Винаги съм се замислял, прекланял съм се даже пред писанията на такива известни русенски краеведи като Васил Дойков, Георги Чендов, Стойко Димитров, Кънчо Бакалов, Симеон Пармаков, Аспарух Емануилов, Никола Ангелов, братята Шкорпил и ред други. Но червеят на съмнението продължава да ме гложди и днес, защото с цялото си същество ненавиждам писанията, които колкото аргументирани да са, да не посочват или под линия или в края, даже и в скобки, откъде идва едно авторово твърдение, заключение или някой извод.
Искаме или не, легендите и преданията винаги съдържат някакво зрънце истина. Въпросът си остава как да бъде поднесено то на читателя, на публиката, на колегите историци - като мит, като легенда или като непроверено и/или недоказано твърдение, за което всеки може да си прави изводите. Последното е комай най-лесно, най-безболезнено и неангажиращо.
Истината се крие в проучванията и писанията на някои по-стари автори, които по една или друга причина не са отпечатани до днес. Но са преписвани - къде талантливо, къде през куп, та за грош. В териториалната агенция на Държавен архив-Русе се намират няколко фонда, чиито архивни единици са 
бездънна, безценна съкровищница с факти и съждения за русенската история
Запишете си ги, посочвам ги не поради материални скрупули, а защото те са наистина изключителни: Фонд 58 на Аспарух Емануилов и неговите 83 архивни единици; Фонд 59 на комитета за написване история на Русе с неговите 384 архивни единици; всичките с над 5000 архивни листа!
В последния са съхранени тетрадките на Димо Петров Смядовски. А те са точно 18. Уточнявам това, тъй като броят им, цитиран от разни „автори“, варира до около 80 с над 2000 страници! Затова още в началото бързам да поясня, че това са 18 ученически тетрадки малък формат, а обемът им малко надхвърля 1000 листа. При това страниците са малък формат, понякога, но все пак често, текстът е продължен и на обратната страна.
Три от тях, първите, съдържат автобиографията или жизнеописанието на самия Димо Смядовски. Те са с много зачертавания и поправки, но все пак четливи и разбираеми. Благодарение на някогашните архивни работници, доц. Любомир Златев и Тодор Билчев, една друга тетрадка за историята на Русе, е разчетена и публикувана в няколко приложения през далечната 1994 година. Направи ми впечатление обаче друго. На страниците на русенския периодичен печат, както и в специализираните научни издания в града, алманах, известия и т.н. 
за биографията на този забележителен русенски краевед са посветени всичко на всичко три публикации
Само три! Изброявам ги хронологично (по данни от отдел „Краезнание“ на Регионална библиотека „Любен Каравелов“): 1. Папуров, Симеон. Димо Смядовски - вестник „Дунавска правда“, г. XIX, 22.10.1968, бр. 247, с. 3; 2. Димитров, Стойко. Димо Смядовски вестник „Русе“ (на Русенска корабостроителница), г. I, бр. 54, 15.11.1993, с. 2; 3. Драганов, Боян. Димо Петров Смядовски - биография. списание „Една седмица в Русе“, бр. 13, от 18-24.04.1994, с. 8.
Обяснявам си това главно с ерудираността и аргументацията на Смядовски, която се разпростира върху такива области от русенската история, като електроснабдяването на града, театралното и общообразователното дело, национално-освободителните борби, историята през турско време и след това, върху русофилските бунтове и местната администрация. 
Да не пропусна: 
две тетрадки са почти изцяло посветени с посочване изворите, които е използвал за написване историите си за Русе
Запазени са и четири (!) от публикациите на самия Димо Смядовски в периодичния печат.
Пропускам ония, транскрибирани и отпечатани от Л. Златев и Т. Билчев. Една във вестник „Русенска поща“ от 1934, цитирано от Любомир Златев и Хачик Лебикян в историята им за Винаровия род („Иван Хаджииванов. Родови корени, общественик и деен ръководител на борбата за освобождението на Добруджа“, „Авангард принт“, Русе, 2005, с. 12, 24). Втора - за смъртта на Ангел Кънчев в Русе (намиращо в архива на Асп. Емануилов по отпечатък във вестник „Борба“ от преди 1940 г.). Вестникарски публикации отбелязват в две бележки за публикациите му по намерението му да продаде архивата си на читалище „Св. Георги“ (днес „Ангел Кънчев“) и на Русенската община от 1943 година за отпечатването на русенската история. Тъкмо последните две, заедно с машинописния екземпляр от 12 юли 1943 година съдържат бележитата му фраза:
„Каквото можах направих, останалото Вие ще довършите. Няма по-велика задача в живота на човека от тази да направи това, което може за просветата и напредъка на своя народ“
Едно малко недоумение буди въпросът: Защо точно на настоятелството на читалище „Св. Георги“ предлага архива си Димо Смядовски, живеещ твърде далеч от него, на ул. „Духовно възраждане“, почти в днешния център на града и в близост с други културни огнища, като например читалище „Зора“?
Най-вероятно това се дължи на явно залинялата роля на второто читалище за сметка на първото, което има в управителните си органи изтъкнати русенци, развива активна дейност в оня период и даже сформира специална комисия и с подпредседателя от Управителния съвет Йордан Яковчев, която комисия да предприеме стъпки за придобиване и издаване на материалите от Смядовски.
Две кратки антрефилета в един русенски вестник „Борба“, едната собственоръчно от автора, уточняват точния обем на архива: 18 тетрадки и около 1600 страници, както и мотивите му са да откликне на призива на някогашния просветен министър Г. Живков към 1889 година за събиране от учителите на материали за историята на родния им край. При това да не забравяме за учителстването на последния в Русчук през 1868-1869 година, както и за това, че е 
един от ръководителите и създателите на организацията „България за себе си“ и „жрец на просвещението“ в очите на тогавашната Европа
поради авторството си върху закона за народно просвещение от 1891 година.
В третата си тетрадка с животописа си Димо Смядовски оставя и единствените запазени до днес негови 5 снимки, които Държавен архив-Русе съхранява.
В добавка към неговата биография и историческа съдба, които се свързват с Русе, могат да се добавят и няколко любопитни щриха.
Известно е, че е роден на 1 август 1860 г. (стар стил) като второ от децата в брака на Петър и Калина Димови в шуменското село Смядово, от чието име по-късно записва фамилията си Смядовски. След кратко петгодишно живеене в село Смядово баща му, замогналият се търговец Петър, се установява в Шумен в просторна двуетажна къща, откъдето едва 6-годишният му син Димо става ученик в долномахленското взаимно училище, а учител му е известният педагог Илия Р. Блъсков при когото учи 4 години. С израстването си преминава в шуменското класно училище, където има честа да е обучаван от Добри Войников, Папайот Волов, Петко Горбанов и други изтъкнати педагози и общественици до 1877 година, когато заради избухването на Руско-турската война училището е закрито.
За един близо 4-годишен период, до 1880 година,
учи и работи като телеграфист в Русе
София, Самоков, но е принуден от несправедливите условия да напусне и да продължи обучението си в Робърт колеж в Цариград. Обучението му в това престижно учебно заведение преминава при такива капацитети, като д-р Лонг, при бъдещия професор Ст. Парашкевов, а „дежурното“ му място е в добре уредената читалня на библиотеката. Овладява перфектно английския език и от 1886 година започват митарствата му по учителската професия - първоначално в Разградската гимназия, където преподава история и математика, а от 1887 година се установява в Русе, преподавайки главно история в Русенската мъжка гимназия.
Както се казва обаче „шило мирно в торба не стои“! Симеон Папуров в своята публикация интересно разказва за премеждията на Димо Смядовски в качеството му на преводач от английски език за русенското издание на Телемах х. Пенов. Тогавашният окръжен управител Димитър Мантов му обяснява без заобикалки, че преводът му на статии от английски език на вестник „Дейли нюз“ върху положението в България дотолкова обслужва каузите на репресирания русенец Телемах х. Пенов, че Смядовски
може пешком да поеме пътя си обратно през Тузлука за Шумен
Излизането на „Народен учител“ в Русе през 1887 година скоро спира поради липса, разбира се, на средства, но през април 1888 година учителите Димо Смядовски, Иван П. Йонков и Трифон Ц. Трифонов започват да издават и печатат в печатарната на Ст. Ив. Роглев ново издание, списанието „Развитие“, първоначално два пъти месечно. Редколегията се допълва от Моско Москов и Георги Кирков. Материалите са основно от петимата, но новото списание издържа финансово едва до края на годината, когато спира - пак поради липса на средства.
Политическите пристрастия и ориентацията на Смядовски принуждават местното русенско ръководство в лицето на Димитър Мантов и на бившия управител/директор на Образцов чифлик Желтов 
да наложат освобождаването му от учителското място в Русе
и той да поеме към Габрово и Търново, където се застоява до 1908 година. Въпреки несгодите се завръща в Русе и преподава в девическата гимназия, след което за периода на Балканската и Първата световна война се озовава на фронта.
Има един кратък престой в София, но през 1919 година успява да се пенсионира като учител. Въпреки разклатеното си здраве продължава да работи основно като преводач от английски, но и на някои позиции, като държавен служител или в застрахователния бизнес. И може би тук е мястото да отбележа, че докато учителства в Русе, през есента на 1888 година Димо Смядовски 
свързва живота си с една русенка, Тодорка Друмева, от видната русенска фамилия Малчеви.
За съжаление бракът им издържа до 1918 година, когато тя почива, като е опята и погребана в Русе. Напредналата му 58-годишна възраст и влошеното здраве не му попречват не след дълго да сключи втори брак със значително по-младата Екатерина (Кина) Ганчева Кьосева.
Болежките на Димо Смядовски се обострят още към 1939 година и пристъпите на сърдечна астма лишават русенската история на 4 декември 1944 година от един от най-ревностните й изследователи.