От 24 ноември 2022 г. в Регионален исторически музей-Русе може да бъде видяна постерна изложба, разказваща за живота и дейността на емблематичната лидерка на женското движение в България от 1926 до 1944 г. - родената в Русе Димитрана Иванова.
В историята на гимназия „Баба Тонка“ в Русе е посочено името на учителка по философските дисциплини Димитрина Петрова за дълъг период от време (1906-1930 г.). Фактически тук е преплетена информацията за две учителки с името Димитра(и)на Петрова, преподавали „философска пропедевтика“. Първата от тях преподава от 1906 до 1916 г., а втората след това. Димитрина Петрова, учителка в Девическата гимназия до 1930 г. е родена на 15 март 1883 г. в Русе (умира в Русе през 1971 г.) и е лекторка и в Мъжката гимназия през учебната 1925-1926 г. Учителствалата от 1906 г. Димитрана Петрова (след женитбата си през 1914 г. Иванова) е родена на 1 февруари 1881 г. също в Русе и умира в София на 29 май 1960 г. 
Димитрана е дъщеря на Петър Друмев и Станка Поптодорова. Учи в училище „Ангел Хаджиоглу“. Завършва Девическата гимназия през 1897 г., 
учи философия в Цюрих, Швейцария, защото във Висшето училище в София все още не допускат жени
Завръща се в България и от есента на 1900 г. учителства в Попово, Шумен, Велико Търново. От 1905 г. публикува във вестниците „Учителска пробуда“ и „Женски глас“ (орган на БЖС); „Учител“ и „Учителски преглед“ (официален орган на МНП). От 1906 г. е преместена в Русенската девическа гимназия, защото двамата u братя умират и като единствено дете има право да бъде назначена на работа в родния си град. Помага и фактът, че преподавалата философия в девическата гимназия д-р Елена Ганева е преместена в София, поради конфликт с директора Стефан Огнянов.
В Русе Димитрана се включва активно в живота на женското благотворително дружество „Добродетел“ благодарение на своята учителка в гимназията Недялка Атанасова Гатева, напуснала учителската професия и председателка на женското дружество в града тогава. В спомените си Димитрана Иванова разказва за авторитета на Н. Гатева като учителка и директорка на девическата гимназия, за отдадеността й начело на „Добродетел“ и за неочаквания край на живота й (самоубийство).
От 1908 до 1911 г. Димитрана поема ръководството на дружеството
Взема участие в 11. редовен конгрес на БЖС през 1912 г. в Търново, където е решено русенското женско дружество „Добродетел“ „да движи делата“ на съюза до следващия му конгрес, който да бъде в Русе. Това не се случва поради избухването на Балканските войни (1912-1913). Димитрана преминава обучение в русенската болница и около месец е медицинска сестра в Еврейската болница в града. След това е в Лозенградската първа етапна болница (от ноември 1912 г.) и в полевата болница в Бабаески като медицинска сестра и преводачка на немските лекари д-р Масари (главен асистент в една от известните Виенски клиники) и д-р Арнолд от Кобург - и двамата повикани от царица Елеонора. През 1914 г. се жени за Дончо Иванов - секретар на Търговско-индустриалната камара в Русе. Ражда трите си деца (Любомир, Радомир и Милкана) съответно през 1916, 1917, 1918 г. През 1916 г. семейството се премества да живее в София, а през 1917 г. тя 
постъпва на работа в Министерството на вътрешните работи и народното здраве като подначалничка на отдела по социалните грижи
Инициативността й не допада на началниците й и след седем месеца е освободена „в интерес на службата“. По време на Първата световна война, Димитрана Иванова се включва в дейността на Софийското женско дружество ДСъзнаниеУ, което подготвя бельо за болниците, осигурява настаняване на бежанци, обслужване на „питателен“ пункт на Централната жп гара. Участва и в работата на дружество „Майка“. 
В 1918 г. тя е секретар-касиерка на Българския женски съюз. От септември 1920 г. е главна редакторка на печатния орган на женския съюз „Женски глас“ - остава такава до септември 1944 г. Заедно с редакторството започва усилената й дейност и като членка от управителния комитет на БЖС в защита на правата на жените - чрез агитационни обиколки из страната, публични събрания, статии из различни всекидневници, анкети, уреждани чрез „Женски глас“. От 1926 до 1944 г. е начело на Българския женски съюз. През 1927 г. 
завършва второ висше образование - право в Софийския университет
като преди това преодолява препятствия, породени от различното образование на момичета и момчета в следосвобожденска България. Издава сп. „Жената“ (1928-1930), което посвещава на юридическите аспекти на неравенството между половете. Като председателка на женския съюз участва в работата на две международни организации - Международния алианс за женско избирателно право и равни граждански права (IАWSEC) и Международния съвет на жените (ICW), с председателка лейди Абърдийн. През 1935 г. е избрана и за членка на борда на Международния алианс за женско избирателно право и равни граждански права. Съоснователка на Съюза за закрила на децата в България (1925 г.) и членка на неговия управителен съвет до 1935 г. Членува в Съюза на журналистите от 1922 г., от където е изключена след 1944 г. и възстановена едва няколко месеца преди смъртта й на 29 май 1960 г. 
В българския политически живот след 1879 г.
жените трябва да преодоляват не закони, а традиция - традицията на едно патриархално, селско общество
в което от тях се очаква да са най-вече домакини, съпруги и майки и да не се интересуват от обществения живот извън семейството. В България жените, благодарение дейността на БЖС под ръководството на Димитрана Иванова, придобиват право да гласуват за първи път през 1937 г. в местните избори, но само ако са „майки от законен брак“. Една година по-късно жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“, получават право на глас в парламентарни избори (1938 г.), т.е. признатото право е опосредствано от взаимоотношенията им с мъжете - настоящи, бивши или мъртви.
Животът на Димитрана Иванова е 
не само тясно свързан с историята на българското женско движение, но може да бъде разгледан в много отношения и като негова илюстрация
Животът й е разпределен между две епохи в новата българска история - „буржоазната“ преди Втората световна война, и комунистическия режим. Трябвало е да преодолява препятствия и в двете. Въпреки популярността си преди 1944 г. тя е забравена постепенно от българското общество след тази година. Комунистическото управление донася внезапна промяна в нейната съдба и на българското женско движение като цяло. Още в първите дни на новата власт, както много други социално значими личности от „стария режим“, 
в края на септември 1944 г. тя е арестувана и държана два месеца в Дирекцията на полицията и още два в Софийския затвор
По време на този престой става свидетелка на десетки случаи като нейния - по донос, без съд и присъда са задържани хора, разрушени са човешки съдби. Парадоксална е срещата й с Фани Попова-Мутафова, добре позната с десните си и прогермански позиции, която е крайно учудена да я срещне в затвора, тъй като по време на „стария режим“ Димитрана Иванова е позната с „левичарските“ си настроения. Но за новите управници е достатъчно, че е имала множество контакти с Германия.
„Не съжалявам ..., но все пак остана неизпълнено желанието ми да се отдам по-пълно на историческото и сравнителното изучаване на законите, определящи положението на жената. Тогава щеше да бъде може би друга „Димитрана Иванова“, не тази, на която по конгреси да се изпраща илюстрована карта - глава на жена с куфар на устата, или да получава писма от мъже със съдържание да не учи жените им много да знаят или да прекръстват децата си, момиченцата, разбира се, които много приказват на името „Димитрана“; или във влаковете при шумни разговори на млади жени и мъже, тези последните
да им казват „ако те чуе само Димитрана“, без да подозират, че тя стои до самите тях
но не я познават, или да се печатат подлистници в ежедневниците със заглавие „Димитрана всичко знае“, или министър-председателят в кабинета си в Народното събрание да вика възбудено на партийните си депутати, дошли при него - „Море, бегайте, Димитрана е дошла“, или владика да гони Димитрана с плакат, на който пише „граждански брак“, защото искала граждански брак, или една бабичка в Кюстендил да се провиква към съседката си „Пенке, ела да отидем на събрание в Братството да слушаме сказка за Димитрана дето искала мъжете да имат държанки, а не венчани жени“.“ 
(из спомените на Димитрана Иванова)

Ренета РОШКЕВА