Одесити наричат себе си хората, родени в Одеса. Казват го с особено чувство на принадлежност към общност, градила мултикултурни връзки векове наред. Тетяна Швидка е одеситка, но и космополитен човек, който работи за международни компании. Уви, работи онлайн не по личен избор, а принудена от войната.

- Здравейте, Тетяна! Бихте ли се представили? 
- Казвам се Тeтяна Швидка. На 48 години съм, одеситка, омъжена, имам голяма дъщеря, тя живее във Франция. Мъжът ми е с мен. Аз се занимавам цял живот с финанси. Освен това съм професионален кинолог и международен съдия от Federation Cynologique Internationale FCI - Международната федерация по кинология. 
- Как се озовахте в Русе, кога се случи това? 
- Пристигнахме на 28 февруари, стана случайно. Бяхме на границата предишната нощ. Нашите приятели Ира и Виктор Стоянови ни бяха писали две седмици преди това с покана да дойдем тук в случай на война.
Изобщо не бяхме планирали да ходим някъде. На 24 февруари бяхме тръгнали да закараме дъщеря ни, щяхме да се връщаме в Одеса
Но докато обмисляхме всички възможности, границите затвориха. Войната се оказа пред дома ни. Така решихме да дойдем към България, да изчакаме и да видим какво ще се случи. И така чакаме месеци наред. Тук. 
- Колко време отне пътуването от Одеса до Русе?
- Тръгнахме на 24 февруари, през първия ден от войната. Отидохме към Молдова. Въздушното пространство вече беше затворено. Ние тръгнахме към Румъния, за да изпратим дъщеря ни със самолет към Франция. После от Румъния пак се върнахме в Молдова. На практика четири дни пътувахме и две нощи спахме в колата - цялото семейство. На 27 февруари се върнах в Одеса, взех родителите на мъжа ми, кучетата - и пак насам...
- Кой ви посрещна на българската граница?
- Трябваше да ни посрещне Виктор Стоянов. Но все пак първо срещнах Ира Стоянова. Тя беше първия човек, когото срещнах тук. Тогава само си мислех, какво ни чака тук. 
Всички бяхме шокирани - напуснахме страната с едно куфарче
И на практика нямаше нищо в това куфарче. Естествено и езиковата бариера - аз малко говоря английски, руски, украински, но български със сигурност не говоря. Освен това бяхме в пълен шок от цялата ситуация, чудехме се как ще се интегрираме в тази чужда за нас общност. После преодоляхме страховете. А с мен Ира говори на перфектен руски език - и това помага, успокоява... 
- Ваши близки хора останаха ли в Одеса? 
- Сега там останаха братята ми. Сестра ми живее в САЩ. Единия брат не иска да напуска. Втория ми брат има право да излезе от страната, защото детето му има увреждания от първа категория. Той първо не искаше да напуска... 
Но те живеят в Херсонска област - цялата му къща е срутена, гараж, кола...
Те едва успяха да стигнат при нас в Одеса. Подготвяме документи, за да дойдат в България. Надявам се, че ще успеят - понеже сега това е много трудно в Украйна - трябва да сменят биометричните паспорти... Опитват се да решат всичко по-бързо, за да напуснат страната. Те на практика нямат средства, жилище, работа. През това време ние със сестра ми от САЩ им помагаме да живеят там. Какво ще стане с тях после - не се знае.
- Какво се случва сега в Одеса?
- Много ме притеснява ситуацията. Имам там къща, там живеят моите роднини. Родителите на съпруга ми Максим се върнаха да живеят там... Често има ракетни удари. Някои ракети ги свалят, други стигат целите си... Във всеки момент хората са изложени на опасност... 
- Как войната засяга познатите ви? 
- Има хора, включително от компанията където работя, които са на фронта в момента. Компанията ни реши, че ще компенсира заплатата отпреди войната на всички наши служители, които в момента са във Въоръжените сили на Украйна или са в териториалната отбрана.
Събираме средства за пострадали, които са загубили работата си, доходите си
Там, където живееше брат ми, хората останаха без домовете си. Търсят къде да живеят, как да се оправят... В страната просто няма работа. 
- Тетяна, с какво се занимавахте преди войната?
- По професия съм финансов директор. Имам две висши образования - финансист и юрист. Това и работя - управлявам финансите на международни компании. 
Имам и две кучета - американски стафордширски териери. Те са с мен през целия ми живот - затова и превърнах хобито си във втора професия - получих категория на международен съдия. И така излиза - кинологията е втората ми професия. Сега се занимавам професионално с обучение на кучета в динамичен и свободен стил, за да мога да съдя такива състезания в бъдеще на международно ниво.
- А къде работите сега?
- Продължавам да работя за същата компания, за която работих преди войната
Много колеги, дори онези, които се намират в Одеса, работят онлайн от съображения за сигурност, не се придвижват из града. Част от колегите ми напуснаха Одеса и се преместиха към Западна Украйна, оттам работят онлайн. Друга част са в чужбина. Когато се срещаме онлайн в Zoom, се включваме хора и от Германия, и от Франция, от България... Една моя колежка сега живее в Букурещ, тази с която седях на едно бюро. За щастие, тази IT-компания е международна и, слава Богу, има възможност да даде работа на всички тези хора. Все пак сме около 300 души.
- Успяхте ли да се видите с дъщеря си във Франция? 
- Да, успях да отида до Лион при дъщеря ми. Когато пристигнах тук, компанията ми осигуряваше безплатни билети за украинците. Имаше възможност да се отиде и аз отидох да видя дъщеря си. Видях как живее там, как Франция й помага - за щастие при нея всичко е наред. Помагат й и университетът, и Франция. Затова засега ние не й помагаме...
- Вие вече от няколко месеца сте в Русе?
- Да, от няколко месеца, и искам да си призная, че обикнах Русе и България. Много неща ми харесват тук и вече я приемам за втората си родина. Защото в толкова тежък, толкова сложен момент от живота се озоваваш някъде с едно куфарче багаж, не знаеш какво те чака утре... 
И точно тези хора, от тази страна, те ни помогнаха. Никога няма да го забравя! 
Мислейки за България, пожелавам на всички нейни жители щастие, спокойствие, без страдания, процъфтяване. Дай, Боже, всичко най-добро да се случва!
- Как си представяте живота през 2023 година?
- Наясно съм, че всичко това може да са фантазии, но ние все пак вярваме, че доброто ще победи злото. Украйна ще победи, целият свят ще й помогне. Сама тя няма да устои срещу такъв агресор. Ние ще се върнем вкъщи. Аз имам къща на брега на морето, с двор, с хубава градина. Вярвам, че Украйна я чака успех след тези изпитания...
- Звънят камбаните от близката църква, докато говорим това...
- Така трябва да бъде. Че иначе докъде ще стигнем? Ако всеки човек, просто защото е по-силен, може да дойде, да вземе, да убие?... Иска ми се да вярвам в Човечеството. Доброто трябва да победи злото. Това е моя лична позиция. Аз вярвам в това! 

Това интервю е част от поредицата „Памет и съпричастност“, в която срещаме читателите на вестник „Утро“ с шест жени от Украйна, чиито съдби войната промени завинаги - както на милиони хора по света. Във видео варианти поредицата ще бъде достъпна в YouTube канала на Арена Медиа.
Проектът „Памет и съпричастност“ на Продуцентска компания „Персей“ (лейбъл Арена Медиа) се финансира по Програма „Култура“ на Община Русе, направление „Малки творчески проекти в областта на изкуствата и културата“ 2022. Вестник „Утро“ е медиен партньор.

Димитър ЛИПОВАНСКИ,
Цвета НЕНОВА