92-годишният черногорец Драгутин Джеркович – Жерко има необикновена съдба и спомени, свързани с България, които сподели с българския посланик в Черна гора д-р Меглена Плугчиева на среща в Подгорица. 
През октомври 1945 г. той лети със самолет за първи път до страна, за която не е чувал, заедно с още 30-40 деца сираци на възраст под 15 години. Военният самолет каца в София и през Самоков се озовават в красива планинска хижа в сърцето на Рила. В дома в Говедарци започват нов живот, без липси и заплаха.
„Персоналът се опита да понапълнеем възможно най-бързо и успя. Организираха училищни занятия с учители от Югославия. Материалът се преподаваше по нашите програми, но изпитите се проведоха едва след завръщане у нас, след едногодишен престой и възстановяване в България,  разказва Жерко.
"Докато бях там, разбрах, че около 1000 деца от Югославия са пребивавали в България, в различни градове. Това е специална история, тя е за любовта, изразена от обикновените българи от околностите на Говедарци към нас. Съпричастни към злощастната ни съдба, те често, почти всеки ден идваха и ни вземаха един по един, водеха ни в домовете си, за да усетим и ние топлината на домашната атмосфера. Ех, как завиждах на малките българчета тогава. Почти нямаше ден, в който да не ни посещаваха хора, дори и на по-големи групи, за да ни носят различни сладкиши и плодове. Тогава пирувахме. Невъзможно е да забравим всеотдайността и любовта, които обикновените български хора показаха към нас,“ споделя спомените си Драгутин Джеркович.
Тогава той питал как и защо се намира в България, обясняват му накратко, че акцията е извършена по споразумение между сътрудниците на Коминтерна Тито и Димитров. България е задължена да помогне на Югославия, като се грижи за сираците от най-засегнатите от войната райони.
Целият свят на Жерко се е сринал малко преди това.
„Смятам за свой дълг и призвание да изтръгна от забравата преживяванията, запeчатани от невинни детски очи, и да привлека вниманието на обществеността към тежкия военновременен период по време на Втората световна война в Югославия, по-точно към моята Черна гора и изстрадалия регион Дурмитор. Правя това от дълбоко уважение към дадените жертви и задължение към бъдещите поколения с надежда, че трагичната история и страданието на невинни хора никога няма да се повторят. Днес виждам надежда за по-щастливо бъдеще за новите поколения в политическата ориентация на мнозинството от Черна гора към евроатлантическата интеграция, която решаващо влияе на така необходимия мир и развитие на размирните Балкани,“ казва Драгутин Джеркович.
Жерко се сблъсква с войната на 11 години, дотогава живее щастливо в село Ковачка долина, близо до Жабляк, заедно с баща и майка, брат си и сестра си. Идилията е нарушена от фашистката (италианска) окупация. Първите дни преминават без репресивни мерки, но нещата тръгват зле. Къщата им изгаря, а в суровия планински  климат е почти невъзможно да дочакаш пролетта.
По това време не можех да си спомня някоя къща в Жабляк и околностите му да е имала покрив, Някак си в почти невъзможни условия успяват да оцелеят през първите две години на войната, разказва Жерко.
В средата на 1943 г. научава, че баща му е загинал.
„Не след дълго, само след два месеца майка ми почина. Тиф. Така загубихме и двамата си родители. Като голи пиленца без топло гнездо и родителска закрила,“ спомня си той.
Тримата сираци приветствали свободата, а после ги разделили. Братът и сестрата заминавали „с влак без разписание“ за колонизация във Войводина, а Джерко отишъл в Никшич, за да търси останали колаборационисти. Дали му английска униформа с 2-3 номера по-голяма, и истински обувки, също по-големи. 
Той разказва и за глада през годините на войната. Изписва го с главна буква. Гладът е бил чест гост, затова споменът за добрината на хората от Говедарци и мириса на мляко от планината го кара да се вълнува и днес.
След почти 80 години Драгутин Джеркович още иска да посети дома в Говедарци, за да освежи спомените си за това време.