Наталия Лукянова и нейното семейство са сред хилядите бежанци от Украйна, които пристигнаха в България с избухването на войната. И сред няколкостотинте, които избраха да останат в Русе и тук да търсят пътища за нови надежди.

- Наталия, здравей! Благодарим ти, че се съгласи да разговаряш с нашия екип. Разкажи ни за себе си - откъде идваш, как се озова в Русе?
- И аз ви благодаря. Пристигнахме от Украйна, от Донецка област, когато започна войната. Наложи се да спасяваме себе си, семейството, децата. И така напуснахме Украйна и дойдохме тук, в България. Цялото семейство сме: аз, моят мъж и четирите ни деца.
- Кога пристигнахте, как се случи?
- Дойдохме в България на 3 март. Пътувахме пет дни. Движехме се с нашата кола, нощувахме в нея и така пет дни по-късно стигнахме в България.
- Как се решихте да напуснете Украйна? 
- Ние 
вече за втори път сме бежанци
За първи път напуснахме дома си през 2014-а година. Избягахме към територията, която тогава Украйна контролираше. Тогава войната беше локална - случваше се в Луганска и Донецка област. Ние сме от Донецка област. Нашият собствен град е окупиран още от 2014 година. Първия път се преместихме в пределите на Украйна. Сега втория път се наложи да търсим спасение извън пределите на страната, защото навсякъде стана страшно през месец март. И досега, впрочем, е така. Сега беше по-лесно да се решим, признавам си.
Когато напуснахме първия ни дом през 2014-а, когато си тръгвахме тогава, беше много тежко. Аз го преживявах година и половина. Пих лекарства за успокояване, посещавах психолог. Защото беше много трудно да премина през това. Втория път беше по-лесно. Имах ясна представа за какво го правиш и защо. Затова, лично за нас, за нашето семейство втория път беше по-лесно.
- Какво взехте с вас?
- Куфар. 
Само един куфар, две туби бензин и това е. Нищо повече. И децата накуп
Не вземахме нищо, не се суетихме, не искахме да стресираме децата повече. Казахме им, че това е едно приключение. Дълго приключение... Поне в началото го възприемаха като пътуване, като приключение - да видим една държава, да видим друга... Много се стараехме заради тях да го представяме така... А ние всичко знаехме, разбирахме, че ще е завинаги. Че няма вече да се върнем, и че най-вероятно, ако се връщаме - няма да има къде.
- Наташа, когато пристигнахте в България, кои бяха първите хора, които ви посрещнаха?
- Първите, които ни помогнаха, бяха представителите на Българския Червен кръст и на католическата организация „Каритас“. От Червения кръст ни посрещнаха още на границата. Нещо не знаехме, не знаехме към кого да се обърнем, как да действаме, къде да отидем... Те ни казаха, че има Кризисен център - на „Каритас“. На първо време се намирахме там. Настаниха ни, приеха ни топло - много сме благодарни за това. Децата постоянно се сещат, че там се успокоихме и беше приятно.
- Кажете ни с какво сте се занимавали преди войната, с какво сте си изкарвали хляба? 
- Преди войната от 2014-а работех като инженер по електричеството, отговарях за работни процеси, свързани с пускане в експлоатация и поддръжка на електроцентрали. После се наложи да побегнем. Станах предприемач - създадох ферма от нулата (усмихва се). Произвеждахме сирене и кашкавал, отворих магазин, имах собствен фирмен магазин! Имах даже планове за създаване на верига магазини. Обаче 
този февруарски месец на 2022-а година промени всичките ни планове
И ето ни сега, започваме отново всичко от нулата. Всичко затворихме там, напуснахме, нищо не остана... 
- Къде живеете сега?
- Местни хора ни предоставиха квартира. Плащаме си сметките, мъжът ми в началото на април си намери работа. И аз се надявам да работя, но най-малкият ни син е едва на няколко месеца. Баба им скоро дойде, за да помага с малките деца, да седи с тях и да ги отглежда, затова аз чак сега мога най-сетне да търся работа тук.
- И баба е дошла?
- Баба дойде, защото живеехме в един град в Донецка област. Беше опасно да остава там. Тя не искаше да тръгва, обаче аз я помолих, понеже хем на мен ми трябва помощ, хем нямаше какво да прави там сама. Заедно е много по-лесно да преживеем всичките трудности и всички моменти, заедно е в пъти по-лесно.
- Как се казва градът ви?
- Той е малък град - Северск се казва, в Донецка област. 
Сега там на практика е линията на фронта
водят се активни военни действия. Наблизо се намират вече печално известните Северодонецк и Лисичанск, които са на линията на бойните действия.
- Как са къщите ви?
- Не знам. Няма абсолютно никаква връзка с населеното ни място. Последно говорихме със съседите преди доста време... 
Ние нямахме собствена къща там - живеехме под наем. Нямаше никакъв смисъл да купуваме жилище. Всичките си сили и средства бяхме насочили в бизнеса си. Живеехме от него, от това малко предприемачество. Разбирате ли, вече я нямаше онази сигурност, която да те накара да мислиш - ето, всичко е свършило, да се установяваме, да купуваме къща... Още тогава, през 2014-а живеехме в несигурност...
- Тоест сега изобщо нямате информация за това какво се случва там?
- Нямаме. Към дадения момент нямаме информация. Кое е цяло, кое не - постройките, скъпоструващото оборудване, което бях получавала по проекти на международни организации и от държавни средства. Не знам, не знам...
Може би всичко е обрано, може и да е взривено 
- А някой остана ли там?
- Не. От роднините в града имахме само майка ми. Никой друг не остана. Всички тръгнаха на някъде: познати, новите познати, приятели - всички са си заминали кой накъде. Абсолютно всички са си тръгнали...
- Само вие ли дойдохте тук в Русе от вашия град?
- Не, не само аз. Дойде и нашата кума с нейните децата. Първо пристигнахме ние с нашето семейство. Успяхме да се чуем по телефона и аз й казах „България е страхотна държава, Русе е хубав град - елате!“. Тя много време беше обмисляла накъде да бягат, накъде да поеме, но в края на краищата дойде насам и сега е тук.
- Планирате ли да останете тук в Русе?
- Да, общо взето планираме да останем. В Украйна няма къде да се връщаме. Няма жилище, войната продължава, не е ясно как ще се развива ситуацията. Просто няма къде да се върнем, разбирате ли? Затова
засега планираме да останем тук завинаги
- Как си представяте живота си тук? 
- Бих искала да работя нещо по специалността си като инженер по електрически системи. Мислим и вариант да започнем бизнес тук. Имаме идеи вече, макар и само идеи.
- Как се чувстват децата, как посрещат тази огромна промяна? 
- Децата се адаптираха много бързо. Всички се адаптираха. Единствено големият ми син много, много преживява. Той е на 16 години, голям е вече, повече разбира всичко това, по-силно възприема цялата ситуация. Той се притесняваше най-дълго от всички, но вече се адаптираха... Децата учат в българско училище, доволни са. На тях много им харесва тук. Често се разхождаме из парковете, правим дълги разходки по кея край реката, на тях им е хубаво тук. А от това ние сме доволни и се радваме.
- Наташа, прости ми, че може и да те разстроя, но моля те, отговори ни на един много важен въпрос: какво е значението на думата „дом“ за теб?
- Домът за мен - това е място, където за теб има работа, където имаш къде да живееш, където ти и семейството ти са в безопасност тук и сега. И това е домът.
- Как си представяш семейството през есента на 2023-а? 
- Представям си, че все пак ще се сбъдне малката ми мечта: аз ще отворя бизнеса си тук, 
ще живеем тук, ще работим, децата ще учат тук, ще строим планове някакви
Защото сега е много страшно да строим планове - не знаеш как, какво, къде. Намираш се в такава неопределеност. Но все пак, към следващата година много бих искала да се намирам тук и да осъществя малките си мечти.
- Ти си много храбра жена...
- Налага се. Просто се налага. Друг изход няма.
- ... и си оптимист.
- Това много трудно се постига. Точно оптимизъм е, защото понякога се случва и неопределеност, и разочарованияЕ Защо точно аз? Защо за втори път започвам всичко отначало?... Случват се и такива моменти. Но когато се огледаш днес тук и сега - в Русе сме, тук е тихо и спокойно. И няма война.

Това интервю е част от поредицата „Памет и съпричастност“, в която срещаме читателите на вестник „Утро“ с шест жени от Украйна, чиито съдби войната промени завинаги - както на милиони хора по света. Във видео варианти поредицата ще бъде достъпна в YouTube канала на Арена Медиа.
Проектът „Памет и съпричастност“ на Продуцентска компания „Персей“ (лейбъл Арена Медиа) се финансира по Програма „Култура“ на Община Русе, направление „Малки творчески проекти в областта на изкуствата и културата“ 2022. Вестник „Утро“ е медиен партньор.