Съдбата на българските царски дипломати след преврата от 9 септември 1944 г. проследява в научна статия доц. д-р Василка Танкова. Това информират от Института за исторически изследвания при Българската академия на науките (ИИстИ-БАН) на своята фейсбук страница. 
Публикацията е в онлайн изданието Историограф - независима организация, която дава поле за изява на млади автори, подпомага родолюбиви инициативи и дейности свързани с опазване на културно-историческото наследство, развитие на историческото образование в училищата и университетите.
“В началото на 1947 г., след като България вече е обявена за република и главно – след като на 10 февруари 1947 г. е подписан мирният договор, ОФ властта се заема сериозно да въведе ред в дипломатическата служба. Най-напред, с Постановление от 28 януари 1947 г., Министерският съвет нарежда да се регистрират всички български чиновници от дипломатическите и консулските тела, които не са се завърнали в България след уволнението или отзоваването им, да се поканят да се върнат до 15 март и ако не се върнат – да бъдат лишени от поданство. За да се придаде законова форма на репресията, Председателството на НР България утвърждава Закон за изменение и допълнение на чл. 67а от Закона за българското поданство. Въз основа на това започва издаването на укази – четири до края на годината, – с които на 46 дипломатически представители е отнето българското гражданство. Отхвърлени от държавата,  едва тогава те стават емигранти и, по израза на бившият аташе по печата в Берн Стефан Попов – “свободни като птици, по които всеки може да стреля”, е отбелязано в статията.
В публикацията “Българските дипломати зад граница: от представители на държавата до граждани без държава (1944 – 1947 г.)” доц. Василка Танкова проследява съдбата на нашите дипломати зад граница след преврата от 9 септември 1944 г. като ги разделя на две групи. В едната са дипломатически лица, които към септември 1944 г. изпълняват длъжност в страни от Оста и такива, които са в неутрални страни. Другата разделителна линия, която е използвана, се отнася до становището на дипломатите ни зад граница спрямо правителството на ОФ и Българското национално правителство във Виена. 
Танкова отбелязва, че в изследването обхваща не само пълномощни министри и извънредни пратеници, а също и генерални консули, легационни съветници, легационни и консулски секретари, канцлер-отчетници, военни, търговски, културни и пр. аташета и, когато е възможно, служители от помощния персонал. Тя припомня, че в по-ранни публикации е представяла дейността на мнозина от бившите дипломатически представители в различните политически и културно-просветни сдружения на емиграцията в периода от 1947 до 1989 г. “Макар и тогава да бе видно от личните им истории, че след установяването на Отечественофронтовския режим на 9 септември 1944 г. всеки един изминава различен, по-кратък или по-дълъг път към решението за емигриране, обстоятелството, че масово не се завръщат в страната, ми даде основание да ги разпозная като специфична и в определен смисъл обособена група в състава на първата вълна на емиграцията, идентифицирана като антикомунистическа”, пише Танкова.
В настоящата си публикация доц. Танкова преразглежда темата чрез преместването на акцента от емигрантското битие на дипломатическите представители към пътя, който те изминават до него. При този подход става възможно да се реконструира един по-малко еднозначен образ на дипломатическата общност, която като “група” от първата вълна на политическата емиграция произвежда твърде отчетливи примери както за активно и ентусиазирано сътрудничество с Отечественофронтовската власт, така също и на отхвърляне на нейната легитимност, посочва в изложението си тя.
Специалистката по история отбелязва, че съсредоточено в ограничен отрязък от време, изследването е ориентирано към частен за историята на българската емиграцията аспект, изясняването на който повдига и специфични, но и няколко по-общи питания, свързани с влиянието на политическите промени и въздействието на конкретните събития върху формирането на емиграцията. Същевременно, за разкриване мотивацията на избора на всеки един от дипломатите, интерес представляват и въпросите за реакцията им към външнополитическия “завой” на правителството на Константин Муравиев; за изразената или сподавена позиция спрямо просъветското ОФ правителство в София; за отношението на задграничните представителства към прогерманското Задгранично национално правителство във Виена, отбелязва експертката. И накрая,  тъй като става дума за хора, пребиващи извън България, е важно да се установи доколко и в каква степен поведението на дипломатите е повлияно от обстановката в държавата, в която се намират, и/или от стечението на други случайни обстоятелства, отбелязва тя.
Проучването е базирано на факти, данни и свидетелства, които доц. Танкова дълго издирва и които открива на различни места – в достъпната у нас архивна документация, в справочни издания, в мемоарната литература и емигрантския периодичен печат. Ценни сведения получава от съвременниците на събитията, сега вече покойници - Дими Паница (Франция), Антон Чипев ( Канада), Здравко Цанков (Германия), Христо Попов (САЩ). Консултирах се и със собствения си архив, в който съхранявам аудиозаписи на интервюта с видни емигранти, както и колекция от документи за българската емиграция (КДБЕ), предоставени за безвъзмездно ползване при осъществяването на проекта “Другата България” (1997-1999 г.) на Фондация “Отворено общество”- София, отбелязва още тя.