Българският композитор и музикален педагог проф. Александър Текелиев бе в Бургас за репетициите и отбелязването на неговия 80-годишен юбилей с празничен концерт, организиран от Държавна опера - Бургас в четвъртък, 27 октомври. Събитието, както отбелязва директорът на културната институция Александър Текелиев, който е син на професора, е и своеобразен подарък-изенада по повод юбилея на професора. Програмата му включва някои от най-популярните творби на професора: Концерт за кларинет и оркестър в изпълнение на Борислав Йоцов и оркестъра на Държавната опера в Бургас, „Морска приказка“ - поема за детски хор и симфоничен оркестър, композирана през 1987 г., в изпълнение на детския хор „Милка Стоева“ с диригент Светла Стоева и оркестрантите на бургаската опера, под диригентстовото на маестро Славил Димитров. Това са творби, които не са изпълнявани от години на живо и в такъв мащаб, а и рядко вече се изпълняват произведения на български композитори, отбеляза директорът на операта Александър Текелиев.Пред БТА проф. Александър Текелиев, който сам не може да преброи множеството си произведения, сред които са над 500 песни, камерна музика, 4 симфонии, два балета, 2 оратории, опера, разказва за емоциите от миналото и настоящето, впечатленията си от сегашното поколение музиканти и си припомня спомени и ситуации от богата си биография.Какви са емоциите покрай празничния концерт по повод Вашия 80-годишен юбилей?
- Емоциите са многопосочни. Не мога да ги подредя логично, но мисля, че точно и правилно се отбелязва юбилей, за който никой друг не се сети. Нека съм откровен - не очаквах, че синът ми ще подготви такъв концерт. Той обича да си мълчи и в последния момент да го сервира. В един момент каза: "Ще имаш авторски концерт!" Това беше истински подарък за мен.
По-рано тази година, на 27 юни, се проведе концерт в зала "България" с участието на капелата. В него се изпълниха 15-16 песни. Това беше като отбелязване на моето хорово творчество с песни за смесен, женски и детски хор. Под ръководството на Славил Димитров - един многостранен, талантлив диригент, който определено мога да окачествя като радетел на българската музика. Как направихте подбора от произведения, които да бъдат изпълнени пред бургаската публика?- "Морска приказка", например, е поръчка от Бургас от 1986 г., след което е записана в радиото от хора, ръководен от Милка Стоева. Преди време то бе изпълнено и от хор "Бодра смяна" в зала "България". Беше наградено от Съюза на композиторите. Когато сега стана въпрос да бъде изпълнено с хора на Светла Стоева, която е дъщеря на Милка Стоева, отначало имах големи съмнения дали хорът ще се справи. Оказа се, че това е една много добра диригентка, която е изработила произведението прекрасно. Концертът за кларинет и оркестър е моята дипломна работа като студент. След толкова година за първи път го чувам пак. Не е изпълнявано може би от 1970 г. насам в такъв мащаб. В същото време се изучава в Консерваторията като задължителен материал. Това произведение ми е много скъпо, защото това е младостта ми. Това са началните стъпки в кариерата ми. Разбира се, когато го работих, целият този труд беше наблюдаван от моя професор Веселин Стоянов, който многократно ми връщаше темите, които трябваше да се напишат. Постоянно ми казваше следващия път да нося нови 15 теми. Аз ги нося, но от тях, казва ми, не можем да включим никоя. Не можем да отделим ярка тема, с която да развием материала. Нося аз следващите 15 и така нататък. Такава беше подготовката преди да се започне истинското творчество по самия концерт. След това, когато вече всичко беше готово и одобрено като тематизъм, се стигаше и до истинската работа. Нищо не е лесно, когато пишеш музика. Един ден върви, друг път не върви. Мъчителен процес. Ставаш нощно време, пишеш, поправяш. Накрая, когато всичко беше готово, го записахме с академичния оркестър в Академията заедно с блестящия инструменталист Димитър Димитров и частта със записите представих на изпита. На него бяха Веселин Стоянов, Панчо Владигеров, Александър Райчев, Парашкев Хаджиев, Здравко Андонов. При тази компания беше невъзможно да мине нещо, което няма стойност. Накрая комисията се изправи на крака да ме поздрави. Получих отлична оценка. След това го представих в радиото, където беше записан от оркестъра. Изпълниха го още няколко пъти и това беше. Дигитализирането ли е най-големият проблем на днешното поколение музиканти и композитори?- Мислил съм по този въпрос. В основата на това има една основна причина. Когато възпитаваш едно дете в съответните човешки норми, тогава то става човек. По същия начин, ако едно правителството може да възпитава своя народ в духовната сфера, тогава нещата стават и се подреждат много логично. Тогава и животът, и хората става по-добри. Хората се превръщат в човеци, когато има духовност. Тази духовност отсъства въобще. Тя е загърбена. Художественото творчество е някъде в ъгъла и никой не чува за него, нито се интересува от него. Кои са основните ценности, които сте се стремели да възпитавате като преподавател?- Първото, което исках от студентите, които идват при мен да се обучават, е да натрупат информация. Да знаят произведения на Чайковски, на Глинка, Прокофиев, Шостакович и така нататък. Да знаят повече. Второ - много добре да развият в себе си навици на труд по отношение на основните музикални науки - хармония, полифония, музикални форми, композиция, симфонична оркестрация. Без тях не може да се започне обучение по композиция.
Затова някой път и от музикалното училище ми се обаждат ученици, които искат да учат при мен, и аз ги питам дали учат, познават ли хармония. Казвах им, че като изучат всички тези науки, тогава ще дойдат при мен. Защото без тези дисциплини, не мога да ги уча по композиция и оркестрация. А оркестрацията е един океан. Там нещата са хиляди. За да се навлезе в тази сфера, имам предвид оркестрацията, не може студентите тепърва да започнат да се запознават с основни неща като акустиката. Преподавах инструментознание, като много изисквах студентите да изучат инструмента в художествено и техническо отношение. така вече когато дойдат по оркестрация при мен, знаят ги тези инструменти. Други колеги ги учеха колко сантиметра е охлюва на цигулката или шипът на виолончелото. Това не е интересно за студентите. Интересно е другото. С постепенното навлизане в оркестъра, те не осъзнават как преминават и в творчеството. Правих концерти с оркестрации на студенти, на които идваха много хора - не само майките и бащите. Това беше много полезно за тях. Да чуят какво са създали. След това, като идваха на лекции, започваха невероятни въпроси, защото вече съзнанието е открито към такова мислене. Продължавате ли да преподавате и да композирате?- Сега не. След като се пенсионирах, две или три години имах ученици. Въпреки ниското заплащане, се радвах, че има студенти, които искат да учат при мен. Някои не идваха, други се интересуваха много и прогледнаха по отношение на оркестрацията. Що се отнася до композиция. Там е голям вакуумът вече, защото момчето, седнало на компютъра с готови функции, че може да композира. Това е пълна заблуда. На компютъра може да печаташ ноти, но не и да композираш. Те просто не знаят. Понякога, когато слушам филми, дори западни, намирам толкова грешки. Никой не се интересува от това, защото е писано на компютър. Дали оттам вадят нотите, или е само импровизация, но грешките са една до друга. Обикновено изгасям, защото се ядосвам.
Кои са студентите, с които се гордеете?- Разбира се, има много такива, но някои се открояват повече. Най-яркият е Георги Андреев, който в момента е директор и диригент на ансамбъл "Филип Кутев". Той учеше в Широка лъка. Беше много посветен във фолклора. Още от десети клас идваше всяка седмица при мен. Беше толкова талантлив, че беше удоволствие да се работи с него. За него казвах, че е като една каца, в която наливаш и не прелива никога. Всичко попива вътре. Толкова впечатлителен, толкова талантлив. Винаги спазваше всичките ми инструкции и нямаше нужда от поправка. И досега ми се обажда, а аз понеже съм неук в компютрите и не се справям с ваденето на щимове - това са отделните партии на оркестранта, му се обаждам често да ми помогне, и той откликва винаги. Друг, когото мога да откроя, е Любомир Денев, на когото преподавах оркестрация. Той след месец ще дирижира отново в Бургас две мои произведения. Той е син на композитор и в началото беше наперен, че знае. Разбирам младостта и аз самият съм минал по този път навремето, когато отидох да покажа на моя професор Веселин Стоянов едно мое произведение - "страхотно", по мое мнение. Той го пресвири, пресвири и ми каза: "Слушай, момче! Айде първо да научим азбуката и след това да композираме."Георги Стрезов също много добре се развива и има собствено студио. Той имаше навика да закъснява за лекции и да влиза тананийки си. Един, два пъти го оставих така и накрая му казах да влиза с чисто съзнание. Без тананикане, защото оркестрацията е сериозна работа. Приключи и след това стана един от първите ми отличници. Всички други чуха репликата ми и се съобразиха и мога да кажа, че станаха шапката на моята преподавателска кариера. Прекрасен курс от талантливи хора и всички станах професионалисти. Преди известно време записвах в радиото мое произведение и накъде и да се обърнех, виждах мои студенти. Процесът на композиране, особено за оркестър, е много специфичен, защото всичко се случва в съзнанието, във въображението на твореца, докато не бъде изпълнено в цялост на живо. Имало ли е случаи, в които живото изпълнение е успявало да надскочи представите Ви?- Казват, че композиторът не е сам, защото чува неща. Спомням си, когато пишех едно произведение за струнен оркестър, орган и ударни инструменти и се запънха на третата част. Не върви и не върви. Спомням си, че излизам от Академията след часове и тръгвам да вървя, вместо да взема рейса. И там някъде по средата спрях и го чух. Извадих набързо лист и го записах. В друг случай оркестрирах балета си "Сянката", който беше поставен в операта 1983 г. Сънувам вечерта, чувам всичко, което съм направил и си казвам: "Как пищи това пиколо? Какво прави това пиколо? Защо съм го писал това?" Докато сънувам, се горя, че не е това мястото на пиколото. Събуждам се и решавам да проверя. Виждам го написано там, точно така. Спомням си и когато бях стигнал до основната, най-важната част за танца на "Сянката": Не зная как да тръгна, не го усещам. Стоя прав във хола, представям си сцената, но не тръгва. Към 11:00 ч. вечерта излизам навън и виждам известния наш певец Стоян Попов да изпраща гости и ми казва с един специфичен нисък напевен тон : "Охо, и ти като лудите по това време!" Накарах го да повтори и го записах после точно така, както ми прозвуча неговият глас в онази вечер. След това, докато го свиря у дома и композирам, излизам от хола и чувам сина ми, може би на 4-5 години е бил, да плаче. И го питам защо плаче, а той ми казва: "Много е страшно това, което свириш, тате." Казах си: "Е, това е!"