България се прощава с големия писател Антон Дончев днес. Поклонение пред него ще има в Българската академия на науките от 10:00 ч. и от 13:30 ч. в църквата „Света София“.
БТА подготви специален брой на списание "ЛИК", посветен на големия български писател. Публикуваме интервю, включено в него, направено от покойния генерален директор на агенцията Максим Минчев, взето на 29 октомври 2020 г.
"Светът трябва да го приемеш такъв, какъвто е, и чак тогава да започнеш да го променяш.” Това послание големият писател и човек Антон Дончев отправи на една от първите Световни срещи на българските медии, организирани от Българската телеграфна агенция в началото на века. Тогава все още не се говореше толкова много за нуждата от толерантност, минаха години преди терминът да се изтърка от употреба. И досега не съм срещал по-простичка и мъдра рецепта за конструктивно отношение към света и случващото се в живота ни. Така е с всичко, казано от Антон Дончев. При него няма случайни и изпразнени от смисъл слова, всяка дума е отправна точка за размисъл. Коректив. Посока. Вдъхновение. Стотици пъти сме били заедно, помня всяка наша среща и разговор. Никога не съм си мислил, че ще дойде ден и за интервю с него. Макар и във форма „отговори без много въпроси” – като разходка из местата, историите, кадрите, които изплуват във фокуса на преминаващата през съзнанието лента на живота.
 
Казвал си, че си впечатлен от теорията за празнотата. Защо?
- Теорията на Лао Дзъ. Като личност или писател аз нямаше да съм същия, ако не бях се запознал със старата китайска литература. А съм се запознал чрез руския език. Руснаците имат Институт по китаистика, в който се превеждаше и издаваше старата китайска литература. Китайските императори са имали достатъчно акъл, за да събират около себе си умни хора.  И Конфуций, и Лао Дзъ са взимали пряко участие в реалния живот на държавата. Можели са да влязат винаги при императора, да си кажат мнението. Това много ме впечатли. Сега за теорията. Това, което аз разбрах: че за да  има място нещо да се развива, трябва да има празнота, която то да запълни. Проблемът не е да изместиш нещо и да отидеш на неговото място. Проблемът е да намериш пустота,  която да превземеш и да настъпваш. Самата Вселена се ражда в пустотата. Тя вкарва в системата на пустотата времето и пространството. По какъв начин се създава материята? Тя от нищо става нещо. И сега се мъчат да видят и уж го виждат – как от нищо става нещо. Някакъв си Хигс бозон, който никой не го вижда, всъщност става действителен. Хм, всичко е на ръба на научната фантастика.
 
Първите ти книги са научно-фантастични всъщност...
- В началото пишех фантастични романи. И поезия. Първият роман го написах на 12 години. Казва се „Хора от три планети“. И разказите, които пишех бяха чиста фантастика. Увличаше ме и това си е. Нямаше да стана исторически писател, ако не бях през младостта си във Велико Търново. През ученическите ми години се преместихме от Сливен в Търново. Аз се чувствах идеално в Сливен. Имах си приятелите, обкръжението… Баща ми Никола Дончев по това време беше началник на пощата в Сливен. Малко преди Девети септември 1944 година идва министерска заповед да бъдат иззети радиоапаратите на евреите в града. Една вечер се прибирам и заварвам вкъщи няколко души, които монтират огромен апарат, не можеш да си представиш – като камион… Викам: „Какво става тука“. Отговарят: „Подарък“. Идва си баща ми и пита: „Какъв е този апарат?“ Обяснявам му така и така, дойдоха и …. Вдигна той телефона: „Какво става тук?“  Отсреща мърморят: „Има такава и такава заповед и ние иззехме радиоапаратите от евреите и ги раздадохме на по-известни хора”. Той се ядоса и веднага нареди да го демонтират. На другия ден наказа шефа на техническия отдел, защото заповедта била да се приберат радиоапаратите, за да не ги слушат хората. Не и да се дават на други. Евреите си запазват собствеността и един ден ще си ги получат обратно. А ние имахме много приятели евреи – в Сливен имаше голяма еврейска общност – много културни хора, лекари, адвокати… Но дойде Девети септември. И този – наказаният от баща ми с намалената заплата, написва донос срещу него. Една нощ пристига джипка, отведоха баща ми. Той беше спокоен. Остави ми пръстена си, остави си часовника. Прибират то, разпитват го, дълга история, но накрая и на тях им става ясно, че става дума за оклеветяване.
 
Баща ти е участвал в Септемврийското въстание през 1923 г. и голямата стачка на железничарите.
- И е напсувал министъра, за което го арестуват, осъждат и изпъждат от София. И оттогава се е започнало нашето ходене по мъките. Аз се раждам в Бургас, сестра ми се ражда в Поморие, баща ми за кратко е кмет в Малко Търново, след това отива в Севлиево и накрая – във Велико Търново, той самият е търновец. Но да се върна към Сливен. Баща ми го освобождават благодарение на един мъж, който през цялото време е бил на разпита и е мълчал. След това се оказва, че е човек от Москва. Той слушал и накрая казал да се извинят на господин Дончев и да го освободят. Пристигнали старите бойни другари: „Какво го пипате Никола Дончев, той е стар другар, бил е в бойна група.“ Възстановиха го на работа, даже го направиха окръжен началник в Бургас. Но той се разболя, сърце, други неща и ние напуснахме Сливен. Затова реши да се прибере в бащината си къща във Велико Търново. Отделно ще ти приказвам за тази къща… Какво се случва в Търново… Бях председател на класа – ставам първо шеф на класа, после на цялата гимназия. Там въведох системата на писането на домашни. Имам си човек да пише домашните по математика, по български… Нещо като наемни работници… От класа избирам хора, които свършват работата на всички. Те пристигат по-рано, пишат, след това целият клас се нарежда и преписват в тетрадките. Но идва ден, когато не можахме да го натъкмим. И аз казвам: „Целият клас на Царевец!” Каква е логиката? Първо не могат да накажат целия клас – тогава наказваха жестоко, как така целият клас ще го няма?  И второ – мястото. Царевец. Гимназията беше долу под хълма и за да се качиш на него, тръгваш през трънаците право нагоре. И отивам аз на този хълм. Легнал съм по гръб. Удрям по земята – отдолу кънти – очевидно има нещо. Тогава ги нямаше крепостите в днешния им вид. И тогава ме обхвана някакво странно чувство… Дотогава нищо свързано с историята… Не и преди случката на Царевец. След това почнах да чета история и отидох в Университета. В Софийския. Това е вече началото на петдесетте. Там се срещам с един търновец и двамата решаваме да напишем общ роман за Асеневци. Четири книги: въстанието на Асеневци, Калоян, Богомилите и  Иван Асен ІІ. И решаваме да ги пишем по един много интересен начин: аз пиша това, което е в България, той пише това, което става във Византия. Той не знае моите герои кои са, какво правят, аз не знам какво става във Византия. Като във всеки роман, има по няколко сцени, когато тези хора се срещат.  В действителност ние се откъснахме един от друг и фактически тези герои почти не се срещаха. В първия роман „Пробуждане“ единствената среща е при обсадата на Ловеч. Така. Свършваме романа, почва ходене по мъките, но след три години все пак успяхме да го издадем.
 
А кой е другият автор?
- Димитър Мантов. Редактор ни е Георги Константинов – онзи старият, толстоистът, литературоведът и прочие… Той веднага видя, че книгата е писана от двама души – различни по стил, но вика: „Хубаво е, че  единият пише за  ставащото в България, другото действие се развива във Византия. Има финес в този подход”. И така го пусна романа. Осемдесет страници има Мантов, четиристотин са моите… В същото време аз пиша сценария за филма „Калоян”, заедно с режисьора Дако Даковски. Завършвам Университета. Всички тези страници в романа са написани от мен по време на заседанията в окръжния съд във Велико Търново, където се намирах на стаж. Аз завърших право. Това беше семейно решение. Годините след Девети септември бяха изключително тежки, баща ми получаваше 37 лева заплата – вече като някакъв снабдител в Червения кръст. Нали ти обещах да се върнем към къщата ни, търновската. Един приятел по-късно поиска да я направи музей – там, където Антон Дончев е започнал писателския си път. Аз отказах. Защо? Защото не исках всъщност да се види в каква мизерия сме живели. Майка ми и баща ми в едната малка стая, аз и сестра ми в другата – десет квадрата. В същата тази къща баща ми е израснал с трима братя и сестра, и с майка си и баща си… Къщата е на известната улица „Гурко“, в старата част, има я още, но е развалина, изоставена е изцяло, скитници по едно време живяха в нея… …Аз пиша само в съда, защото вкъщи не се пали никъде, освен в кухнята. В другата стая спим със сестра ми, тя е точно над избата… …Аз оставам в Търново, Мантов отива в София. И в един слънчев ден, там вече има роля и баща ти (Христо Минчев, баща на Максим Минчев, бел. на ред.), той беше редактор във Военното издателство и мой приятел. И ми казва: „При нас Мантов е дал роман за цар Калоян“. Аз се стъписах. Ние сме издали заедно първата книга от поредицата „Векът на Асеневци“. Втората ще е за цар Калоян, като сме се разбрали в първата аз да напиша повече, а във втората той, защото половината от славата на цар Калоян е заради битката в Одрин и разправиите му с папа Инокентий, тоест на византийска земя. В тази битка са убити 300-400 рицари. Тези хора имат потомци в Белгия, Фландрия, малко във Франция, Северна Италия…   Изисква се скрупульозна работа, защото техните потомци, аз след туй го разбрах, знаят всичко,  прекрасно знаят, че прапрапрапрадядо им е загинал при Одрин… Мантов четеше много, баща ми му помагаше с преводи от руски на разни книга за онова време. И изведнъж… той издава книгата сам. „Калоян“ – автор Димитър Мантов. Не знам направо как съм го преживял. Ние с Мантов сме връстници – двамата сме раждани през 1930. Действието се развива, когато и двамата сме на 28 години. Почвам да го търся, той се крие. И книгата излиза. Продава се. Но по същото време аз пиша сценария за филма. И съм изправен пред дилемата: или и аз да напиша книга за цар Калоян, или да тегля една майна и да си представя, че не се е случило нищо. Е, теглих една майна, отказах се – главно заради това, че аз съм  в Търново, а той – в София. И аз трябва да пътувам до София и да се разправям по всички тия въпроси. Тогава седнах и написах романа за цар Самуил. По-късно Мантов премахна от своята творческа биография романа „Пробуждане“. Няма го като съавтор на Антон Дончев, въпреки, че на корицата са нашите две имена.
 
Откъде дойде това? Човешка завист ли е, вие сте били приятели…
- В основата са парите. Важно е да си без съавтор… Тогава се живееше от литература. 4600 лева беше нашият хонорар. Аз взех три четвърти, той – една. Когато написах романа за цар Самуил, получих за него 8100 лева. Един апартамент в този квартал, където е БТА, тогава вървеше по 6-7000 лева. Той пишеше на машина. А аз, както винаги – на ръка. Аз му давах моите части. Всичко за цар Калоян, барабар със сценария, бяха при него. В интерес  на истината, аз по-късно прочетох книгата, там нямаше много елементи от нашето общо решение, защото аз застъпвах една теза, че в основата на образа и историята на Калоян трябва да бъде сблъсъкът му с Инокентий Трети. Папа Инокентий атакува българите веднъж в България, веднъж във Ватикана.  Инокентий Трети е най-страшният папа. Той спасява католицизма благодарение на богомилите. Защото те атакуват така църквата, че тя е трябвало да се стегне и да се защитава. …Връщаме се в Търново. Аз продължавам да живея там. Написал съм сценария, Мантов и режисьорът Даковски се водят съавтори, но не са се занимавали със сценария. Не са писали нищо в него. Аз вече пиша и романа за цар Самуил. В македонската, тогава югославска преса, имаше публикация за някакъв техен роман за Самуил и се казваше, че душманите на македонския народ са българите и ромеите. Този вестник, по-точно изрезка от него, ми го даде Цветан Стоянов. Хвана ме бяс и написах романа. Написах го при тежки условия. Сестра ми работеше в банката и живеехме в тази малката стая. Тя си ляга вечер в девет, а аз сядам над главата й и пиша до сред нощите. Целият роман беше готов за три-четири месеца. Завършвам го, занасям го в София, давам го на издателство „Народна младеж“. Те го дават на един външен рецензент. Тогава не ми направи впечатление, че той е македонец – Яни Стоевски. Той написа една съвършено отрицателна рецензия – нямал художествени качества, да се хвърли на боклука. Аз обаче съм го дал и на Георги Константинов, първия ми редактор на „Пробуждане“. Той го прочита и казва: „Нормален роман, аз съм съгласен да излезе“. И започва едно ходене по мъките – две години и седем месеца. Аз живея в провинцията,  пътувам постоянно, спя по пейките на гарата, няма пари. Влязох в жестоки заеми, хванах болести, коремни кризи и пр. И се намесва Георги Караславов. Харесва романа, но се появява нова пречка. Роман за Самуил написва и Димитър Талев. И старите писатели застават зад моя роман, за да ударят Талев. „Един млад човек също написал роман за Самуил, даже по-хубав от твоя“. Близо година обаче директорът на издателството се съпротивлява, като казва, че имал отрицателна рецензия. Накрая все пак книгата излезе и получи наградата за най-хубав роман на годината. А аз станах член на Съюза на писателите. Това се случва през 1961 година. С парите от романа се прехвърлям в София, връщам си 1700 лева заеми. След две години написах „Време разделно.“ Книгата я написах в Родопите. Ще ти кажа нещо много интересно. Аз съм виждал една германска карта. Хитлер през войната е пратил хора, лами, да намерят онези енергийни места на древните траки, където летците от Райха да идват на ротационен принцип и да се възстановяват. Това са летците с месершмитите, които атакуват „летящите крепости”. Оцелелите след тези атаки идват тук на реанимация. След определен брой въздушни атаки те са пред побъркване. Идват тук за 15 дни, почиват си и се връщат на фронта. Един  германец, писател, който дойде у нас, ми разказва тази направо фантастична история. Било е началото на шейсетте години. Той ми показа тази немска карта със зелените петна – всички светилища на траките.
 
Кои са тези лами?
- Били са на служба при Хитлер. Той си е падал по всичко мистично, това се знае. Накрая са намерени мъртви всичките, мисля, че в метрото на Берлин. Писал съм романа „Време разделно“ на едно от тези зелени енергийни „петна”. И трябва да ти кажа, че наистина не се усеща умора. Пиша сутрин от девет-десет до обяд. После отивам да бера гъби. Сутрин по шест  бисквити и една чаша прясно мляко, после една гарафа цвик, мътеница. Това се случва горе, близко  до бъдещия курорт Пампорово. Нямаше ги още хотелите. Бях в един дом, бяха конфискували вилата на един пловдивски богаташ и я бяха направили почивен дом на окръжния партиен комитет. Пишех в стаичката на прислугата на третия етаж. Интересното беше друго. Три пъти отивам да пиша и три пъти ме хващат бъбречни кризи. Сиреч писал съм романа в недобро здравословно състояние. Един критик, той си отиде, казваше тогава: „Ех, що не го хванат пак бъбречните кризи, че да напише още едно „Време разделно“.
 
Как се разви по-нататък сагата с вашата четирилогия?
- Той написа „Калоян“ и „Иван  Асен ІІ“, аз написах  „Богомилите“ и „Странният рицар на свещената книга“.
 
През последните два месеца, покрай твоя юбилей ти даде десетки интервюта. Имаше ли въпрос, който ти се искаше да ти зададат, но това не се случи?
Да. Никой не ми зададе въпрос за джендърите и Истанбулската конвенция. Бях първият човек у нас, който се обяви срещу Конвенцията и смятам, че проблемът е общочовешки, дори общовселенски. Това е отказ да участваш в шествието на човечеството. Защото животът на Земята и издигането на човека нагоре е едно шествие на живота. Това са първите хора, които се  отказват от живота. Конвенцията всъщност е отказ от раждане. Тръгват гладиаторите, отиват да умрат – това са парадите на гладиаторите, които са като парадите на гейовете. „От вяра във живота, накрай освободени, свободни от надежда, от горести и страх, в една молитва къса сме вси съединени, благодарим на Бога, че ний сме земен  прах.“ Това е превод на едно стихотворение на Уйлям Уърдсуърт, английски поет от ХVІІІ век. Бог да го прости, Цветан Стоянов, той ми казва: „Антоне, това не е верния превод. Стихотворението завършва така: Благодарим ти, Боже, че и най-малката рекичка докрая достига до океана.“ Истинският превод е, че ние все пак сме тръгнали към някакъв океан. А джендърският избор е: ние сме земен прах. С нас всичко свършва. Добре бе, умирайте, лягайте в канавките, но откъде накъде ще ни карате да ви следваме и да смятаме, че сте прави. Не знаем накъде отива човечеството. Трябва човек да е луд, за да не види,  че целият този земен живот нанякъде върви. Има една велика тайна. Вселената е толкова страшна, че не е много ясно как е възможно да оцелее земният живот. Толкова е страшно това, което се случва във Вселената. Как сме оцелели? Нещо ни пази. Иначе по теория на вероятностите не трябва да ни има. Но ние живеем.
 
Как живеем обаче?
- Живеем, за да се откажем от живота. Не, не! Ще вървим докрай и ще видим как продължава шествието на живота. Стотици пъти сме разговаряли с теб. Има една тема обаче, която май че не става за публикуване, темата за Антон Дончев и жените. (Усмихва се загадъчно.) Има едно слово на Исус в едно от забранените, апокрифните евангелия. Една страница е. Най-хубавото, което Исус е казал за майката жена. Най-добрата поезия, която е писана някога.  Защо църквата не го извади? Знаят го и католическата, и православната църква. Казвали са ми: „Те го знаят идеално, но нарочно не го споменават“. Защото те са мъжки черкви. Мъжете имат цялата власт, мъжете имат всичките пари. Слава на Бога, че не смеят да пипнат култа към Дева Мария. Първите, които вкарват жената вътре в черквата са богомилите.  И това е техният принос в световната култура. Жената има право да бъде папа, жената има право да бъде свещеник. Сега протестантите фактически вървят по пътя на богомилите, половината от лозунгите им са богомилски. Протестантите са най-богати, защото са най-свободни. Католицизмът е все пак малко в догмите. Но католиците печелят от това, от което е спечелила прабългарската държава. Католиците се борят за ред. Прабългарската държава е оцеляла благодарение на това, че е била държава на реда. Ред, който се е подържал с рязане на ръце и глави. Знаело се е кое е дясно, кое е ляво. Редът е на ниво Бог – колобрите (шаманите на прабългарите) са всъщност жреците на бог Тангра. Но е имало държава и благодарение на това са привличали околните славянски племена, които са си казвали: „Дай да отидем в България, защото там  има ред“. Гранична линия, десет метра изорана земя, митница, оловни печати. На сутринта минават трима конници и гледат кой стъпил натам или насам, кой влязъл, кой излязъл... Малко се отклонихме от въпроса… Когато един ден спра да мога, ще разкажа и за жените…
 Цитати:
„Аз завърших право. Това беше семейно решение. Нямаше да стана исторически писател, ако не бях през младостта си във Велико Търново. В началото пишех фантастични романи. И поезия. Първият роман го написах на 12 години. Казва се „Хора от три планети“
„Писал съм романа „Време разделно“ на едно от тези зелени енергийните места в земите на древните траки. И трябва да кажа, че наистина там не се усеща умора“
„Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти. Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?” (Из „Трите живота на Кракра“)
„Ян Бибиян“ на Елин Пелин е голяма книга! Жалко, че днес малко се чете. В технологичния свят децата ни растат сред все по-малко книги.“