„Виждам, че остават малко хора, които се занимават с графика. Те от ден на ден оредяват“. Това каза художникът Людмил Георгиев пред БТА. Сред причините за тази тенденция, според него, е трудността на изкуството и ниската цена, на която се продават произведенията.
„В България хората, които са ценители, колекционери, не уважават хартията. Нямат възпитанието да уважават и да плащат за нещо, което е върху хартия“, коментира Георгиев. За да стимулира следващо поколение графици, той организира национален конкурс за класически техники на всеки две години.
По думите му, конкуренцията води до по-добри резултати. „Признавам си, че не съм човек, който си мисли, че на 20 години някой прави нещо зашеметяващо. Не си мисля, че младите са в положение и възраст, в които могат да изненадат и да направят фурор. Тук трябва житейски опит, труд… Но е необходимо някой да обръща внимание и да стимулира всички, които са тръгнали по тези релси, защото на художника му трябват ръкопляскания и пари. Нищо друго“, казва Георгиев.
Преди дни той откри самостоятелната си изложба „Моите градини“. „В графичните разработки, обединяващи последните творчески търсения на Людмил Георгиев в полето на графиката, авторът, в опозиция на усещането ни за безпрецедентен безпорядък, търси своите градини“, пишат от екипа на галерия „Сердика“ за експозицията. Художникът, който тази година отпразнува 60-годишен юбилей, призна, че на тази възраст има самочувствието, че може да покани посетители в „своите градини“. „Не мога да отрека, че битовизмите и социалната картинка ми влияят, но не допускам в моите работи да има такива социално-битови послания. Това за мен е кощунство“, допълва той.
Пред БТА Людмил Георгиев разказва още кога художниците се чувстват независими, как се приема българската графика в чужбина и кое изкуство се отличава със своята демократичност.
Господин Георгиев, какво има във Вашите градини и по какъв начин влизат в опозиция с усещането за безпорядък?
- Това определение е на изкуствоведите. Всички тези високопарни определения и изрази не са мои. Аз боравя с по-прости неща. Боравя с графичните средства и техники и не искам да се натрапвам на никого с нищо. Освен ако не си допаднем с усещанията за цвета, линията и други такива простички неща от изобразителното изкуство.
Когато има безпорядък, човек трябва да положи някакъв труд да го подреди. На моите години и положение вече имам самочувствието, че мога да поканя хората в моята градинка, да видят моята подредба. Там те могат да видят психичното и душевното състояние на Людмил Георгиев. Това е една полуабстракция. 
Рефлектирате ли като артист на събитията, които се случват на по битово ниво - социално-политическата ситуация и т.н.?
- Аз съм човек, който живее в 21-и век. Нищо не ми е чуждо, зависим съм. На художниците много им се иска да бъдат независими, да бъдат свободни. Много са свободни, когато пият вино. Както казва Иван Вазов: “Има бяло вино, има революция. Няма бяло вино, няма революция”. Ние сме същата порода като хъшовете. 
Не мога да отрека, че битовизмите и социалната картинка ми влияят, но не допускам в моите работи да има такива социално-битови послания. Това за мен е кощунство. Художникът е може би един от най-лудите хора, защото работи, без никой да му е поръчал, без никой да му е платил, без никой да му е изискал нещо. Това е необяснимо - работиш, без да знаеш за какво. Все едно не си в 21-и век, все едно не си в пазарната икономика. Така че отиваш, работиш и общо взето запечатваш на платното или на графичния лист моментната си емоция. 
Аз съм човек, който е доволен от живота, така че моите емоции не са чак толкова страшни. Естетиката е водеща за мен.
Защо казвате, че вдъхновението е за аматьори?
- Тази мисъл не е моя. Аз просто съм я харесал и я разпространявам, защото съм убеден, че е точно така. Аматьорите винаги трябва да имат някакви обяснения за това защо не работят добре. А професионалистът, когато има работа, когато има задача, той сяда и работи. Нищо друго не е необходимо. Когато ти си приел това занимание за професионално поприще, няма нужда от други оправдания. Музата я няма, пари за материали няма, няма поръчки, никой не купува. Това са аргументи, които вече не са интересни. 
Предвид че тази година отбелязахте своя 60-а годишнина, това провокира ли достигането до някакви нови прозрения - в житейски или професионален план?
- За съжаление всичките ми прозрения не са много добри. Знаещият е страдащ, това е известно. Колкото повече знаеш, толкова по-нещастен ставаш. Това е много добра възраст за зряло творчество. Метафората в заглавието “Моите градини” е точно от това провокирана – на 60 години вече имам самочувствието и спокойствието да излагам нещата, които произвеждам. Надживял съм и надмогнал всички тези притеснения, които ни съпровождаха на млади години. Тогава имахме енергия, но нямахме акъл. Сега имаме акъл, но нямаме енергия. Така че явно природата всичко вкарва в някакъв баланс. Както се казва, на 60 - сега започвам. 
Ваши творби бяха показани тази година в Белград и Виена – градове, които посещавате с творчеството си още от 90-те години на миналия век. Как се приема там българската графика?
- Баба ми казваше, че там, където не те обичат, не ходиш. А там, където те обичат, ще ходиш по-рядко. Един художник ходи там, където го поканят. И е хубаво да са представителни места. Има колеги, които когато им отвориш биографиите пише, че са били в Лос Анджелис, Ню Йорк, Токио, а става въпрос за някакви кафенета, за някакви мимолетни неща. Истинските изяви стават в истинските галерии.
Българското изкуство се възприема бавно и със съмнение в чужбина. Споменаването въобще на България е винаги с леки съмнения. Без значение дали става въпрос за бизнес отношения или сферата на изобразителното изкуство. Моето мнение е, че ни приемат с огромно съмнение. 
Специално за българското графично изкуство мисля, че най-силните години са 80-те години на миналия век. Има много хора, все още живи, и колекционери, и галерии, които са се докосвали до българското графично изкуство и са останали с много добри впечатления. И тази инерция поне на мен ми помага. Но ако не си добър, ако нещата ти не са добри, достойни и въобще конкурентноспособни, всичко друго са празни приказки.
Системата в България е всеки да се спасява сам за себе си, и то в повечето сектори на живота. По същия начин е и в изобразителното изкуство  - Съюзът на българските художници е някаква мащеха, някаква измислена организация вече. Не знам какви са й функциите. Към председателя на СБХ имам само добри чувства, но към съюза - нито аз мога да му дам, нито той може да ми даде и сме си леко излишни.
А как може да се промени тази нагласа „всеки сам за себе си“?
- Не може да се промени. Такъв е нашият манталитет. А и артистите носят такава психика и настройка. Няма артист в света, който да влиза в задруга или кооперация. Това е природата на артиста, той не може да съществува в стадо.  
Може би в общност, не в стадо… 
- Винаги една общност се създава с идеални намерения и цели, докато не се получи  някаква пробойна. А тя винаги се получава. При българина - това ни е черта, това ни е манталитет. Ние сме осъдени да е така. Тази тема е много комплицирана, но не можем да казваме, че не е така. Този проблем е в клетката ни и той никога няма да бъде променен, освен ако някой не ни изчегърта от тази територия и не ни смени генотипа.
Създадохте видеоархив на българското графично изкуство с галерия “Графикарт”. Познато ли е то достатъчно на обществото?
- С галерия “Графикарт” моето намерение е да има място в София само за графично изкуство. В България досега не е имало такова, за кратко имаше такива намерения.
Графика е само това, което се отпечатва. Защото много специалисти бъркат това. “Графикарт” е създадена с тази цел - да пропагандира, да показва нивото на българската графика. И там се държи само на класическите графични техники. Графиката представлява един низ от полиграфски  печатарски техники, които са от времето на Албрехт Дюрер до ден-днешен. И сме стигнали вече до нивото на дигитално генерираните изображения, на принтове. Ние уважаваме само старите графични техники, само истинската графика. 
Видеоархивът беше един много интересен проект, иницииран от изкуствоведа Пламен Петров, директор на казанлъшката галерия. Кандидатствахме към фонд “Култура”, получихме субсидия, за да направим няколко изложби. Видеоархивът беше с десет филма за десет български графици. И не ставаше въпрос просто за български графици, а за български графици, които са над 70 години. Тези, които след известно време може би ще ги загубим. 
Направихме ги тези десет филма и след това, когато ги преглеждахме, установихме, че по-мило нещо от това не може да съществува - да видиш тези хора, които са заслужили, които 60-те и 70-те години са били имена, били са значими за българското изобразително изкуство, специално за българската графика. 
Изненада ли Ви нещо в техните разкази? 
- Не бих казал, че аз съм много изненадан, защото във времето тези хора съм ги гледал, слушал, непрекъснато съм наблюдавал техните изяви. Интересното беше, че в тези интервюта, те започват да говорят малко по-жълти неща, които винаги са интересни на публиката. Това е различното. 
Когато говорим за графичното изкуство, когато говорим въобще за изкуството, за работата на художника, повечето неща са клишета. А когато дадеш думата на един зрял и презрял човек, той винаги ще ти каже нещо интересно. На един човек на 70–80 години не му се говори за изобразително изкуство и графика. Вълнува се от младостта, от вече гадната старост - от съвсем човешки неща. Ние използваме културата и изкуството, за да си чешем езиците с едно високопарие, което аз не знам на кого е нужно. 
Каква е посоката, в която се развива българската графика според Вас?    
- Спасяваме се поединично. Всеки отговаря сам за себе си. Изявите вече не са мащабни и групови, както едно време. Сега всеки се изявява самостоятелно. 
Напоследък има едно ядро от млади графици, които участват в световните форуми и печелят награди, което е и знак, и показва къде се намираме. Графичното изкуство е много мръсно и трудно. Има технология, има химия. Не  се състои в това просто да попълниш едно платно, а като не ти харесва, просто да го изтриеш с шпаклата и терпентина. При графиката всеки белег в матрицата, няма връщане, той си остава. 
В момента много малко хора работят графика. Причината е, че е трудно, мръсно и много евтино на пазара. Пазар няма, но който може да продаде нещо, го продава на много ниска цена. В България хората, които са ценители, колекционери, не уважават хартията. Нямат възпитанието да уважават и да плащат за нещо, което е върху хартия. 
Защо?               
- Дължи се на лоша комуникация и образование. Всички проблеми идват от лошото образование. По принцип ние не уважаваме изкуството на хартия. Българите сме малко грубияни като натура. 
Никой не е образовал едно средно поколение от хора, които сега са заможни и дават пари за изкуство, че графиката се прави на специална хартия. За да отпечаташ нещата си, използваш специално изработена хартия за афишни отпечатъци. Но това малко хора го знаят, малко хора знаят, че всичко, което се представя като графика, е отпечатано с една, две, три или четири матрици, например. 
Каква е целта, която си поставихте с провеждането на националния конкурс за графика в класически техники?
- Не мога да кажа, че организирайки този конкурс, целите и задачите са абсолютно изпълнени. Това е конкурс, моя лична инициатива, която осъществявам с мои лични средства, тъй като виждам, че остават малко хора, които се занимават с графика. Те от ден на ден оредяват. И аз си бях втълпил, че в България не е имало конкурс за млади графици с парични възнаграждения. Реших, че може би един такъв стимул, много добре ще подейства на тези, които вече са се качили на релсите на графичното изкуство. То е толкова мъчно и неблагодарно, че като нищо могат да слязат от релсите на първата спирка или на първия завой.
Тези, които не са номинирани, не са наградени да видят тези пред тях. Тази конкуренция да доведе до някъде. Три издания са досега, догодина ще бъде четвъртото. Признавам си, че не съм човек, който си мисли, че на 20 години някой прави нещо зашеметяващо. На 20 години той не знае къде се намира. Така че не си мисля, че младите са в положение и възраст, в които могат да изненадат и да направят фурор. Това може би се случва на някое друго място. Но тук трябва житейски опит, труд… Но е необходимо някой да обръща внимание и да стимулира всички, които са тръгнали по тези релси, защото на художника му трябват ръкопляскания и пари. Нищо друго. 
Моята мисия и тази на хората около мен, моите приятели-графици, които ми съдействат, е мъничко да образоваме, да направляваме и стимулираме тези художници. Държим графичното изкуство да бъде живо.
Защо казвате, че графичното изкуство е най-демократично?
- Най-демократично е, защото можеш да разпространиш това, което е нарисувано и да го притежават десет човека. То затова и цената му е толкова ниска. Можеш да пренесеш матрицата в джоба си. Разпространението води до тази демокрация. И бедни, и богати могат да притежават едно изображение поради това, че може да се размножава.
До десети отпечатък се води оригинал. И така повече хора могат да са притежатели на това нещо и да го гледат. При мен всичко е уникат, по един брой, защото правя много цветни матрици една върху друга. И е абсурд на следващия ден да искам да направя същото, да забъркам същия цвят.
Кога разбирате дали даден Ваш експеримент е успешен?
- Етикетът на експериментатор не съм си го сложил аз. Няма да го отричам, има доза истина в него. Графиката е с много технологични процеси и когато имаш низ от технологични етапи, в тях можеш да импровизираш. Това е като да си добър музикант, който отива научава се, овладява инструмента и след това говори за джаз. Когато си в школата или в училище, за джаз не се говори.
Когато овладееш техниките, започваш да джазираш, да миксираш и експериментираш. Графичното изкуство предразполага към тези неща. В крайна сметка, материалът трябва да ти служи. Точка. Без значение какъв материал използваш, как го използваш, как го мачкаш, нараняваш и какви следи оставяш по него. Важен е крайният резултат.
Людмил Георгиев е роден през 1962 г. Член е на Съюза на българските художници (СБХ) от 1994 г. Живее и работи в София. От 1987 г. участва в национални и регионални графични изложби. Негови творби са селектирани за редица международни изложби в Италия, Германия, Австрия, Полша, Сърбия, Македония и Япония. 
Георгиев има индивидуални изложби в Париж, Белград, Берлин, Франкфурт и други градове в България и чужбина. През 2018 г. той създава първата по рода си у нас галерия за графично изкуство – „Grafikart“. От 2017 г., в сътрудничество с Министерството на културата, на всеки две години организира Национален конкурс за графика – класически техники.