Книгата „Пристрастно. Операта на Варна“, посветена на 75-годишния юбилей на варненската културна институция, ще има премиера в 17:00 ч. днес в Театрално-музикален продуцентски център - Варна. Тя е дело на журналистката Виолета Тончева, написала още историческа студия за Радио Варна, сборник с литературна критика, както и книгата „Пристрастно. Театърът на Варна“ през 2018 г. Двете богато илюстровани издания, посветени на сценичните изкуства, са базирани на многобройните ѝ интервюта в качеството на пиар на Театрално-музикалния продуцентски център с артистите, творили там през последните години. 
Разговаряме с Виолета Тончева за развитието на Варненската опера, за същността на изкуството и за това какво е нужно, за да бъдеш значим творец. 
Какво влагате в думата „пристрастно“ в заглавието? Защо имате пристрастие към театъра и операта? 
- Както казва Ърнест Хемингуей, най-важно е първото изречение, а заглавието на една книга е точно това. То трябва най-добре да се обмисли, защото води към същността на книгата. Да, пристрастна съм към драматичния и оперния театър на Варна, защото работя вече от тринадесет години тук и виждам как израства пред очите ми. Затова реших да направя тези две книги, посветени на 100-годишния юбилей на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ и 75-ата годишнина на Операта. Считам се за много щастлив човек, че съм част от програмите за тези два юбилея, които преживяхме на фона на едни динамични две години, изпълнени с пандемия и кризи.  
Думата говори и за близост. Вие имате привилегията да следите процесите отблизо и да водите подробни и ценни разговори с артистите от двата театъра. Тези натрупани интервюта, правени през годините, ли „поискаха“ да влязат в книги?  
- Наистина познавам много добре моите герои и в двете книги, а като журналист винаги се старая да се подготвя много добре за срещата с някого. Харесвам жанра на интервюто. В него определено важен е събеседникът, а не този, който води разговора, но от питащия зависи как ще бъде направено. Интервюто не бива да е разпит, а истински разговор за същността на работата на събеседника. Ако изкуството търси смисъла на нещата, то моите книги търсят обяснение на самото изкуство - как се създава, къде се намират онези креативни енергии, които отключват творческия процес и издигат човека над всекидневното и го правят онова оръдие на висшия разум, което наричаме талант. 

На снимката: маестро Борислав Иванов
Имате обширни интервюта със знакови имена, докоснали сте се до личността им. Различни ли са хората, работещи в операта, от останалите си колеги артисти?
- Да, наистина съм включила знакови личности. Сред тях е маестро Борислав Иванов, който ми даде последното си интервю веднага след честването на 90-годишнината му през 2021 г., когато препълненият Летен театър се поклони пред този човек, който има изключителни заслуги за изграждането на Варненската опера и извеждането ѝ на международната сцена. През последните дванадесет години той предаваше своя опит на по-младите си колеги. В книгата присъстват постоянните гост-диригенти маестро Павел Балев и маестро Григор Паликаров, нашият постоянен гост-режисьор Вера Немирова, режисьорът Кузман Попов, който оформя облика на Варненската опера в продължение на десетилетия, концертмайсторите Анна Фурнаджиева и Красимир Щерев, художничката Лора Маринова, която работи вече повече от четири десетилетия, балетната двойка Румяна Малчева и Денко Стоянов. Не съм пропуснала солистите, въпреки че имах голям проблем кои от многото интервюта да избера, но накрая се спрях на Арсений Арсов и Линка Стоянова, които имат юбилеи, както и на тенора Емил Иванов, който е роден в Рим, но живее във Варна, един от седемте най-велики тенори на всички времена. Освен операта, той е подвластен на още една страст - астрономията, в момента защитава докторска дисертация и е най-добрият астрофотограф у нас. През 2011 г. направихме първата му изложба, а на 2 декември тази година ще открием втора.Много интересни бяха срещите ми с Красимира Стоянова, Камерзенгерин на Виенската Щатсопера, Владимир Стоянов, който е единственият българин „Рицар на Верди“, и варненеца Милен Божков, които под диригентството на Павел Балев бе сред създателите през юбилейния оперен сезон това лято на концертно изпълнение на „Отело“ от Верди. Съвършена е Красимира Стоянова, нейното съвършенство те кара да настръхваш и да забравиш материалното. 
Казахте, че сте се опитали да намерите в интервютата къде се ражда божествената искра, която осенява хората на изкуството. Открихте ли откъде идва, защото аз също питам музикантите как композират например и те нямат обяснение. Какво казват оперните артисти? 
- Всеки има различен отговор, но истината е, че всички влагат най-напред много труд и дисциплина. След това идва вдъхновението и когато имаш талант, всичко се превръща в онази божествена искра. Красимира Стоянова ми каза, че най-напред трябва да почувстваш нужда от красотата. Много интересен отговор дава музикалният импресарио Петър Райчев - внук, носещ името на легендарния си дядо, първия световноизвестен български тенор, основател на оперите във Варна, Пловдив и Русе, освен това и художник. На един свой автопортрет, който подарил на сина си, той написал „Творчеството е деветдесет процента труд и десет процента талант - помни това, Руслане!“. Мисля, че в нашето бързо и дигитално време ние обръщаме внимание на не толкова съществени неща и забравяме за духа, за това, което действително движи израстването на човека. 
Различава ли нещо сегашните оперни артисти от това, което Ви описа внукът на Петър Райчев за дядо си? 
- Да, има разлика, защото времето е различно, но големите артисти във всички времена са такива и това, което ги отличава, е моралът, етичната страна на характера. За да станеш голям артист, освен талант, дисциплина, воля, трябва да имаш и характер. Да имаш последователността да продължаваш, всеки ден да се упражняваш, да обичаш това, което правиш. Питала съм балетистите не се ли чувстват изолирани от света, защото сякаш те повече от всички останали артисти в операта репетират, репетират непрекъснато. Те бяха много учудени от моя въпрос, защото не може да им омръзне нещо, което обичат безкрайно. Пример за такъв характер е и една случка от фолклора на Варненската опера. Малко след като основава оперния театър, Петър Райчев избира солисти за трупата чрез конкурс в Консерваторията в София, където преподава. Взема най-добрите, сред които е и току-що завършилата Лиляна Анастасова. Когато идват в града обаче, от партийния комитет привикват Райчев и му обясняват, че тя няма място във Варненската народна опера, защото произхожда от заможно семейство. Тогава той отговаря, без да се замисли: „В операта аз работя със солисти, а не с активисти“ и ги надвива. За такъв морал и характер говорим. Той отличава всички големи артисти. 

В раздела, озаглавен „Творческата лаборатория“, представяте подробности за създаването на шест знакови постановки, осъществени от наши и чужди творци във Варненската опера. Как се спряхте точно на тези заглавия? 
- Трудно ми беше, защото имам поне по три-четири интервюта за всяка нова постановка. Все пак се спрях на онези, които показват иновативното, развитието, внасят нови гледни точки и интерпретации. В България публиката е свикнала с голямата красива класическа традиция, пищните костюми от епохата, високата класа, но светът се развива, има съвременни интересни подходи и е любопитно да изследваш нови територии. Оперната публика у нас няма нагласата да приема това, тя предпочита да си остане при познатото, класическото, което винаги е гледала и аплодирала. Във Варна промяната дойде с Опера в Летния театър, заслуга на директора на ТМПЦ Даниела Димова. Това преобърна революционно нагласите на публиката и на артистите. Преди през лятото трупата бе в отпуск, изнасяха се единични спектакли и концерти, а сега всички са тотално ангажирани. Работим през цялата година, за да можем през трите летни месеца, когато във Варна има най-голяма българска и международна публика, да представим премиерни постановки на опери, оперети, мюзикъли, различни концерти - от симфонични до танго и джаз. През зимния сезон правим предпремиерите на основните заглавия, за да може лятната премиера да бъде един наистина чудесен, огледан отвсякъде спектакъл. Даниела Димова въведе и мюзикъла, който влезе в България благодарение на Опера в Летния театър във Варна, а после и другите оперни театри в страната започнаха да правят такива спектакли. С него в залата дойдоха млади хора, които после започнаха да посещават и симфонични концерти и оперни спектакли. Така повишихме броя на нашите зрители. Това показва, че е много важно един репертоарен театър да предлага богата жанрова палитра, за да има за всеки онова, което харесва. Голямо постижение е и това, че във формалното обединение Театрално-музикален продуцентски център, двата културни института съществуват заедно и имат вдъхновяващо сътрудничество. 

Спектакъл на операта "Дама пика" в Летния театър
Какво споделят артистите, които гастролират във Варна – каква специфика откриват тук? 
- Впечатлени са най-напред, че тук има общ дух и сплотен екип, отдаден съзидателно на работата, независимо, че условията в България не са като във Виена и Лондон. Най-важното, според тях е, че артистите при нас имат възможност да работят и да творят, защото по света повечето оперни постановки са проекти на принципа открити сцени. Щатни репертоарни театри, каквито са у нас, в чужбина са само най-големите. Оказва се, че не финансовата страна, а желанието за творчество е истинската двигателна сила за създаване на изкуство. При нас гостуват различни артисти, някои на световно ниво и всички те оценяват високо творческия потенциал на варненските артисти. Случва се изпълненията на българите да са много по-добри от тези на гостите от чужбина. Това казват и зрители, и специалисти в книгата, която включва отзиви на музиковеди, оценяващи високо качествата на българския артист. Бих искала да престанем с нашия нихилизъм, от който има още останки, че артистите навън са по-добри. Това абсолютно не е вярно и го казват в рецензиите си Елена Хаберман от списание „Der neue Merker“, Йери Хан от списание „Das Opernglas“, Светлана Димитрова, Димитър Сотиров, Ивайло Спасов и други. Те присъстват в третия раздел на книгата „Рефлексии“, в който резултатът от творчеството се оглежда в реакцията на аудиторията, заради която в крайна сметка изкуството съществува.