Зимата на 1985 година започна рано и студът сви още през ноември. Заедно с това страната продължаваше да играе ролята на „дискотека“, която бе започнала още в началото на годината: един час имаше ток, един час нямаше и ту един, ту друг квартал на Русе потъваше в мрак, а редом блясваха светлини. И докато в града „дискотеката“ горе-долу спазваше графика по часове, то в селата на окръга като угаснеше токът, хората просто палеха свещите и се събираха около печката.
В онези ранно зазимили се дни всяка седмица ние с художника Гриша Кубратов потегляхме към Иваново, където винаги - независимо от това какви снежни хали вееха навън - ни очакваха децата в селото. Литературни таланти се събираха в една от стаите на читалището, а художници - в друга. Инициативата по линия на някогашната асамблея „Знаме на мира“ беше събрала по двойки млади писатели и художници, които в импровизирани ателиета откриваха таланти извън големия град. Така се запознахме с Гриша Кубратов. И редувахме пътуванията до Иваново с неговия трабант, с който той много се гордееше /макар да го наричаше „Пръдливия Ханс“/ или с нашето видяло какво ли не жигули. Докато ние с децата-писателчета съчинявахме в мрака стихчета и каламбури, понякога си мислех
как ли рисуват на свещи децата на Гришо
- все пак, за да направиш картина, ти е нужна светлина, за да подбереш боите и пастелите.
Когато през май следващата година се събрахме всички на празника на Иваново и хлапетата подредиха на поляната своите рисунки, вътрешно ахнах: нямаше и следа от мъждящите свещи, от свирещия в прозорците вятър, от ледените преспи. Напук на мразовете Гриша Кубратов беше накарал своите малки питомци да виждат пролетта и мечтите си - ярки, цветни, слънчеви... 
Сещам се за всичко това сега, когато научавам, че ученикът на Гриша, десетокласникът от Националното училище по изкуствата Димитър Йовчев е спечелил първа награда в националния младежки конкурс „Арт колаж“ в Пловдив.
Явно продължаваш да успяваш да провокираш децата, казвам на художника, докато седим в кафенето пред Доходното. Е, засмива се Гриша. - Опитвам се да им възлагам задачки-провокации. И разказва, че една от последните такива задачки в десети клас била учениците от паралелката по рекламна графика да изработят опаковка, която да може... да се яде! Същият Митко направил голяма кутия от сладко коледно тесто - твърдо и ароматно, оцветена с анилинови бои. Още не сме я изяли, усмихва се художникът и обяснява, че се опитва да привлече вниманието на децата с това, което може да увлече интереса им и заедно с това да ги насочи към разнообразни решения. Напоследък много си говорим за символите -
как един символ пренася информацията през времето
казва художникът. Самият той може с часове да разказва за прочетеното, видяното, осъзнатото, анализираното - за всичко онова, което отмества завесата на първосигналното и познатите наложени от идеологии и разбирания рамки, и показва изконните връзки между нещата.
Кубратов открива символите и връзките между тях в познати картини и вещи и се радва на това ново познание с хилядолетна давност. Християнството не е нищо друго освен слънчева религия, да вземем традиционните икони - пантократорът е облечен с червена дреха, а този цвят е символ на жизнената енергия, синьозелената му наметка символизира душата на човека, която е между него самия и Бога, тя има двойствена същност - космична и земна, а златистият ореол е символ на слънчевата енергия, разказва Гриша.
Една от новите картини, върху която работи в момента, се състои от две платна - върху всяко е изобразена по една змия, едната на бял, а другата на черен фон. Змията е соларен символ, поглежда ме Гриша. „Освен това, когато се припича на слънце, тя се навива на спирала, а спиралата се оказва един вселенски механизъм. Започнах да наблюдавам тези неща, установих, че синусоидното придвижване на тези животни напомня за гръцката буква омега, която пък е символ на...“. И как ще се казва картината? - питам. „Генезис“ - отговаря той. Кой ще разбере изображението и какво точно ще възприеме от него - това остава извън замисъла и полезрението на художника.
Картината е като дете, като я завършиш, тя тръгва нанякъде
отива си от теб, понякога дори забравям, че съм я рисувал, признава русенецът. И разказва как неотдавна се събрали бивши студенти от Великотърновския университет на поредна сбирка. „Отиваме в дома на една наша състудентка, Пепа от Габрово, гледам у тях - наредени едни картинки по стената, едната много, ама много ми допадна. И й казах: „Пепо, ето тази, малката картинка, страшно много ми хареса!“. А Пепа ми отговаря: „Ми тя е твоя! Ти ми я подари за един мой рожден ден!“. А аз гледах тази работа и си мислех - каква връзка имам аз с тази картинка, която отдавна си е отишла от мен...“, разказва Гриша.
При него всичко започва, когато е едва 3-годишен. Майка му е учителка в детската градина в село Хотанца и синът й е в нейната група. На едно от занятията раздала на децата листи с нарисувани контури на ябълка - да ги оцветят отвътре. Гриша обаче се престарал и неговите цветове напуснали очертанията на плода. Учителката му направила забележка пред всички деца, той се разстроил и дори се разплакал. А след това, за да поправи грешката, обърнал листа наобратно и ...нарисувал друга ябълка, която вече оцветил много внимателно.
Да нарисуваш ябълка, когато си едва на три години, си е сериозно постижение. Родителите му били впечатлени и затова когато Гриша, вече в пети клас, решил да посещава курсовете на художника Димитър Атанасов в Русе, където ходела и негова братовчедка, желанието му да рисува било поощрено от родителите му. Въпреки това по-късно го записали в математическата паралелка на гимназия „Баба Тонка“. Може би им се е искало да съчетая рисуването и математиката и да стана архитект, усмихва се Гриша. Но докато учел в гимназията, зарязал следващите курсове по рисуване - при всеизвестния Бай Киро, откъдето датира познанството му с други негови по-сетнешни колеги като Володя Кенарев, Михаил и Райна Бешеви, Пейно Пейнов. Така че за да се яви на изпитите във факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет, се подготвил само за 20 дни на кратък курс в старата столица. Бил приет и след двете години казарма от 1973 година бил
студент в класа по живопис на Янаки Манасиев
Много колоритен - и като личност, и като художник, спомня си Гриша.
Задължителното разпределение след дипломирането го връща в Русе, където работи дори вместо обичайните три, цели пет години в училищата „Братя Миладинови“ и „Климент Охридски“. След това започва като художник декоратор в завод „Юта“, където дели една бройка с художничката Златка Стойкова.
Тези няколко години там не са загубено време - там усвоих как по възможно най-синтетичния начин можеш да говориш чрез цвят и изчистени форми, казва Кубратов. А и заплатата не била без значение. В онези времена се оказа, че за половин работен ден в „Юта“ получавах двойно по-голяма заплата, отколкото за цял ден в училище, спомня си художникът. И безрадостно констатира, че и днес интелектуалецът получава значително по-малко от хората на другите видове труд или занимания. След малко повече от две години на трудовия фронт той излиза на свободна практика. Това е времето, когато започва да води курсове към Младежкия дом. Прави го от 1978 до 1992 година. Един от най-хубавите ми периоди, признава Гриша. Въвел е доста русенски деца в света на изобразителното изкуство. Сред тях за кратко бил и
известният днес виртуоз на цигулката Светлин Русев
„Беше в четвърти клас, когато дойде при нас. Тогава съименникът му, художникът Светлин Русев беше председател на Съюза на художниците в България и когато русенчето влизаше, все го подкачахме: „О, шефът идва!“. Един срок посещаваше курса, после майка му го спря - явно вече е било ясно, че музиката, а не рисуването ще бъде негова съдба“, казва Гриша.
Малко преди началото на новото хилядолетие Кубратов отново се завръща в училище - този път в Националното училище по изкуствата „Проф.Веселин Стоянов“. Преди това се е занимавал с рекламен дизайн, в това число и за някои русенски вестникарски издания, така че още от 2000 година започва да убеждава ръководството на НУИ, че е време да се открие специалност „Рекламна графика“. Създадохме я през 2005 година, тази година ще изпратим четвъртия випуск, казва Гриша. Негови ученици стават студенти в Художествената академия в София, във Велико Търново. Насочвам ги най-вече към специалността „Оформление на книги“ или „Плакат“, справят се добре, казва преподавателят. И се радва на успехите на Яна, Йоана, Сашо и други свои възпитаници, които вече поемат самостоятелно към своите кариери.
Самият той е известен сред приятелите и колегите, че сравнително рядко показва това, което рисува. Участвал е в групови изложби „Преди 20 и сега“, в експозициите на фестивала „Мартенски музикални дни“, а през 2008 година прави самостоятелната изложба „Пастели и акварели“, втората му експозиция е през 2011 година.
Коя е неговата ненарисувана картина? „Ненарисуваната... Според мен това е самият живот, в който се случват най-различни неща, ими много съзидание - особено когато си млад и натрупваш много, в това число и материални работи, а след това идва период на разруха - когато материалното остава на заден план и ти сякаш съзнателно или не го разрушаваш и елиминираш, за да си дадеш възможност да надграждаш в духовен план. Да, така е - целият живот всъщност е една картина и тя май си остава завинаги ненарисувана“, казва Гриша Кубратов, като по навик оставя накрая на размишленията си не точка, а многоточие. Многоточие - като обещание за продължение. Като спирала. Или омега. Всеки да си го тълкува както иска.