За себе си вече покойният проф. Лазар Николов пише скромно, че и той е бил "тухла в изграждането на българската музикална история". "Аз бих го нарекъл солиден камък, а обикновена тухла", заяви проф. д-р Юлиан Куюмджиев в бургаската регионална библиотека по време на представянето на новоиздадената книга със записки и текстове на композитора, озаглавена „Разказ за преживяното. Биографични бележки и размисли“. Представянето на печатно издание, публикувано от Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”, постави началото на фестивала, с който в Бургас се отбелязва 100-годишнината от рождението на професор Николов и се организира от лятна академия на изкуствата с подкрепата на община Бургас. Неговата програма обхваща също два концерта с изпълнения на произведения на родения в Бургас знаменит български композитор. Те представят различни жанрове и периоди в развитието на Лазар Николов - от съвсем ранни произведения до последните, които той пише. Последният от тях ще бъде на 14 ноември в залата на Културен дом НХК.Още в началото на срещата, специални благодарности за приноса в опознаването на творчеството на проф. Николов бяха изказани и към преподавателя, изтъкнат музикален педагог, музиколог, краевед и музикален критик Бисерка Граматикова. Тя изиграва важна роля за осветяването на пътя на композитора, който тръгва от Бургас и чиято история е малко изследвана.
Проф. Куюджиев, който е съставител на изданието, изтъкна нейната роля при създаването на настоящата книга, тъй като в нейното начало има много данни за Бургас от 30-те и 40-те години, както и за местни личности, които единствено тя е била способна да осигури. 

Проф. Куюмджиев изрази благодарността си и към племенницата на Лазар Николов - Елиана Захариева, която сподели спомените си как няколко години преди смъртта си чичо й й оставя своите ръкописи с молбата да ги съхранява и да ги отвори, и реши какво да прави с тях, едва 10 години след неговата смърт.
Той благодари и на музикалната академия, защото изданието е публикувана по проект на учебното заведение, в което Лазар Николов дълги години е преподавател. За БТА той уточни, че книгата е в изключително скромния тираж от едва 100 бройки и в момента може да се намери единствено в академията в София и в библиотеката в Бургас.

"Тази вечер ме връща 20 години назад, защото точно през 2002 г., по повод 80-годишнината на професор Лазар Николов, пак в Бургас, имаше концерт и премиерно беше представена книгата за него от неговия приятел и колега Константин Илиев. Не е случайно, че отново сме тук по повод 100-годишнината от рождението на Лазар Николов", заяви още проф. Куюмджиев. Той представи съдържанието на книгата и открои някои от основните линии и важни моменти в нея, част от които БТА предава с неговите собствени думи:"МИЛА, МОЯ МАМО" И РЪКОПИСИТЕ НА ЛАЗАР НИКОЛОВЛазар Николов е един от най-изтъкнатите бургазлии в сферата на изкуството изобщо. Може би не е толкова познат и тук ще кажа, че всички в детството си пеем песента "Мила, моя мамо", но много малко хора знаят, че тя е на проф. Лазар Николов. Той обаче не направи кариера с нея, както други свои колеги със "Зайченцето бяло". Но искам да кажа, че големият композитор може да напише и такава простичка, но много въздействаща песен. Книгата се нарича "Разказ за преживяното. Биографични бележки и размисли". Това е авторското заглавие, което ние оставихме в оригинал. То отвежда към този тип мемоарна литература и ме връща към асоциации с подобни заглавия за други големи композитори, издадени у нас. Такива са мемоарите на Ектор Берлиоз, "Моят живот" на Рихард Вагнер, летопис на моя музикален живот от Николай Римски-Корсаков. Правя сравнение с големи композитори, защото за българската музикална култура Лазар Николов е от такъв ранг. Ако беше живял в друга по-голяма страна, щеше да бъде много по-известен по света. Разликата между тези споменати заглавия и тази книга е, че мемоарите на Берлиоз са издадени приживе, а мемоарите на Корсаков и Вагнер са издадени малко след смъртта им, но с тяхното изрично съгласие. Тук случаят е малко по-различен, защото самият Лазар Николов пише в началото, че части или откъси от части евентуално някога могат да бъдат публикувани. Тоест, той пише този голям текст вероятно не с конкретното желание това да види бял свят. А може би дори е смятал, че това няма да се осъществи, защото знае, че много други негови произведения приживе не видяха бял свят. За щастие, тази година неговата опера "Чичовци" беше поставена за първи път, така както и този текст излиза за първи път. Книгата е много обширна хроника. В нея Лазар Николов описва над половин век от своя живот - от 30-те години до края на 80-те години на миналия век. Тази идея възниква доста преди това, но той започва нейната реализация през 1973 г. Там е фиксирана началната дата, а последните текстове са в края на ноември 1988 г.. Няма информация защо спомените не продължават нататък, но в края на тези спомени той пише, че е искал да каже още много неща за музиката, за смисъла на живота, за религията и много други проблеми, които дълготрайно занимаваха мисълта му. "Но се налага да свършвам" - така всъщност завършват по-голямата част от тези спомени. Казвам по-голяма част, защото те могат да се разделят на две части. ДВЕТЕ ОСНОВНИ ЧАСТИ НА КНИГАТА Основната част Лазар Николов е изписал на осем тетрадки голям формат, но към този основен текст има допълнителни малки тетрадки. Те са посветени на конкретни личности, с които той е близък, както и на произведението на неговия живот - операта "Прикованият Прометей". За нея той пише самостоятелно оформени текстове за историята, реализацията в Русе и изпълненията по-късно в Пловдив и София.
Има специални текстове, посветени на Добрин Петков, благодарение на когото тази опера става факт. На Любомир Пипков, на неговия брат Никола Николов, който също е музикант и свири на няколко инструмента. За него информация има и в по-ранните страници, когато се говори за Бургас.
Накрая, има един последен очерк, бих го нарекъл, за един художник, с когото семейството на Лазар Николов е близко и който рисува както неговия баща, така и самия него. Става дума за известния портретист Никола Ганушев. Именно негов портрет, рисуван в Бургас през 1940 г., когато Лазар Николов е бил само на 18 години, е и на корицата на книгата. Тези допълнителни текстове са свързани с основния. Те са писани в различни години, но са свързани хронологически с този основен период, който приключва до 1988 г.. Има постоянно връзки между малките и големите тетрадки. Някои от тези текстове Лазар Николов вече ползва в предишни свои публикации. Знаем, че Лазар Николов е автор на няколко книги за пианиста Димитър Ненов. Там могат да се видят няколко пасажи, които присъстват в тези спомени. Лазар Николов е съставител и на книгата за  Добрин Петков. Там също има фрагменти, които вече са публикувани, но в цялостен вид тази книга се издава за първи път.
Това е изключителна книга и думата не е силна. Не само, защото тя представя живота на един голям музикант съвсем искрено, тъй като текстът е писан за себе си и не с идеята това непременно да бъде публикувано. Но той полага своя творчески път в развитието на българската музика. В този текст присъстват много големи, български имена на композитори и оценки за тях и техния труд, но поставя оценки и на обществено-историческото развитие на България в тези над 55 години.
Текстът е изключително ценен с авторските свидетелства. А тези, които познават Лазар Николов, знаят, че той имаше изключителна памет, помнеше изключително точно факти, събития, така че спомените са достоверни. Мога да кажа, че това е една своеобразна история на българската музика. По тази книга може да се разбере може би истинската история на българската музика, защото в нея има много непознати факти и събития. Лазар Николов ги представя обективно, без лично пристрастие. ОТНОШЕНИЯТА С ДРУГИ КОМПОЗИТОРИ И ТВОРЧЕСКАТА СВОБОДАВажни линии в книгата са отношенията му с други композитори. Забелязва се едно ценно качество на нейния автор. Той никога не смесва лични отношения с музиката. За едни и същи композитори от една страна има силно критични бележки за техните лични качества, постъпки и отношения, но от друга страна Лазар Николов дава една своя, бих казал, доста вярна оценка за музиката на същите тези композитори. Ако той не приема в човешки план някои свои колеги и има известни критики към човека, това изобщо не се отразява върху оценката му за музиката на този композитор, което е много рядко качество. Като пример бих посочил част от текста, който пише за Панчо Владигеров: "Като вкус и манталитет между проф. Панчо Владигеров и мен почти не съществуваха допирни точки. Този факт много ме потискаше и гнетеше, но Панчо Владигеров бе автор на "Рапсодия Вардар". Не можех да не го почитам и уважавам, затова, че той е големият български композиторски талант".Друг пример е описания доста тягостен период, в който Лазар Николов работи в Българската хорова капела и там става дума за отношенията му с композитора Светослав Обретенов. Споменът е за натиска, който е оказван върху Николов, за да напише текст на идеологическа тематика тогава. "Шеф и диригент на този първи български щатен хор бе Светослав Обретенов, който вещо си разбираше работата с хора".
Той приема неговите професионални качества като диригент, но не може да приеме налагане на определена тематика на текстове, върху които той трябва да създаде музика. Вероятно, Лазар Николов е единственият български композитор, който успява да устои на този натиск. Няма произведение с идеологически текст, което да носи неговото име. Разбира се, това му струва не малко трудности. Пътят, който извървява, е много труден, защото успява да се запази творческата свобода, така както той я разбира, и да не допуска външна намеса. Но във времето, в което той живее, това не е удобната позиция. Затова и много негови колеги правят кариера много по-рано от него. Но за Лазар Николов най-важно е творчеството, истината и това трябва да се знае. Той е композиторът, който, независимо от всички трудности, които преживява, а те не са малко, никога не се огъва на натиска да създаде музика, която да бъде в лошия смисъл достъпна, да бъде идеологически натоварена и свързана с идеология, която той не прием,а и не крие това.  "Явно бе, че, за да заслужа по-добра участ, трябваше да платя прекалено висока цена, да продам личните си убеждения, да направя може би и някому зло, а аз не съм годен да се примиря с такова самоомърсяване. Запазвайки мълчание и задоволявайки се с най-малкото парични средства, запазвах убежденията си, независимостта си в мисленето и разсъжденията успявах морално да се запазя, а това бе най-важното за мен. (...) Имах моята музика, която ме крепеше и ми даваше импулс за работа. Единици са хората на тоя свят, които имат такова оръжие, каквото имах аз с моята музика."Друга важна линия в книгата са отношенията му с неговия колега и съратник Константин Илиев. Всъщност общоприето е да се смята, че това е творческа връзка, която продължава доста дълго време и че може би между тях няма някакви сериозни противоречия. Поне в изданията, които предхождат това, като имам предвид конкретно писмата между двамата, които бяха издадени през 2005 г., както и в монографията на Константин Илиев за Лазар Николов, няма такива усещания за сериозни различия между двамата.
Тази книга обаче открива съвсем различни хоризонти и истини за отношенията им. Те вървят заедно по един много труден път за отстояване на новата българска музика в края на 40-те и 50-те години и заедно са критикувани изключително жестоко. Един автор трудно би преживял натиска, на който те са подложени, но оказва се, че с течение на времето двамата започват да се раздалечават и това много подробно е описано в тази книга. Това отваря и нова страница в разбиранията за техните отношения. В монографията, която Константин Илиев посвещава на Лазар Николов и завършва през 1982 година, има един кратък пасаж. Кратък, но за Лазар Николов - изключително важен. Ще видите, че в книгата той многократно се връща към него, а пасажът е следният: "Въпреки стиловите различия и взаимно изключващите се на пръв поглед технически средства между Александър Райчев и Лазар Николов, идеологическата и естетическата платформа, върху която те стоят, е една и съща. Разликата е в творческата им уникалност". Лазар Николов приема много тежко тези думи в книгата и ще видите, че той се опитва да убеди Константин Илиев да премахне този пасаж, защото той не може да приеме да бъде сравняван с композитор, когото изобщо не харесва и с когото изобщо не е близък, макар че са връстници. И чиито идеологически платформи са съвършено различни. Константин Илиев обаче оставя този пасаж. Така и излезе книгата през 2002 г.. Това поражда едно, бих казал, известно разочарование в Лазар Николов. Това, което той представя в своите спомени като своя гледна точка, е, че всъщност Константин Илиев иска да остане сам като новатор в съвременната българска музика, а Лазар Николов е негова конкуренция, защото двамата едновременно проправят този път.
Двамата пишат произведения, които са критикувани и той пише следното: "Никога не съм и мислил да отричам неговото първенство и водачество от края на 40-те години насам. Разбира се, той бе водачът и вдъхновителят, пробивната, борческата личност в нашата музика през последвалите години. Той, със своята напредничава и високо интелигентна мисъл, със своя талант, фантазия, художествени постижения.. Никога не ми е минавало през ум да оспорвам тези му качества и значението му." И той никога не ги оспорва. "Но, че през тези години и аз съществувах като композитор, стоящ близо до него и подкрепящ го, е истина, от която не мога да се откажа." Истина, но "на пръв поглед", пише Константин Николов. Книгата открива съвсем нови хоризонти и съвсем нова информация за отношенията на Лазар Николов не само с Константин Илиев, а и с много други известни музиканти. Но в крайна сметка Лазар Николов представя факти и целият текст е изграден върху такива. В книгата няма толкова емоционални вариации, а фактология, която говори сама за себе си, така че тя с това е ценна. До голяма степен, аз лично я приемам като една своеобразна история на българската музика от втората половина на миналия век. В нея може да прочетете за процесите, за новите произведения, за борбата с формализма, за трудния път за отстояването на творческата свобода, а това е всъщност е пътят на Лазар Николов.