Иво Братанов е магистър филолог, доктор по български език, член на Съюза на учените в България, задълбочен, авторитетен езиковед и старши учител с I ПКС в СУ „Христо Ботев“ - Русе. За читателите на „Утро“ г-н Братанов разяснява произхода на популярни изрази, които често се използват, но малцина знаят номиналното им значение.

Названието на предпоследния ден от седмицата е интересно откъм форма и смисъл. В следващите редове накратко ще разгледам произхода и значението на думата събота. Понеже съществителното име събота е еврейско по произход, в началото ще посоча някои сведения за еврейския език, които са необходими за разбирането на смисъла на разглежданата дума.
Еврейският език, наричан още иврит, принадлежи към северозападната група на семитските езици, в която влизат също така угаритският и финикийският език. Семитски също така е и арабският език, който принадлежи към южната подгрупа.
Съществителните имена и глаголите в иврит най-често се състоят от корен, съдържащ 3 съгласни. Тези съгласни са носителите на основното значение на думата. Образуването на различни форми става чрез гласни, които се вмъкват между съгласните на корена, а също така чрез прибавяне на представки, наставки и окончания.
В иврит дните нямат свои имена: те се наричат с числителни редни имена, а само съботата е наречена със специално име и тя е седмият ден от седмицата. Ето названията на дните: רִאשׁוֹן יוֹﬦ [йом ришон] „първи ден“ = неделя; שֵׁנִי יוֹﬦ  [йом шени] „втори ден“ = понеделник; שׁלִשִׁי יוֹﬦ [йом шлиши] „трети ден“ = вторник; רٖבִיעִי יוֹﬦ [йом ревеи] „четвърти ден“ = сряда; חֲמִישִׁי יוֹﬦ [йом хамиши] „пети ден“ = четвъртък; שִׁישִׁי יוֹﬦ [йом шиши] „шести ден“ = петък; שֵׁבָּת [шабат] = събота. Името на последния ден от седмицата е сродно с глагола שָׁבֵת. В еврейския език този глагол е многозначен, но в случая ще посоча само значението „спирам да работя“. И така, שֵׁבָּת [шабат] буквално означава „спиране, прекъсване“. Денят е наречен по този начин, защото в него Бог си е починал от Своите дела. По този повод Библията посочва: „2. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. 3. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал. 4. Ето, тъй станаха небето и земята, при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето“ (Бт II гл.).
Съществува и друг опит за обяснение на съществителното име шабат – като заемка от акадската дума „sebūtu“ „седмият ден на лунния месец‘ и šapattu, šabattu „петнадесетият ден на лунния месец, пълнолуние“ чрез контаминация на двете думи. При това се предполага, че заемката е станала по време на вавилонския плен.
В съвременния еврейски език думата „шабат“ се изговаря с [б] в средата, но данните от гръцкия и латинския език показват, че в древността се е изговаряла с удвояване на този звук.
Съществителното име „шабат“ преминава и в гръцкия език чрез Превода на 70-те. Тъй като в гръцкия език няма звук [ш], преводачите са предали този звук с гласната [с]. (Това явление е често срещано при транскрипцията на еврейски думи и имена в гръцкия език, напр. еврейското име „Шаул“ е предадено като „Саул“; „Шеломо“ – като „Соломон“.) При заемането еврейската дума получава окончанието -ον и се е нагодила към гръцкото второ склонение (в Превода на 70-те заемката се употребява във вида σάββατον; лат. sabbata). 
В народния гръцки език от по-късните епохи съществителното име σάββατον вече се е изговаряло с разподобяване на съчетанието ββ и е добило вида σάμβατον.
Думата събота е преминала в старобългарския език чрез евангелския превод на св. св. Кирил и Методий. При това в старобългарските писмени паметници тя е засвидетелствана в три облика – сѫбота, собота и сѫботъ. Формата сѫботъ е от м.р., а останалите две – от ж.р. Особено интересен е обликът сѫбота, който е зает от народното грц. σάμβατον и това е едно от доказателствата, че Кирило-Методиевият език има българска народностна основа. При заемането в старобългарския език съществителното име е претърпяло някои промени. 1. Съчетанието -άμ- в старобългарския език се превръща в носово „о“, изговаряно [он], защото според фонетичните закони на старобългарския език нито една сричка не може да завършва на съгласна. 2. Гласната „а“ от втората сричка в старобългарския език се предава с [о], което IX – Х в. е звучало доста отворено. 3. Окончанието -ον е заменено с окончанието за ед.ч. -а и по този начин заемката се е нагодила към старобългарската -а основа.
В историята на нашия език носовият звук [он] постепенно е бил заменен с [ъ]. Така от формата сѫбота се е получил съвременният облик събота.

Иво БРАТАНОВ