Митрополитският престол в Русе очаква шестия си владика след провъзгласяването на независимостта на Българската православна църква. Утре църковните избиратели ще посочат двама епископи, които идната неделя ще се явят пред Светия синод и един от тях ще чуе „Достоен!“. Той ще е новият пастир на християните в епархията, които преди малко повече от година с радост дадоха своя митрополит за патриарх български.
Новият водач ще се нареди в пантеона на архиереи с име и авторитет, дали много на вярата, на хората и на Русе. Кои са те и с какво са запомнени от историята?
Християнството съществува около Русе пет века преди да стане официална държавна религия. Има данни за епископия Сексагинта Приста от около 370 година - 311 години преди основаването на България. Неслучайно тук са Ивановските скални църкви и Червен. През тъмните години на османското робство Червенската митрополия е понижена в ранг епископия и е подчинена на Търновската митрополия.
Катедрата се заема от гръцки духовници и това продължава до 19 век
когато русенци започват упорита борба срещу гръцкия владика Синесий. Той яростно отказвал да служи на български език и бил известен с антибългарската си дейност, но е прогонен с дружни усилия и неговото място заема протосингел Нил Изворов.
Младият духовник отговаря на очакванията и през 1861 г. русенци подават молба до управителя Ариф паша, в която искат духовна независимост. Под документа се подписват повече от 200 души. Изследователи твърдят, че през този етап българите в Русе са много по-организирани и категорични в исканията си от които и да било други граждани.
Неприятностите с гръцкия владика Синесий продължават три години по-късно, когато той повдига въпроса с невзетата си заплата за времето, в което не е служил. Русенци незабавно изготвят жалба срещу нежелания владика, която е поднесена на местните власти от шестчленна депутация. Управителят застава на страната на гръцкия черноризец и арестува българите, но за по-малко от час около конака се събират 2000 души в тяхна защита. В същото време
група жени и деца, предвождани от Баба Тонка, разрушават владишкия дом
а по-късно вестник „Зорница“ пише: „Приключението от 16 януари полага на вашите благородни чела славен венец. То показа на българския свят, че българката не е само вярна другарка на мъжа си, но още, че е защитница на народните права против грабежите на зломислените фанариоти“. Русчушкото общество изпраща писмо до Цариград, в което се иска отстраняването както на Синесий, така и на управителя Ариф паша. Под него са положени 367 подписа и 2000 печата.
През 1865 г. Русенската епископска катедра става митрополия и за пръв митрополит е избран българинът Паисий. За съжаление и той е привърженик на прогръцки настроеното духовенство, което дава ново основание на русенци за недоволство. Паисий се оттегля във Враня, а  Русенската община сама урежда всики свои училищни, църковни и финансови въпроси, сама контактува с властите.
На народния събор в Цариград през 1870 година, проведен след обявяването на независимата българска Екзархия, се решава Русенска и Силистренска епархии да се обединят в една Доростоло-Червенска митрополия със седалище Русе, а
през 1872 г. за духовен глава е избран митрополит Григорий
и с него започва летоброенето на пастирите на християните в Русенско.
Григорий е бесарабски българин и на 17-годишна възраст постъпва в Света гора като послушник в Хилендарския манастир, където е постриган в монашество. Насърчаван в знание и книголюбие от Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, митрополит Григорий продължава образованието си в духовното училище в Карея, гръцкото училище в Куручешме и завършва богословското училище на о.Халки с научна степен „Д-р на богословието“. Владее немски, гръцки, турски, руски и румънски езици. Като Доростолски и Червенски владика е избран за подпредседател на Първото Велико народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Неговата образованост и дипломатичност карат скъпия на похвали премиер Стефан Стамболов да признае, че ако не е духовник, би бил прекрасен дипломат. Митрополит Григорий управлява 26 години епархията и е член на Българската академия на науките, изключително уважаван пастир, чийто гроб е в притвора на катедралния храм „Св.Троица“ в Русе.
Мястото на митрополит Григорий на 11 април 1899 г. заема
друг високообразован духовник, също доктор, но по философия от Хайделберг - владиката Василий
Той управлява 28 години епархията, а достига до Русе след активна духовна и светска просвета. Роден в Цариград, началното си образование получава в храма „Св.Стефан“ - Желязната църква в Истанбул. Учи в Белградската гимназия, където общува с Георги Раковски, Васил Левски, Стефан Караджа, Васил Друмев, Хаджи Димитър и др. Постриган е за монах в Цариград и е дякон на Търновския митрополит Иларион до смъртта му. През 1875 г. се установява в Русе и до лятото на 1879 г. е секретар на Доростолския и Червенски митрополит Григорий. Тогава заминава за Германия, където  последователно изучава философия и богословие в Мюнхен и Лайпциг, а от 1882 г. до 1884 г. следва в Хайделбергския университет, от който се дипломира с научната степен „Д-р на философията“. Връща се в Русе и става архимандрит, а митрополит Григорий го назначава за свой протосингел. Макар че е избран за Софийски митрополит през 1891 г., Василий се отказва, за да остане в помощ на своя духовен старец Григорий. Когато бива избран за русенски митрополит, владиката Василий става духовен наставник на престолонаследника Борис Трети. Умира в Русе през 1927 г. и е погребен в притвора на „Св. Троица“.
В свободната и развиваща се България настъпва подем и в църковните дела - строят се нови храмове, възстановяват се манастири, започва интензивна  социална, издателска и просветителска дейност.
Следващият Русенски митрополит Михаил
лично ръководи местните клонове на Червения кръст и дружеството за закрила на децата. Активно участва в построяването на болница за туберкулозно болни. Той е голям радетел за въвличането на повече вярващи в делото на Църквата чрез организирането им в православни християнски братства. В 30-те години в епархията се основават десетки детски, младежки, работнически православни братства, както и православни братства към почти всеки храм от епархията. Значително се разширява социалната дейност. Изграждат се църковни приюти, детски градини, църковно средношколско общежитие, социални кухни. Броят на църквите в Русе се удвоява, а съществуващите са изографисани и обновени. През 1934 г. към катедрален храм „Св.Троица“ е построен Църковен салон /на мястото на днешната Опера/, в който ежеседмично се изнасят сказки от най-изтъкнати лектори и се провеждат църковни тържества. За своите 34 години служба до 1961 г. митрополит Василий е както духовен водач на русенци, така и председател на Българския червен кръст. Умира в Русе и вечният му дом е в храма „Св.Троица“.
След Василий
митрополитското служение поема Софроний
но, църквата е в нова ситуация. Комунистическата власт свежда ролята й до минимум, социалната и образователната й дейност е забранена, а имотите - конфискувани. Свещеничеството е подложено на гонения, а олицетворение на всичко това е разрушаването на храма „Всех Святих“ в Русе през 1975 г. Владиката е изключително образован духовник и добър пастир на вярващите въпреки забраните от държавата, но няма как да се противопостави на властта. Дядо Софроний се оттегля от престола по свое желание през 1993 година и умира на 98 години в Русе след 32 години служба.
На 27 март 1994 г.
русенските избиратели посочват името на следващия си владика - днешния патриарх Неофит
Той има нелеката задача да преведе църквата през тежкия период на разкол и да я съхрани единна. Успява, макар да не е лесно да защити позицията на своя духовен наставник патриарх Максим. Още повече, че предшественикът му Софроний е част от владиците, които се отделят през 1992 г. от официалния и канонично утвърден синод, за да създадат „демократична църква“ с глава митрополит Пимен. След тежки битки през 1998 г. отцепниците се разкайват и е сложен край на разкола. През цялото време на борба в самата църква и срещу официално избрания патриарх Максим митрополит Неофит е и говорител на Светия синод. Макар да е прекрасен баритон, на него му се налага повече да говори твърдо от името на църквата, вместо да прославя Бога с великолепния си глас.
На 24 февруари 2013 г. митрополит Неофит бе избран за български патриарх, но остана като временно управляващ Русенска митрополия. 20 години след избора му русенци ще очакват новия си владика - за гордост на града и в прослава на вярата.                            

Кандидатите

Браницки епископ Григорий
Браницкият епископ Григорий е роден на 19 септември 1970 г. в Ботевград като Красимир Цветков. На 29.10.2010 г. е ръкоположен за епископ в Троянския манастир и е назначен за викарий на Софийския митрополит. От февруари 2011 г. е игумен на Троянския манастир.

Драговитийски епископ Даниил
Роден е на 2 март 1972 г. в Смолян със светско име Атанас Николов. На 20.1.2008 г. е ръкоположен за викарен епископ на Неврокопския митрополит, а по молба на Американо-австралийския митрополит и решение на Светия синод на 17 септември 2011 г. заминава за САЩ като негов викарий.

Крупнишки епископ Инокентий
Роден е на 28 август 1963 г. в Ямбол като Иван Петров. Един от разколниците около Пимен, в чиято църква получава сана си. На 26.11.2012 г., след смъртта на патриарх Максим, пише покайно писмо и Светият синод отново го приема с титлата Крупнишки епископ.

Главиницки епископ Йоан
Роден е на 29 ноември 1949 г. в София. Ръкоположен е за епископ в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ и е назначен за викарий на Варненския и Великопреславски митрополит. След смъртта на митрополит Кирил е изпратен на разположение в Бачковския манастир.

Траянополски епископ Киприян
Роден е на 8 март 1976 г. в Казанлък с името Огнян Казанджиев. От 1 август 2007 г. е протосингел на Врачанския митрополит Калиник, като същевременно е и игумен на Черепишкия манастир.

Стобийски епископ Наум
Роден е на 19.10.1968 г. във Варна като Наум Димитров. На 17 март 2007 г. е хиротонисан с титлата Стобийски епископ, а от 2010 г. е освободен от председателството в „Св. Александър Невски“, за да бъде назначен там епископ Тихон.

Велички епископ Сионий
Роден е на 18.11.1969 г. в София със светското име Стефан Радев. От юли 2009 г. е викарий на Видинския митрополит, а от 2011 г. поема и игуменството на Лопушанския манастир „Св. Йоан Предтеча“.

Тивериополски епископ Тихон
Роден е на 26.5.1945 г. в гр. Щутгарт, Германия, но израства в София. На 6.7.2003 г. в нарушение на устава на БПЦ, който изисква 10-годишно монашество преди епископска хиротония, набързо е удостоен с епископски сан с титлата „Тивериополски“ и е назначен за викарий на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон. От юли 2009 г. е управляващ Западно- и Средноевропейска епархия поради здравословни проблеми на епархийския митрополит Симеон. От 2010 г. е предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ в София.

Месемврийски епископ Яков
Роден е на 25.8.1956 г. в с. Копривлен, Неврокопско със светското име Илия Тасев. По време на разкола e привлечен от разколниците, постриган за монах и възведен в архимандритско достойнство, а после хиротонисан за епископ от пребиваващите в разкол архиереи. По решение на Всеправославния събор в София през 1998 г. е приет „по крайно снизхождение“ в единството на БПЦ с титлата Месемврийски епископ.