отколкото да го водиш. От една страна, пострадалите искат възмездие, а от друга страна, отстраняването на криминогенните фактори изисква влагането на значителен финансов ресурс.
Най-общо казано, при пътнотранспортните произшествия значение имат както знанията, способностите и опита на водачите на моторни превозни средства, така и състоянието на пътната мрежа, регулирането на трафика, правилното поставяне на знаците и маркировката, и необходимостта те да бъдат в синхрон, ефективният контрол при ремонтните дейности на автомобилите и т.н., и когато водачът няма достатъчно знания, способности и опит, някой от тези фактори може да се окаже с фатално действие. Вярно е, че по-лесното, популистко решение, е да се удовлетворят обществените очаквания, но все пак представителната демокрация се основава на компетентното управление, а то изключва хаотичните или случайни „браунови движения“. Едва ли може да се очаква добро управление на обществото, ако „лидерите“ се водят от „психологията на тълпата“.
За да се премине към промяна на наказанията, в случая към искането за по-тежки, какъв анализ трябва да бъде направен?Трябва да се направи анализ, който да даде отговор на въпросите кои са причините и условията, които способстват за извършване на този вид престъпления, адекватна ли е правната уредба - и като състави на престъпления, и като предвидени наказания, има ли проблеми в съдебната практика и в практиката на органите на досъдебното производство, които могат да бъдат решени в рамките на действащата правна уредба (включително чрез тълкувателни решения и вътрешноведомствени указания), какви са възможните мерки, които да осигурят свеждането на тези престъпления до възможния минимум. Това означава да се анализират криминогенните фактори, съдебната практика и практиката на органите на досъдебното производство, статистическите данни, развитието на правната уредба и отражението на приеманите промени в нея върху ръста на престъпленията по автомобилния транспорт и т.н. Във всяка от тези насоки има различни детайли – например при анализа на практиката на правораздавателните органи трябва да се изследват постановените актове през различните периоди, начините на приключване на производствата - с какъв акт и какво наказание, разпределението на делата по територия; в рамките на криминологичната характеристика трябва да се изследва структурата и динамиката на престъпленията, социалната демография, личностните характеристики на извършителите на престъпленията и т.н.
По-тежкото наказание гарантира ли по-добра превенция и превъзпитание на извършителя?Много аматьорско е виждането, че по-тежките наказания са по-ефективни. На първо място, превенцията се гарантира не от тежестта на наказанието, а от неговата неизбежност. Следователно трябва първо да осигурим осъждане на извършителите на престъпления.
Наказателният кодекс изключително точно определя кои са целите на наказанието: да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави; да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления; да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Това са личната и генералната превенция – първата е насочена към извършителя, а втората към всички останали, които трябва да се въздържат от извършването на престъпления, виждайки, че те биват наказвани. Определянето на целите на наказанието по този начин има дълбок смисъл.
Ако искаме да бъдем общество, за което хуманизмът и справедливостта са ценности, не можем да претендираме за прилагането на принципа на талиона – „око за око, зъб за зъб“, или още повече хиперболизирания му вид - „око за две, зъб за чене“.
Наказанието трябва да бъде не тежко, а справедливо, за да може не да озлоби извършителя на престъплението и да го подтикне към нови престъпления поради това, че обществото го отблъсква и поставя в ролята на „чужденец“, ако заимстваме идеята на Албер Камю, а да го предизвика да преживее този катарзис, който занапред да го кара да се въздържа от извършването на престъпления. Особено, когато говорим за престъпления по автомобилния транспорт, голямата част от които не са умишлени, често личната превенция се постига, не защото извършителят на престъплението страда от наложеното му наказание, а защото вижда страданието на жертвите, което той е причинил.
На второ място, неизбежността на наказанието много често е в пряка зависимост от наказателната процедура, по която се реализира наказателното преследване, а тази процедура сама по себе си също има превантивен ефект – когато едно лице влезе в ролята на обвиняем, то търпи редица ограничения през цялото времетраене на наказателното производство и то в общия случай публично. На трето място, след приключването на наказателното производство, в процедурите, в които се изпълняват наказанията, е необходимо да се осигури съответно въздействие върху осъдения, за да се гарантира неговото поправяне.
В кои случаи прекомерно тежките наказания имат обратен ефект?Дали имат тежките наказания обратен ефект, може да се разсъждава на две различни плоскости. Първо, само по себе си регламентирането в закона на тежки наказания може ли да има обратен ефект? Логично, тежките наказания се налагат в „по-тромави“ процедури, с повече формални изисквания, които са свързани и с риск от изтичане на давността за наказателно преследване. Много по-лесно се реализира административнонаказателната, отколкото наказателната отговорност.
Много по-бързо и лесно се постига наказване при прилагането на диференцираните наказателни процедури. И така, ако като приоритет поставим не налагането на справедливото наказание, а непременно преследваме като цел налагането на тежко наказание, предварително трябва да сме готови да поемем риска наказание изобщо да не бъде наложено, защото всяко нарушаване на строгите изисквания на закона може да опорочи процеса до такава степен, че да не се стигне изобщо до наказване, особено ако обвиняемият има добър защитник.
Така че на това ниво – законодателното регламентиране на тежки наказания, остава опасността от оправдаване на извършителя на престъплението (целенасочено не казвам "обвиняемия:, защото той може и наистина да не е извършител на престъпление и в тези случаи извън съмнение е, че трябва да бъде оправдан), или от изтичане на давността поради пропуски в дейността на процесуалните органи. Разбира се, това рефлектира директно върху възможността за постигане на генералната превенция – ненаказването на престъпления създава в обществото чувство за безнаказаност, което допълнително допринася за „свалянето на бариерите“ при по-неустойчивите и склонни да нарушават правилата лица.
Втората плоскост, на която може да се разсъждава, е дали реалното налагане на тежки наказания може да има обратен ефект. В цивилизованите общества стремежът е към налагане не на тежки, а на справедливи наказания – такива, които целят не отмъщение, а да постигнат личната превенция – поправяне и превъзпитаване на извършителя на престъплението. Ако отидем отвъд тази цел, това означава риск от десоциализация на извършителя и допълнителното му настройване срещу общоприетите порядки. Това важи особено за непредпазливите престъпления.
В краткосрочен план това може да удовлетвори желанието за възмездие на конкретните пострадали лица, но в дългосрочен план, това може в бъдеще да рефлектира върху правата и интересите на много по-широк кръг лица. Логично, връщането след изтърпяването на наказание лишаване от свобода в обществото на осъдените, при които се забелязва асоциализация или десоциализация, ще наложи прилагането на допълнителни мерки за ресоциализация. Това естествено ще изисква определен кадрови, материален и финансов ресурс, който ще е за сметка на цялото общество.
Кое е по-важно - тежестта на наказанието, неговата неизменност или бързото му налагане?Не тежестта, а точната мяра при диференциацията и индивидуализацията на наказанието, е от решаващо значение за постигането на превенция, наред, разбира се, с установяването на традиции за неизбежност на наказанието и то при своевременно налагане. Когато всеки гражданин е уверен, че ще бъде наказан, ако извърши престъпление, ще се замисли сериозно дали да го прави.
Като че ли обаче наблюдаваме обратното – едно всеобщо усещане за безнаказаност, което допълнително наклонява везните при вземането на решение да се извърши престъпление. Своевременното налагане на наказанието също е от значение. Неслучайно, като изключим престъпленията против мира и човечеството, за всички останали е въведена давност за наказателно преследване. Липсата на реакция от страна на държавата през дълъг период от време поставя под съмнение възможността за постигане на целите на наказанието.
Например, ако извършителят през тези години не е извършвал нарушения, примерен гражданин е – тогава трябва ли да търпи наказание, насочено към неговото поправяне? А отдалечаването във времето от факта на престъплението създава трудности във връзка със събирането на доказателства и увеличава риска от съдебни грешки, т.е. от осъждане на невинни лица или оправдаване на виновни, като и в двата случая са налице много негативни последици от това. Важно значение за своевременното налагане на наказанието има и принципът за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, който беше регламентиран в действащия Наказателно-процесуален кодекс. В съответствие с него са редица срокове, както и част от особените правила, които дават възможност наказателното производство да протече по облекчени процедури и да приключи по-бързо. Своевременното протичане на наказателното производство и налагане на наказание гарантира постигането на неговите цели.
Как може да се постигне баланс между тежест на наказанието, очакванията на обществото и усещането за справедливост у жертвите на престъпление и близките им?С разум на управляващите, с култивиране на правосъзнание в обществото и повишаване на правната му култура, с реална грижа за пострадалите и с достатъчно осведоменост.
Правосъзнанието само по себе си е важна предпоставка за намаляване на престъпленията и трябва да се развива от най-ранна детска възраст. Всъщност, авторитетът на държавната власт е много важна предпоставка за гарантиране на правовия ред, а този авторитет се осигурява чрез два метода – метода на убеждението и метода на принудата. Вторият следва да се задейства само, когато първият не дава резултат. В тази насока не можем да не се съгласим с извода на О. Голдсмит, който казва „Английските закони наказват престъплението. Китайските закони правят повече – награждават добродетелта.“.
Управляващите не трябва да бягат от своята отговорност, необходимо е да подходят компетентно при нормотворчеството и съответно да разясняват на хората своите позиции. Аргументът при приемането на законите „това искат избирателите“ е абсурден, защото избирателите нямат достатъчно знания в отделните области на общественото развитие, а и се поставя въпросът гласовете на кои точно избиратели се чуват и защо точно техните. Добрите управленци са тези, които притежават мъдрост, далновидност и решителност и това е правилната последователност – решителността не следва да предшества осмислянето на проблема и на възможните начини за решаването му.
Въпросът за очакванията за справедливост от страна на жертвите на престъпления и техните близки е изключително труден за решаване, защото са напълно разбираеми техните емоции. Особено когато е настъпила смърт, последиците са необратими, ясно е, че и най-тежкото наказание няма да върне човешкия живот. В тази насока е необходимо осигуряването на професионална помощ за пострадалите, за да могат от една страна да преодолеят по-лесно загубата, която са понесли, а от друга страна, да могат по-лесно да разберат необходимостта от вземането на решение, което да не се основава на емоции, а да бъде обективно, за да гарантира превенцията на престъпността. Пострадалите дълго време бяха пренебрегвани като важни участници в наказателното производство и това трябва да се коригира в правораздавателната практика, като съответните държавни органи подходят с необходимото разбиране и им бъде осигурена адекватна подкрепа.
И, разбира се, повишаването на правната култура на обществото е необходима предпоставка за осигуряването на този правен ред, който гарантира обществения интерес. Правната информираност е основен компонент в структурата на правосъзнанието и необходима предпоставка за коректното формиране на обществено мнение, за да не се превърне то в лост за недопустим натиск върху правосъдието, защото както отбелязва Жан-Жак Русо, „Един от подводните камъни, в които така често се разбива правосъдието, е предубеждението“.