Иво Братанов е магистър филолог, доктор по български език, член на Съюза на учените в България, задълбочен, авторитетен езиковед и старши учител с I ПКС в СУ „Христо Ботев“ - Русе. За читателите на „Утро“ г-н Братанов разяснява произхода на популярни изрази, които често се използват, но малцина знаят номиналното им значение.

Поезията на Хр. Ботев в редица случаи общува с библейските (в т.ч. – и с християнските) идеи за Бога, за човека и за обществото. Тук ще посоча един частен пример за такова общение, свързан с триадата „вяра – надежда – любов‘. Tя води началото си от Първото послание на св. ап. Павел до коринтяните: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.“ (1 Кор. 13: 13). 
Предходните стихове от тази глава на 1 Кор. са посветени на християнското разбиране за любовта. Понятието „любов‘ в гръцкия оригинал на посланието е назовано с думата ἀγάπη (чете се [агàпе]) „обич, любов‘, която е сродна с глагола ἀγαπάω „поздравявам приятелски, приветствам; обичам, уважавам“. Съществителното име ἀγάπη, разбира се, не е свързано по смисъл с думата ἔρως „любов, наслада, сладострастие, страст“ (от думата ἔρως води началото си и съществителното име „еротика“; персонализирано, Ερως е името на бога на любовта в гръцката митология).
Съдържанието на 13-та глава на 1 Кор. показва, че многобройните дарове, които коринтяните са притежавали, не са ги свързвали духовно, а понеже са имали временно или случайно значение, са били непостоянни. Св. ап. Павел затова е посочил любовта като най-важния дар, от който всички други получават своята сила и достойнство и който е центърът на целия християнски живот. Той намира, че без този дар – любовта – всички други знания, умения, способности и дарове нямат никаква стойност: нито дарбата да се говорят чужди езици, нито способността да се пророчества, нито знанията; дори и мъченичеството не принася полза без любовта. Само любовта е съвършена; само тя завинаги ще съществува, дори и тогава, когато всички други дарове ще се прекратят; само тя носи ред и щастие в човешкия живот. 
Свети апостол Павел е посочил и качествата на любовта (в 1 Кор. 13: 4 – 8), а след това изтъква, че тя е неизменна. Това особено важно качество е свързано с нейното съвършенство: както е известно, изменчивите неща и свойства не са съвършени. Любовта обаче не само че няма да отслабне, но още повече ще се усили, защото Сам Бог е любов (1 Йн 4: 8). 
Христо Ботев включва триадата „вяра – надежда – любов‘ в две от своите стихотворения. Тя се появява още в първата публикувана творба на поета – в стихотворението „Майце си“, издадено първом във в-к „Гайда“, бр. 19 от 15.04.1867 г. В четвъртата строфа лирическият човек заявява: „Отде да знаят? Приятел нямам / да му разкрия що в душа тая; / кого аз люба и в какво вярвам – / мечти и мисли – от що страдая.‘ Тук вярата и любовта са споменати, а надеждата е премълчана, т.е. подсказва се нейното отсъствие. В следващата строфа обаче надеждата е и явно отречена: „Освен теб, мале, никого нямам, / ти си за мене любов и вяра; / но тука вече не се надявам / тебе да люба: сърце догаря!‘ В стихотворението „Майце си“ вярата и любовта са свързани с майката, а отсъствието на надежда – с липсата на перспектива пред лирическия човек. В „Майце си“ лирическият герой описва своите съкровени мисли и чувства, които са свързани с по-големи обществени противоречия и борби. В тази творба обаче няма пряка изява на патриотични стремежи или на романтически жалби, които са характерни за други Ботеви творби. Лирическият герой представя своето настояще като наситено със страдание и мъка, а корените им имат връзка с трагичната съдба на родината.
Триадата „вяра – надежда – любов“ се появява и в стихотворението „Борба“, но в по-различен контекст в сравнение с „Майце си“: „На душа лежат спомени тежки, / злобна ги памят често повтаря, / в гръди ни любов, ни капка вяра, / нито надежда от сън мрътвешки / да можеш свесен човек събуди.‘ Докато в „Майце си“ присъстват личните проблеми на лирическия човек, в „Борба“ са налице обществените измерения, затова отсъствието на вярата, надеждата и любовта е неразделна характеристика на живота под робство. Това отсъствие е особено подчертано и чрез отрицателните частици „ни“ и „нито“ (вж. „ни любов, ни капка вяра, / нито надежда“), а робството е характеризирано като „сън мрътвешки“.
Заб. При написването на тази бележка съм ползвал изяснението на 1 Кор. 13 гл. в изданието Хр. Попов. Изяснителен преглед на апостолските послания и Апокалипсиса. Фототипно издание. С., Синодално издателство, 1990, с. 263 – 266.

Иво БРАТАНОВ