Основен, повтарящ се мотив или тема в музикално произведение. Това е значението на думата лайтмотив - един широко използван днес похват, който доминира във всички музикални стилове. Но невинаги е било така. Негов откривател е Луи-Ектор Берлиоз, напуснал света на днешния ден преди 145 години, за да се присъедини към небесния оркестър.
Да наречем Берлиоз само Мосю Лайтмотив няма да е съвсем уместно пред заслугите му към музиката и културата въобще. Но да не прескачаме стъпала и да тръгнем от началото.
Луи-Ектор Берлиоз /по-късно Луи отпада от името му/, е роден на 11 декември 1803 година в градчето Кот Сент Андре край Гренобъл в семейството на уважавания лекар Луи-Жозеф Берлиоз и ревностната католичка Мари-Антоанет.
За разлика от други известни композитори на епохата,
Берлиоз не е дете чудо
Започва да учи музика на 12 години, като по това време прави първите си малки композиции и аранжименти. Разубеден от баща си, той така и не се научава да свири на пиано, особеност, която самият той по-късно определя като едновременно полезна и вредна. В същото време Берлиоз се научава да свири добре на китара, флажолет и флейта. Хармония изучава самостоятелно от учебници, без да е получил формално образование в тази област. Повечето от ранните му композиции са романси и камерни пиеси.
Едва 12-годишен, според неговите „Мемоари“, Берлиоз преживява първата си любов. Обектът на обожанието му е 18-годишната съседка Естел Дюбьоф. Дали Естел изобщо е обърнала внимание на Ектор историята мълчи, но е факт, че момчето от най-ранна възраст проявява склонност към романтизма - любовни увлечения, възхищение от романтичната литература, силно вълнение пред откъси от Вергилий, Шекспир и Бетховен.
През март 1821 година Берлиоз завършва средно училище в Гренобъл. През октомври, вече осемнадесетгодишен, по настояване на баща си заминава за Париж, за да учи медицина, но не проявява особен интерес към лекциите, а практическите упражнения откровено го отвращават. Но
Париж му разкрива други свои съкровища
кипящия културен живот на града. Жадният за музика и любов провинциалист за пръв път посещава Парижката опера при представление на „Ифигения в Таврида“ от Кристоф Глук, композитор, който става негов любимец наред с Лудвиг ван Бетховен.
Берлиоз започва да ходи редовно в библиотеката на Парижката консерватория, търсейки партитури на оперите на Глук и преписвайки части от тях. В своите „Мемоари“ той описва първата си среща с Луиджи Керубини, по това време музикален директор на Консерваторията, който иска да го изгони от библиотеката, тъй като не е студент там. През този период Берлиоз чува и две опери от Гаспаре Спонтини, с когото се сприятелява и по-късно подкрепя в критическата си дейност.
В Париж, окуражаван от професора в Консерваторията Жан-Франсоа Льо Сюйор, Ектор Берлиоз
решава да се посвети на композирането
През 1823 година публикува първата си статия - писмо до списанието „Корсер“, в което защитава операта на Спонтини „Весталката“. По това време той вече е написал няколко композиции, сред които изгубените днес „Естел и Неморен“ и „Преминаването на Червено море“. Второто произведение убеждава Льо Сюйор да приеме Берлиоз като един от своите частни ученици. През 1826 година постъпва в Консерваторията. През следващите две години, според самия Берлиоз, животът му се озарява от „три мълниеносни удара“ - запознава се с творбите на Шекспир, Гьоте и Бетовен. За него това е етап на духовна зрялост. Но има и още едно важно за него събитие, което няма отношение към музиката.
През 1827 година една нова театрална група посещава Париж. Начело са известният трагичен актьор Кембъл и актрисата Хариет Смитсън. Изключителният талант и артистичният вид на Смитсън развълнуват така дълбоко Берлиоз, че
той се влюбва в нея от пръв поглед
Младата английска артистка с ирландски произход е на 27 години и наистина била много талантлива, с одухотворено лице и замислен вид.
За жалост Хариет не проявявала никакъв интерес към Ектор, затова само можем да гадаем какво би написал този гений при една щастлива и споделена любов на тази възраст.
Вечно пламтящ, постоянно в състояние на творческо вълнение, Берлиоз пише и пише музика. Всъщност не само музика. От 1823 започва да се появява и в печата с остри полемични статии и през следващите години няма да се раздели с журналистическото перо. Така че неочаквано, но интензивно, той навлиза в художествения живот на Париж и се сближава с най-добрите представители на прогресивната интелигенция Юго, Балзак, Дюма, Хайне, Лист, Шопен и други.
Но тъй като той не е имал собствени пари,
влиза в дългове и както Балзак не успява да се изплати на кредиторите си
Официалните власти не му оказват съдействие, а освен това консервативни музиканти му създават проблеми на всяка крачка. Така например при завършване на консерваторията три пъти му е било отказвано да получи държавна стипендия, която се предоставя за прекарването на три години в Италия (т.нар Римска премия). Високата чест Ектор Берлиоз получава едва през 1830 година.
През този период Берлиоз пише чисто симфонични творби, както и произведения, в които свободно се съчетават вокални и оркестрови епизоди. Те винаги са необикновени и като че ли са заредени с енергия. Неочакваните литературни и картинни асоциации, резките контрасти в образните сравнения, внезапната смяна на състоянията - всичко това придава ярко и колоритно звучене на изпълнения с конфликти душевен мир на твореца, надарен с толкова живо въображение.
На 5 декември 1830 се състои премиерата на
„Фантастичната симфония“ - най-известното произведение на Берлиоз
Това е един вид музикален роман със сложен психологически подтекст, в който лесно могат да бъдат забелязани и автобиографични черти, израз на огнените страсти на Берлиоз към Хариет Смитсън.
Дълго преди края на престоя си в Италия, през 1832 година, Берлиоз се връща в Париж. На концерта, който изнася, изпълнява „Фантастичната симфония“ след нова редакция и монодрамата „Лелио“. По това време се среща още веднъж с с Хариет Смитсън, която се намира в затруднено положение. Зрителите са изгубили интерес към спектаклите на англичаните, при злополука актрисата си счупва крака и приключва със сценичните си изяви. Берлиоз проявява невероятна загриженост и след около година се жени за нея. Младият композитор трябвало да работи по 12-15 часа, за да изхранва семейството си, а нощните часове посвещавал на творчество. Колкото се отнася до семейния им живот, нещата не вървят добре. След като напуска сцената, характерът на Смитсън се променя и Берлиоз
се увлича по една посредствена испанска певица, Мари Ресио
при която започва да „търси утешение“. Композиторът добре знае, че тя е с него не от любов, а от егоистични и користни мотиви, но въпреки това се жени за нея.
През 1834 година Берлиоз създава новото си значително произведение - симфонията „Харолд в Италия“. Периодът между двете революции (1830-1848) се оказва най-продуктивният в творческата работа от Берлиоз. Той постоянно е в разгара на събитията като журналист, диригент и композитор. Превръща се в художествен деятел от нов тип, който отстоява убежденията си с всички достъпни му средства и осъжда инерцията и вулгарността в изкуството, борейки се за утвърждаването на високите романтични идеали. Но Берлиоз е човек, който както бързо пламва, също така бързо изстива, тъй като е много нестабилен в емоционалните си пориви. Това му създава редица проблеми в отношенията с околните.
През 1838 година в Париж се състои премиерата на операта „Бенвенуто Челини“, а на следващата година завършва работата си по третата си и най-обширна, изпълнена с ярки контрасти симфония „Ромео и Джулиета“. 1840 бележи изпълнението на Четвъртата му симфония. Заедно с ранно написания му Реквием (1837) тя е пряк отзвук на прогресивните убеждения на романтика.
И двете творби са посветени на паметта на героите от Юлската революция от 1830 година
в която Ектор Берлиоз взема активно участие. Те са предназначени за изпълнение на огромни изпълнителски състави по площадите, на открито. Берлиоз се прославя и като изключителен диригент. През 1843 започва турнета извън Франция - в Германия, Австрия, Чехия, Унгария, Русия и Англия. Навсякъде има феноменален успех, особено в Санкт Петербург и Москва (1847).Той е първият в историята на сценичните изкуства гастролиращ диригент, изпълняващ наред със своите произведения и такива на съвременни автори.
Всеки концерт на Берлиоз печели нови слушатели, но единствено в Париж не е така. През 1867-1868 години той отново посещава Русия като писател за музика (публикува сборници статии и работи върху мемоарите си), пише, но не така интензивно както по-рано.
Постепенно Берлиоз спира да пише симфонии. За концертно изпълнение е предназначена само една малка кантата „Детството на Христос“ (1854), която се отличава с музикални тонове и живописни настроения. В театъра Берлиоз
мечтае да постигне голям успех, но не успява
Смитсън умира парализана, а след нея умира и втората му съпруга. При корабокрушение умира и единственият му син, който е моряк. Отношенията му с неговите приятели се разрушават и той се чувства много самотен.
Берлиоз създава програмно-романтичната симфонична музика, въвежда лайтмотива (idee fixe), като характеризира герои, образи, събития в произведението, обогатява изразните и звукоизобразителните възможности на оркестъра чрез нови похвати в оркестрацията и въвеждане на нови музикални инструменти. Той става известен и с използването на огромни оркестри за своите произведения, като на няколко концерта дирижира оркестри от повече от хиляда музиканти. Влиянието му е ключово за по-нататъшното развитие на Романтизма и е особено значимо при композитори като Рихард Вагнер, Николай Римски-Корсаков, Ференц Лист, Рихард Щраус, Густав Малер. През 60-те и 70-те години на 20 век музиката на Берлиоз е отново популяризирана, най-вече с усилията на британския диригент Колин Дейвис, който записва всички негови произведения.
По материали от интернет