Бележитият род Винарови е сякаш побрал квинтесенцията на един от изключително интересните, драматични и съдбовни отрязъци от историята на България. Всяка от личностите в този род би могла да се възприеме като портрет, изразяващ едни от най-характерните черти на епохата. Всеки един от различните поколения Винарови е представителна извадка на елита на българското общество - символи на воинска чест и доблест, на патриотичен и човешки дълг, на гражданска позиция, на морал и отговорност и на вярност и синовна и родителска преданост и всеотдайност. 
Тези портрети на пълнокръвни, пълноценни личности с драматични (често трагични) съдби е събрала в новата си книга русенската историчка и изследователка Теодора Бакърджиева. Нейното добре познато умение да съчетава отговорността пред факта на историческата истина и разказваческата й дарба отварят пред читателя нова страница в недотам познатото минало от края на 19 и първата половина на 20 век. 
Този път 
провокацията за нея тръгва ...от една изложба! 
Това е изложба с творби на художничката Бистра Винарова, чието творчество по ред причини е несправедливо оставено в сянка. Бистра Винарова е съпруга на известния дипломат, историк и писател Симеон Радев. Но художничката е и дъщеря на един от известните български офицери - Върбан Винаров, който пък е от русенския род Винарови. 
„Болезненият ми копнеж по миналото, приютило безброй човешки истории, стана причина за срещата ми с Винаровия род, среща, която се превърна в невероятно пътешествие назад във времето. Всичко започна случайно, от една изложба на смайващо талантлива, но позабравена българска художничка - Бистра Винарова. Провокирана от факта, че е представител на русенската фамилия Винарови, се впуснах по тази нишка, водена от любопитство, което с времето прерасна в непреодолимо желание да науча какъв е бил животът на десетките мъже и жени, носили името на този род, в амбиция да разгадая скритите послания на съдбите им. 
Усещах с душата си, че те заслужават да бъдат извадени от забвение
затова бях благодарна на всяка вещ, на всяка пожълтяла снимка, на всеки документ, запечатали и пренесли през годините знание за Винарови и за тяхното отдавна отминало време“,казва Теодора Бакърджиева. 
И продължава: „Те ми помагаха да настроя историческата си оптика, изостряха усета ми към детайла, учеха ме как да се отнасям към миналото и как да се вслушвам в чуждите истории. Учеха ме да мисля и да чувствам света по един по-задълбочен и нюансиран начин. За мен не бяха обикновени артефакти, а безценни частици памет, съхранили в себе си мъдростта и красотата на отминали животи. Те ме водеха търпеливо за ръка, а понякога сякаш почувствали вълненията и страховете ми, ме даряваха с вяра в това, което върша, вяра, която ми даваше сили да продължа. Потънала в една друга реалност, не разбрах кога историята на Винаровия род стана част от моята лична история и моя лична отговорност. Вече не можех да се откажа. Приела, че паметта е свещена територия, а грижата за нея е „грижа за справедливостта“, заживях с мисълта, че съм длъжна да възстановя паметта за Винарови, че съм длъжна да събера животите им и да се опитам да ги разкажа“.
Така авторката се впуска в дълго пътешествие през години и сезони, през перипетии, войни, преврати, през трепетни и щастливи събития и през заредени с болка и скръб трагедии. За да открива трошица по трошица детайли от живота на Винарови и да съставя по тези трошици образите на хората, за които дългът и честта са били ненарушимо житейско правило. 
Впечатлена от таланта, фината чувствителност и изящната образност на художничката Бистра Винарова, Теодора Бакърджиева започва да подрежда 
словесната галерия на Винаровия род
Отправна точка за нейните изследвания, които продължават месеци наред, за да се открият факти и да се сглобят портретите на носителите на Винаровите гени, е родословното дърво на фамилията, съставено от уважавия адвокат и известен общественик Иван Петров Хаджииванов. Неговата майка е от рода на Винарови и това е поводът през 1930 година, когато Хаджииванов е 47-годишен, да започне да записва в една голяма червена тетрадка всичко важно, свързано с неговите предци и родственици - по това време адвокатът очаква да се роди първото му дете и иска „тая книга и да служи като най-добрия напътственик в живота, отгдето моите рожби ще могат да научат за своя произход и род“. 
В корените на родословното дърво са поставени Никола Статев Шарапчията („шарап“ на турси означава вино, шарапчия е винар) и неговата жена София Малчооглу. Никола Шарапчията пристига в Русе през първата половина на 19 век и се занимава със земеделие, като виното, което произвежда, е било оценено високо от множеството разквартирувани в Русе френски войници по време на Кримската война (1853-1856). Съпругата му София е една от основателките на женското дружество „Ступанка“ Никола и София Шарапчиеви са сред русчуклии, които водят борбата с гръцкия владика Синесий, която постепенно прераства в борба за защита на българската църква и правото на образование. Семейството има седем деца: Мария, Петър, Върбан, Аника, Тонка, Евстати и Киреки. 
Петър Винаров, роден през 1851 година, става кмет на Русе и управлява града в един изключителено сложен и труден период, като се учи и трупа опит в движение. За това как го е сварил в дома му на Великден разказва руският морски офицер, зам.-началник на Дунавската флотилия Еспер Серебряков, който пише за България от края на 19 век: „Навсякъде още се забелязваха печалните следи от многовековното позорно робство. Нямаше и едно поколение, израснало на свободна земя“. Самата среща с кмета Винаров е описана без ирония с дружелюбно чувство за хумор: „Но вие само си представете картината: двама офицери с еполети, в мундири, обшити със злато, и голия кмет на втория по значение град в страната беседват за мехлемите за лечение на болния му гръб, за бъдещата съдба на България и по въпроси на висшата политика“.  
Кметът Винаров павира главните градски улици, възлага изработването на „Правилник за публичните файтони“
предлага на Общинския съвет създаването на градска библиотека, в неговия мандат се полагат основите на новия русенски театър и на русенската държавна реална гимназия, „урежда се“ градската градина. Петър Винаров кметува три мандата, а след това работи като касиер в първата частна банка в България „Гирдап“. 
Децата на Петър и Ангелинка Винарови са осем на брой: петима сина и три дъщери. Иван е второто дете на семейството, роден е през 1881 година и след като завършва класическия отдел на Мъжката гимназия, заминава за Санкт Петербург, където записва медицина в Императорската военномедицинска академия. Като студент последен курс Иван Винаров участва в Руско-японската война и за героизма си на бойното поле в Манчжурия е награден с медали от руския Червен кръст и от император Николай Втори. В България работи служи военен лекар, а по време на Балканската война е на фронта. Той се бори с глада, холерата, бошата организация и чиновническото бездушие, от което страдат и войници, и офицери, на 4 юли 1914 г. санитарен подпоручик д-р Иван Винаров слага край на живота си. 
Другият от синовете на Казма Никола Шарапчията си извоюва име на една от българските офицерски легенди - това е генерал Върбан Винаров. Той завършва Робърт колеж, а след това постъпва в първия випуск на първото военно училище в България, дипломирал се на 10 май 1879 г. и наречен „генералския випуск“. През 1884 г. 
капитан Винаров е назначен за флигел адютант на княз Александър Батенберг
с когото остават в добри и почти приятелски отношения и след абдикацията на княза, а русенецът е един от българите, представили България в церемонията по погребението на Батенберг. С новия монарх отношенията на офицера са сложни, но Фердинанд Сакскобургготски не може да отрече блестящата му подготовка и професионализма и често прибягва до използването на езиковите, дипломатическите и всякакви други умения и дарби на генерала. 
Така се стига и най-отговорната външнополитическа мисия на генерал Върбан Винаров в Хага, разказва Теодора Бакърджиева. Русенецът е изпратен там като първи пълномощен делегат във Втората международна конференция за мир през 1907 г. и на неговите дипломатически и личностни способности се разчита, за да бъде подчертана и отстоявана независимостта на България на фона на определени претенции от страна на Турция. Напрежението, на което е подложен, допринася за развитието на здравословните проблеми на генерала и на 28 февруари 1908 г. той умира във Виена, където го лекуват светила на медицината. На опелото във Виена присъстват и княз Фердинанд и княгиня Елеонора, това е и първата им поява като семейна двойка. 
Книгата „Памет за Винарови“ продължава с увлекателно разказаните от Теодора Бакърджиева истории на семейството и наследниците на Върбан Винаров - всеки от тях сам по себе си една малка вселена. Това е и съпругата на генерала Елиза, която е единствената дъщеря на известния дипломат д-р Георги Вълкович и Елена Георгиева Чалоглу, и техните деца - Георги, Борис, Никола, Александър и Бистра. Георги Винаров е гордият офицер, завършил Военното училище и престижната Офицерска кавалерийска школа в Номюр Франция. По време на Балканската война преболедува холера, но умира от остър апендицит. 
Бистра Винарова завършва Рисувалното училище в София в класа на Ярослав Вешин и учи живопис в частното рисувално училище на проф. Фердинанд Дорш в Дрезден, като става част от Червения кръг, обединяващ художници експресионисти. В България е смятана за „апостолка на експресионизма“. С историографа, дипломат и публицист Симеон Радев се запознават във Виена и на 2 март 1924 г. стават семейство. След 9 септември 1944 г. и тя, и съпругът й са 
обявени за хора с упадъчни буржоазни възгледи и влизат в графата на „ненужните хора“
констатира с горчивина Бакърджиева. Бистра Винарова учира на 15 април 1977 г. 
Борис Винаров е даровит архитект, със съпругата си Виктория Ангелова основават собствено архитектурно бюро, като сред известните им работи е проектът за казино в Морската градина в Бургас. Дело на арх.Борис Винаров е и къщата-музей „Дан Колов“ в село Сенник, Севлиевско. 
Още един именит офицер е дал на България родът Винарови - това е Евстати Винаров, който е останал в българската военна история като създател на морската мина „Винаров“. Неговото име е записано и като началник на Дунавската флотилия, и като първия началник на Българските морски служби в Бяло и Мраморно море, където структурира новосъздадените морски разчети и брегови погранични служби. 
Специално място в кингата си Теодора Бакърджиева отделя и на Тонка, една от дъщерите на Казма Никола и София Малчооглу. Тя се омъжва за търговеца Петър Хаджииванов и техен син е адвокатът Иван Хаджииванов, чиято червена тетрадка съхранява ценни сведения за бележития русенски род. Завършил право, от юни 1919 година той е редовен член на адвокатската колегия в Русе, като активно участва в обществения живот в града и е един от пламенните лидери на Вътрешната добруджанска революционна организация. През 1944 г. адвокат Иван Хаджииванов е един от 150-те убити без съд и присъда русенци, неудобни на новата комунистическа власт, припомня Теодора Бакърджиева. 
В своята книга тя публикува множество архивни снимки, които показват личностите, за които разказва. Атмосферата и впечатлението от мъйжете и жените Винарови, преживели драми, перипетии, трагедии, но също и радости, обич, хармония и професионални и творческо удовлетворение, се допълва и от страниците от дневниците на Върбан Винаров и на Елиза Винарова, които могат да се прочетат в изданието. За тази поредна книга на Теодора Бакърджиева, която отново разтваря врати към събития, хора и времена, които познаваме недотам добре, четящата публика може да й бъде признателна. И трепетно да очаква да научи каква ще бъде следващата тема в изследванията на сладкодумната историчка.