Алла и Ксения са майка и дъщеря. Вярват, че фамилията им Бородини ги свързва с родения в Петербург руски композитор Александър Бородин (1833-1887). Същото име носи и съпругът на Алла - Александър Бородин, който е съвременен композитор в Украйна.
Майката и дъщерята идват в Русе, прогонени от войната в тяхната родна Одеса. Уж за две седмици, а всъщност остават месеци наред. През лятото водят занимания за деца на украински бежанци в Русе, забавляват малки и големи с тяхното шоу с огромни сапунени балони Crazy Bubble Show/Mylnye Puzyri. Тази есен Ксения е приета за студентка по актьорско майсторство в НАТФИЗ в София.

- Здравейте, момичета. Откъде идвате, какво е семейството ви? 
- Алла: Ние сме от Украйна, от Одеса. Алла и Ксения Бородини. Ние сме артисти. Живяхме в Одеса, в непосредствена близост до Черно море. Много ни липсва... 
- Ксения: Творческо е семейството ни. И преди и сега - и мама и татко са творци, татко ми е композитор. Сега не работи много, но е композитор. Александър Бородин.
- Има ли връзка с известния композитор със същото име? 
- Алла: Дядо ни е проверявал - потомци са на композитора Александър Бородин. Ровил се е в архивите. Било му е интересно откъде се е взел този талант у сина му. Той е композитор, аранжор, много творческа личност. В Одеса има много неща направени от него. Имаме четири радиоканала - всичките им музикални сигнали са написани от него - от Александър Бородин. Пише музика за филми и реклама, ние имаме детско шоу и той пише музиката за него. Написал е музиката за два наши детски спектакъла - оригинална авторска музика по час и половина. 
- Ксения: написал е музиката за една много известна верига магазини в Одеса - „Тавриева“ - хората ходят и си я тананикат...
- Как стана така, че се озовахте в Русе?
- Ксения: 
Всичко започна на втори март, през нощта, когато започнаха да вият поредните сирени и из града се чуваха изстрели
На следващата сутрин семейството ни взе решение, че ще е по-добре да напуснем страната, че така ще е по-сигурно. Надявахме се, че това ще е за малко. Мислехме просто някъде да идем, да изчакаме малко, а после да се върнем към родината. Обаче все още ситуацията не е никак стабилна и ни се налага да се намираме в друга страна. Помогна ни един колега на мама - Недко Миланов. Той ни покани в този град и на нас наистина много ни харесва тук. Той е много задушевен, има особена атмосфера. И е малък, тих, уютен и спокоен.
- Колко дълго пътувахте?
- Ксения: Цяло денонощие. Стояхме една нощ в Паланка - на украинско-молдовската граница, и сега си спомням как се опитвахме да се поберем всички в колата, как виеха сирените, как хората се криеха, гасяха фаровете. Опитваха се да не се показват от превозните средства... После още много дълго време пътувахме... 
- Алла: Всъщност потеглихме на втори март. На трети минахме границата с Молдова. Имахме късмет, наистина буквално „се провряхме“. Имаше четири колони автомобили, някои хора чакаха по три-четири денонощия... Много се изморихме. В колата бяхме петима. Искахме да си починем, да спим. Искахме да спрем в Молдова. Но тогава това беше много сложно - Молдова беше препълнена от хора, всички се измъкваха и бягаха... Стигнахме до Румъния. Прекарахме нощта там. Пътувахме, без да знаем накъде... Имаме много познати из целия свят, навсякъде из Европа... 
Ние си мислехме, че все някъде ще се спрем, но къде точно - не знаехме. Бяхме изтощени
Много хора ми писаха, предлагаха помощ: „Елате тук, ще се радваме да ви видим“. Дори хора, които не ни близки - просто познати, с които сме се засичали по веднъж по работа... 
Даже и хора, с които само сме се свързвали, без да сме се виждали на практика, и те ни казваха: „Елате, моля, ще ви помогнем, ще сте с нас“... Беше толкова неочаквано, толкова приятно. Благодарни сме на всички хора, които морално ни подкрепиха в този момент! 
Мой колега и много добър приятел, който живее тук, в Русе, и той се отзова. Много ни помогна - посрещна ни, настани ни. Пита за колко време идваме тук. А аз му отвърнах, че не знам - сигурно за седмица-две. Мислех си, че за това време всичко там ще приключи и ние ще си тръгнем...
После разбрахме, че ще останем по-дълго тук, в Русе. Помогна ни едно много хубаво семейство, мили и добри хора - дори фамилията им е Добреви - от „добро“. Много сме им благодарни за помощта. Предоставиха ни апартамент - живеем в него. Много мили хора. Господ здраве да им дава! Ако ние някога можем да им помогнем - и ние ще го направим. Дай Боже да има мир и добрина по целия свят.
- С какво се занимавахте преди войната?
- Алла: Ние сме артисти, правим спектакли и шоу за деца. 
Обикаляхме света, бяхме на много места, дарявахме радост, имахме гастроли
Имахме много посещения в Европа. Винаги ни беше приятно да радваме децата, да виждаме искрените им очи, усмивки. За мен това е като магия и бих искала нататък пак да продължи, нека хората се усмихват и не се натъжават.
- А сега тук в България успявате ли да работите тази професия?
- Ксения: Правим малки представления, продължаваме да радваме и да забавляваме деца. Имаме късмет.
- Алла: Докараха ни съвсем малко от реквизитите и костюмите. Сега с тях тук се опитваме да зарадваме децата, те са възхитителни и вълшебни.
- Имате ли сега роднини в Одеса?
- Алла: Да. Майка ми беше тук с нас, но се наложи тя да се върне вкъщи. Тя е медицински работник. Казва: не мога да ги оставя. Още повече, тя работи с деца. И затова тя сега работи там. 
Там е цялото ни семейство. Ние сме тук
Те ни настройват: „Момичета, ако тук стане съвсем зле, и ние ще дойдем“. На мъжете не им дават да напуснат страната. Ние се молим, всички да са живи и здрави. Оттам нататък - както Бог разпореди. Ние не знаем.
- Ксения: И баща ми, и приятелите ми са там... 
- Имате ли роднини или познати, които са пострадали от войната?
- Алла: Имаме роднини, които са от много години живеят в Луганск и Донецк. Когато започна всичко, те са били там. Наистина има хора, които останаха без домове. За щастие, те се кооперират и живеят заедно всички. Към момента, слава на Бога, всички роднини са живи. И сме благодарни...
- Планирате ли да останете тук?
- Алла: Не знаем - дойдохме за две седмици, а вече няколко месеца сме тук... Не знаем как ще е нататък... 
- Как разбирате думата „дом“? 
- Ксения: Това е уютното ти гнезденце. Там ти е спокойно и приятно с близките ти хора. Не е задължително да е там, където си се родил. Може да е там, където се намираш в момента, където си открил спокойствие, уют, където ти е добре - на теб и на твоите близки.
- Как си представяте себе си през 2023-а?
- Ксения: Да е мирна година.
- Алла: Много искрено и силно вярвам в това. По-бързо да свърша това, което се случва в момента.
Хората да използват повече разума си, вместо оръжията
- Ксения: Оръжията не решават проблемите. Няма разум в това.
- Алла: Семейството ни няма да ни пусне да се връщаме обратно, докато всичко това не се успокои. Много ни е тъжно, всеки ден се опитваме да се чуваме с тях, бабите ни плачат пред екрана... Да, ние сме артисти, свикнали сме да сме по гастроли, но ние сме свикнали да сме заедно, винаги да се връщаме вкъщи, винаги да сядаме заедно на масата... Нищо, че загубихме свои близки през последната една година - не заради войната, а просто защото животът така разпореди. Всяко нещо си има начало и край. Татко ми - нашият дядо, вече не е с нас... Надяваме се, че всички роднини и близки, независимо от каквито и да било проблеми, ще бъдем заедно. 
Няма само да се вглеждаме в малкото екранче
а ще се прегръщаме, защото това е важното...
- Как се свързвате с Одеса сега? 
- Алла: Засега всичко е наред. Когато пускат сирените, значи и интернет връзката се влошава. Иначе всичко е наред.
- Ксения: Като засвирят сирените, молят хората да спрат връзките. Те хвърлят телефоните и бягат в укритията... 
- Имате ли вече любимо място в Русе?
- Алла: Имаме си любимото място, и това е самият град Русе. Той е толкова топъл, уютен, добър. Мислех си, че в наше време няма как да срещнеш толкова много добри и мили хора на едно място. Не съм обикаляла много България. Бяхме във Варна - това е различен град. Но Русе е специален: уютен, хората се усмихват. Посрещнаха ни тук. Много сме благодарни. 
Живеем на място, където се чувстваме в безопасност. Съседите се усмихват, готови да те подкрепят
Те ни говорят на български, ние им отвръщаме на руско-украински, и се разбираме. Толкова мило. И те се усмихват.
- Ксения: Този град сякаш е едно голямо семейство.
- Алла: Истина е. Може би защото ние израснахме в Одеса. Например аз израснах в такова място - знаете ли, едно такова малко одеско дворче, където имаше много хора от различни националности. Имаше евреи: баба Берта, Дора, чичо Миша. Живееше и немкиня с нас. Аз израснах в този колорит. И ето ме тук, в Русе, 
сякаш пак се озовах в дворчето от детството ми
и всички тези хора наоколо, и всички са толкова готини.
- Много интересно! Вероятно сте чули, че Русе се възприема като мултикултурен град, с различни общности: евреи, арменци, турци... А от Дунав идва европейската култура, архитектурата от Виена. Имаме и един знаменит писател - Елиас Канети - евреин, роден тук в началото на 20-ти век. Той описва Русе от своето детство като многоезичен град, в който отвсякъде звучат различни  езици...
- Алла: Сигурно затова се чувствам тук комфортно. Аз израснах в Одеса - град с множество националности, където хората говорят много езици. Сигурно затова и в Русе ни е добре.

Това интервю е част от поредицата „Памет и съпричастност“, в която срещаме читателите на вестник „Утро“ с шест жени от Украйна, чиито съдби войната промени завинаги - както на милиони хора по света. Във видео варианти поредицата ще бъде достъпна в YouTube канала на Арена Медиа.
Проектът „Памет и съпричастност“ на Продуцентска компания „Персей“ (лейбъл Арена Медиа) се финансира по Програма „Култура“ на Община Русе, направление „Малки творчески проекти в областта на изкуствата и културата“ 2022. Вестник „Утро“ е медиен партньор.