За всеки творец създаването на изкуство е вид терапия, наместване, балансиране, трансформиране на определени енергии вътре в нас. Това каза в интервю за БТА писателката Виктория Бешлийска, чийто дебютен роман „Глина“ (2020 г.) се радва на огромен читателски интерес. Наскоро излезе и вторият й роман „Сърце“. По думите й двете книги са свързани.
„Те могат да бъдат четени като метафора на човека, включително и библейска. Според библейския мит ние сме направени от глина, с вдъхнат в нас Божий дъх, а сърцето е точно този телесен орган, който дава равновесието на двете неща – на телесното и духовното. То е тази средина на човешката същност, където се събират тленно и нетленно“, посочи Бешлийска. Според нея времето има нужда да казва определени свои неща и намира начин да го направи през едно или друго изкуство.
„И в двете книги много е важно за мен тази частица от другото, от магичното, което носи всеки един от героите и тази възможност, която им дава, те да пътуват между световете, между тукашното и отвъдното. Точно това ми е желанието – всеки читател да разбере, че притежава от тази другост и да желае да я постига и да я осъществява, защото всъщност там е пълният ни човешки заряд и потенциал“, категорична е писателката.
Следва цялото интервю:
Как романът Ви „Глина“ е един от най-четените български книги според много класации. Как избрахте темата за него?
Темата сама намери мен. Беше по време на едно семейно пътуване без никакви очаквания за нещо конкретно. Попаднахме в село Бусинци, в Музея на бусинската керамика. Изключително се вдъхнових от това, което видях там, а то беше един портал към времето, направен от смесица от невероятни цветове и форми на старите автентични бусински грънци. Уредничката на музея разказваше историята на бусинските майстори грънчари и това, че първият засвидетелстван такъв бил майстор Велико. Името му се споменава в една приписка на Бусинското евангелие. Докато бях там и гледах тези съвършени в красотата и простотата си съдове, изведнъж проблесна образът на този майстор. Първо се запитах какъв ли човек може да прави нещо толкова красиво, изпипано до последната си линия. Оттам си тръгнах с образа на майстора в главата си. След това, когато се поинтересувах малко повече за бусинската керамика и разбрах колко е забравена в днешно време, т. е. колко непозната е за голяма част от съвременниците ни, си казах, че е добър повод да се създаде тема, която да хвърли светлина върху нея, да осветли едно незаменимо богатство и наследство.
Как се родиха сюжетът, мотивите, останалите образи?Започнах по-подробно да проучвам историята на самата керамика и нея като занаят, като художествена практика, стигнах до една легенда, описана в книгите на Цанко Живков. Той е изследовател и един от малкото, посветили изключително много време и труд, опознавайки бусинската керамична школа. Там беше разказана тази легенда за майсторите грънчари, които през 17-и век станали жертва на турски разбойници. Тъй като не виждали друг начин да се спасят от това положение - те на практика били ограбени, оставени без основното, с което си изкарват хляба – грънците, решили да направят три коли от най-добрите си съдове и да ги занесат дар на султана. Султанът, чието име в легендата не се споменава, много харесал дяволската стомна. Харесала му шегата, че може да пиеш само от едно чучурче, а всички останали пет са запълнени. Харесали му и всички останали съдове и решил да издаде берат, с който на практика майсторите могли да пътуват свободно из границите на империята и да продават своите съдове. Свидетелството на друг изследовател на тази керамика беше, че съдовете в Топкапъ сарай са от края на  17-и век. Така ситуирах конкретната легенда в конкретна епоха и от там се насложиха всички останали мотиви, образи, герои.
Според Вас на какво се дължи този голям успех на книгата?
На две неща. Едното е, че тя е свързана с българската история по начин, по който обикновено рядко се пише в България. Знаете, че патосът, с който предаваме историята си, много често изземва от другите функции на една художествена творба. Според мен тази умереност в романа да се предаде историята максимално автентично, близо до самата легенда, епоха, бит на хората, впечатлява. Беше въпрос на сериозен труд и голямо проучване, за да може да се стигне до автентичния дух на хората и епохата.
Другото, на което се дължи, е, че за мен като автор писането на „Глина“ беше вид спасение, то ми помогна да изляза от дълбока лична криза. Смятам, че е спасение и това, което намират самите хора измежду редовете. 
Как се стигна от „Глина“ до „Сърце“?
Двете всъщност са свързани и могат да бъдат четени като метафора на човека, включително и като библейска. Според библейския мит ние сме направени от глина, с вдъхнат в нас Божий дъх, а сърцето е точно този телесен орган, който дава равновесието на двете неща – на телесното и духовното. То е тази средина на човешката същност, където се събират тленно и нетленно. Не беше труден скокът. Беше по-труден скокът назад във времето, защото „Сърце“ се развива 800 години назад от днешния ден, в 13-и век по време на Второто Българско царство. Истината е, че самото проучване беше в пъти по-задълбочено, по-трудоемко от това, което направих за „Глина“.
Казахте, че писането на „Глина“ за Вас е било вид спасение. Какво имахте предвид?
Писането много помага. За всеки творец създаването на изкуство е вид терапия, наместване, балансиране, трансформиране на определени енергии вътре в нас. След завършването на всяка една книга се намирам в много по-добър баланс от момента преди да я започна, защото всяка книга дава и отговор на нещо в своето търсене и питане.
Аз следвам личния си творчески импулс и смятам, че времето има нужда да казва определени свои неща и намира начин да го направи през едно или друго изкуство. В това има закономерност. Затова и в двете книги не съм се отдръпвала назад от момента, в който разбирам с какво се захващам. Да, има известни страхове от гледна точка на това, че човек си дава сметка какво трябва да пребори, за да може да стигне до последната точка. В крайна сметка подтикът е по-силен от страха. Той идва в тези моменти на абсолютно откровение с времето, в което просто човек получава сигнали, че трябва да направи стъпки в определена посока по определени теми.
Посланията, които читателят на двата романа разбира за себе си, са актуални и днес.
Така смятам. Иначе не биха били толкова търсени и четени тези книги. Смятам, че всеки намира в тях своето място. И в двете книги много е важно за мен тази частица от другото, от магичното, което носи всеки един от героите, и тази възможност, която им дава те да пътуват между световете, между тукашното и отвъдното. Желанието ми е всеки читател да разбере, че притежава от тази другост и да се стреми да я постига и да я осъществява, защото всъщност там е пълният ни човешки заряд и потенциал.
Какво е да си творец в днешно време?Със сигурност е предизвикателство да си творец в днешно време заради бързото разпространение на информация и това, че всеки има трибуна да говори и да поставя нещата в крайности. Начинът да намериш пътя си между тези изключително крайно крещящи хора е просто да не се делиш от своя глас. Ако намираш смисъл в това, което правиш, и стойност за себе си, то значи е правилно. Смятам, че хората, които се утвърждават като имена сред българските творци, са именно хората, които успяват да вървят по пътя си, без значение колко критично полярни са мненията за тях и исканията към тях.
Читателят е този, който избира и решава какво му харесва. Всеки би могъл да има своя читател – тези, които се утвърждават и тези, които успяват да говорят за проблемите, хем по универсален, хем по достатъчно индивидуален начин.
Имате ли вече идея за следващ роман?
Имам идея за него, но заради темпото около излизането на втората книга и срещите с читателите, още не му е дошло времето да бъде писан.