90 години от рождението на

Никола Георгиев Попниколов –

директорът, извел училището в Поликрайще

в периода 1959 – 1987 г. до неговия връх

 

Никола Георгиев Попниколов: „Ние не сме обикновени хора“

 

Епохата на Никола Попниколов в историята на образованието в България. Духовният подвиг на директора: Никола Георгиев Попниколов е един от най-видните дейци на образователното дело в България през втората половина на XX век. Той е най-изтъкнатият и най-дългогодишният директор (1959 – 1987 г.) на Основно училище “Св. св. Кирил и Методий” в Поликрайще, за цялата история на съществуването му, датираща от 1825 г., извисил го до равнището на едно от най-уредените, най-организираните и най-авторитетните в България. Директор на училищата в Петрово, Старозагорско (1954 г.) и в Гарван, Силистренско (1956 – 1959 г.). С огромни заслуги за приобщаването на българското население в Южна Добруджа към Родината (1956 – 1959 г.). Средищен директор на трите училища в Поликрайще и на тези на Гара Горна Оряховица и в Янтра, Крушето, Първомайци 1-ви и 2-ри квартал, и Правда (от 1970 г.). Оставя незаличима диря в историята на селото и има решаващ принос за успеха на хиляди негови жители. Личната му решителна намеса отваря вратите на желаните от тях учебни заведения и предопределя по-нататъшната им съдба. Компетентната му педагогическа и управленска работа е уважавана и се ползва с авторитет в най-елитните училища на Велико Търново, Горна Оряховица, Русе, Варна, Пловдив, Свищов и др., за които е чест да приемат негови ученици. Голямото му влияние, дължащо се на неговите качества и личните му приятелства и контакти с директорите на училищата в целия окръг, също допринасят за това. Истинско щастие е за Поликрайще, че почти три десетилетия начело на училището му стои именно той. Училището се превръща в извор на знания и култура за цялото население, и има решаващо значение за всестранния възход на селото. Това е времето изобщо в историята на Поликрайще, когато то има най-образованото население и когато далеч превъзхожда в културно отношение древната ни столица. Заслугата за това е на директора и учителския колектив, работил под негово ръководство.

Никола Попниколов е високообразован и ерудиран човек с големи познания и широка култура, особено по древни и чужди езици: еврейски, старогръцки, латински, старобългарски, руски и френски, омелетика, реторика, история и литература. Ученик на най-големия български църковен историк – академик Иван Снегаров от Охрид – Директор на Института за българска история и на Архивния институт при БАН, професор в катедрата по църковна история при Богословския факултет на Софийския университет (впоследствие на Духовната академия) и в катедрата по история на Софийската духовна семинария (1950 – 1952 г.). За изключителните си познания по иврит награден лично от Главния равин в България д-р Ашер Ицхак Хананел (1952 г.). Има всеобхватен поглед в областта на политиката и общественото развитие. Притежава твърда воля, много е абициозен и последователно преследва целите си до постигането им. Запазва самообладание при критични обстоятелства и действа хладнокръвно тогава, когато околните изпадат в паника и се разбягват. При такива обстоятелства е спасявал хора, които другите вече са отписали. Невероятно дисциплиниран и се отнася с безпределна, изчезнала днес отговорност към работата си. Точен, старателен и прецизен, изпипва нещата до най-малките подробности. Когато пише, обмисля текстовете си, променя ги и ги подобрява дотогава, докато прецени, че са завършени, че са граматически и стилно издържани, и му харесват. Той никога не повтаря онова, което пише. Това е трудно, защото понякога се изисква да прави по няколко доклада за едно и също нещо, предназначени за различни институции или организации. Тогава няма компютри и текстът не може да се копира, залепи и леко промени. Не може да се прехвърля от един доклад в друг дори готов текст. Няма и копирни машини, на които да се преснима нужният брой копия. Всичко се пише на ръка и на пишеща машина. Налага се да се препечатват текстове, ако неволно се допусне грешка в тях.

Има дарба за административна работа и действа с широк размах. Израства като изключително опитен администратор, знаещ всички законови разпоредби и подзаконови нормативни актове в областта на образователното дело и стриктно придържащ се към тях. Спазва най-строго финансовата дисциплина. Налага стройна, делова и образцова организация на учебния процес, ред и дисциплина. Полага неимоверни усилия за издигане нивото на образованието в селото до едно от най-добрите в страната и се справя блестящо с тази изключително амбициозна задача, която не е по силите на всекиго. Това е колосален труд, който с нищо не може да се измери или оцени.

Никола Попниколов възражда училището в Поликрайще. За почти три десетилетия (1959 – 1987 г.) под неговото ръководство то преживява невиждан възход и достига своя връх. Доказателство са постиженията на неговите възпитаници, каквито не е имало никога по-рано. Организира вечерно (1959/1960 г.) и въвежда редовно обучение за учениците в осми клас (1960/1961 г.). Предприема широкомащабна строителна програма. Сам поема големи рискове и коренно преобразява училището. За два месеца се справя с разрушенията от земетресението от 4 март 1977 г. Предприема постъпки за откриване на гимназия в Поликрайще (1984 г.). Устройва образцово Опитно поле. Министерството на народната просвета предлага то да стане база за обучение по предмета „Основи на селското стопанство“ за всички училища от цяла Северна България (1968 г.). Въвежда кабинетна система. Организира полуинтернатно обучение. Дело на амбицията му са оркестър за фанфарна музика, хорове, театрален състав, танцова трупа, кръжоци по художествено слово, шев и кройка, фотолюбителство, математика и физика, кинолюбителство, радиолюбителство, радиотелеграфия, корабомоделизъм, филателия, работа с природни материали, състав от устни хармонички и др. Провежда многобройни състезания и олимпиади в различни области. Отборът по баскетбол (момичета) е Републикански първенец (1979 г.).

Никола Попниколов следва целенасочена политика по възпитание на подрастващите в патриотичен дух. Сключва договори за обмяна на опит с Основното училище в Енина, Старозагорско (1978 г.) и с редица трудови колективи. Ежегодно организира пионерски лагери на планина и море, провежда многодневни и еднодневни походи, екскурзии из страната и др. През лятото и във върхови моменти през есента директорът, учители и учащи се участват в бригади в помощ на ТКЗС. Училищното ръководство дава многобройни награди на изявилите се ученици.

Създадените условия водят до незабавно повишаване успеха на цялото училище. Почти всичките му възпитаници завършват средно (около 1 500 души), а значителна част от тях – и висше образование (повече от 300 души). Продължилите в по-горна степен превъзхождат връстниците си от Велико Търново, Горна Оряховица, Свищов, Русе, Габрово, Варна, Пловдив и София.

Обаянието на Никола Георгиев Попниколов и способността му да общува с хората и да ги предразполага, допринася особено за сполуката в намеренията му. Забележителен оратор. Чудесно пее. Прекрасно танцува. Веднага приковава вниманието върху себе си. Умел разказвач. Говори с устрем. Убедителен. Пословично гостоприемен. Представителен и виден човек, висок, красив, с много правилни черти, с гъста, кестенява, чуплива коса, физически извънредно силен. Никола Попниколов направо блести с осанката си, с увереността си, с качествата си – един сред хиляди.

Винаги прави нужното да подпомогне хората. Ползва се с огромен авторитет не само в селото, но и в окръга. В Поликрайще е известен като „Директорът“. Хора на преклонна възраст му стават на крака и с обич се обръщат към него: „Коле“. Ученици му посвещават свои стихове.

На 30 август 2017 г. неговият възпитаник Йордан Йорданов Попхристов споделя: „За нас учениците вие – директорът и учителката Трифонка Попниколова – бяхте богове!“

В Сломер, откъдето е родом съпругата му Трифонка Попниколова светкавично си извоюва такова име и признание, че го сравняват с американския президент Джон Кенеди и щом чуят, че е пристигнал, се надпреварват кой пръв ще отиде в къщата на „дяд‘ Рома̀н и баба Вирдана (Йордана)“ (родителите на съпругата му), за да види гостенина и да се посъветва с него за това, което го вълнува.

Той е един от само петимата директори на училища във Великотърновски окръг по това време, които не са членове на БКП, а принадлежността към нея тогава е почти задължително условие за заемане на отговорен пост. Да бъде директор толкова дълго, макар и безпартиен, се дължи единствено на личните му качества, безупречна работа и на блестящите постижения на училището, начело на което стои. Трайни следи оставят и педагогическата, и преподавателската му дейност. Виден общественик и деец на Отечествения фронт (ОФ) от общонационален мащаб (1960 – 1980 г.), делегат на VI-тия конгрес на ОФ (15-17 май 1967 г.). Благодарение на него през втората половина на XX в. Поликрайще става синоним на образованост, култура и напредък. Само споменаването на името на директора на училището му, е достатъчно човекът да бъде приет с уважение.

Потомък на древния български род Полуган: Произхожда от най-изтъкнатото семейство на Поликрайще. Роден на 16 октомври 1932 г. в Поликрайще. Син на Георги Попниколов Попгеоргиев и Мария Георгиева Попгеоргиева. Потомък на рода Попгеоргиеви, произлязъл от древния български род Полуган (Полуганови). Особено се гордее със своя прадядо свещник Георги Полуганов – основателят на училището през 1825 г. и първият учител в Поликрайще, личен приятел на Отец Матей Миткалото и член на Вътрешната революционна организация на Васил Левски. Има много трудно детство. От тригодишен води дядо си протойерей Никола Попгеоргиев Маринов, който, макар и с изгубено зрение, продължава да служи в църквата, и да изпълнява свещеническите си задължения. До него е неотлъчно девет години (1935 – 1944 г.). Сирак. Майка му си отива от този свят още преди той да навърши 14 години (1946 г.). Възпитаник на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“, която му дава извънредно добро класическо образование (1946 – 1951 г.). Студент в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ – София (1951 – 1952 г.).

По време на бригадирското движение заради обаянието си, общителността и готовността си винаги да се притече на помощ на изпадналите в нужда, е избран за командир на младежката бригада „Алексей Мересиев“ в София, строяща завод 12. Претърпява жестока злополука и едва не загубва крака си, заради оказана помощ на свой другар (1949 г.). За да спасят живота му, лекарите решават да го отрежат, защото започва гангрена. Избягва нещастието по чудо. Тъй като е на 17 години и не е навършил пълнолетие, няма право да даде съгласието си. На операционната маса в ИСУЛ се иска от него да посочи лице, което да подпише необходимите документи. Той съобщава името на проф. д-р Ангел Симеонов, негов роднина от Поликрайще. Същият по това време е личен лекар на Георги Димитров – Генерален секретар на Централния комитет (ЦК) на БКП и Министър-председател на България, и личен и лекуващ лекар на висшите партийни и държавни ръководители Васил Коларов, Вълко Червенков, Тодор Живков и др., и се ползва с широка известност и уважение в медицинските среди. Това именно изиграва решаваща роля и чувайки името му, лекарите се заемат да лекуват крака му, вместо да го режат.

Редактор на вестник „Димитровски воин“: Блестящо се представя на кандидат-студентските изпити и е приет да учи медицина – втори в списъка на явилите се от цялата страна. Не му е позволено (1952 г.). Не му се дава характеристика от Поликрайще и затова не може да следва. За да продължи образованието си изобщо, пише лично до Вълко Червенков – Mинистър-председател на България и Генерален секретар на ЦК на БКП и с негово разрешение постъпва в Учителския институт „Лазар Станев“ в Плевен (1952 г.). Дипломира се със специалност Български език и литература, и музика (1954 г.). Притежава поетична дарба. Пише и публикува стихове. Докато е в София, тренира бокс. Увлича се по футбола. Привърженик на „Левски“. За да се издържа, работи на Софийската и Плевенската гара. Назначен за директор на училището в Петрово, Старозагорско (1954 г.). Завършва с отличие Школата за запасни офицери (ШЗО) в Плевен. Произведен в офицерски чин (1955 г.). Обичан от войниците и избран за секретар на организацията на Димитровския съюз на народната младеж (ДСНМ) (от 1956 г. ДКМС – Димитровски комунистически младежки съюз) в ШЗО – Плевен и в поделението на Четвърти километър към Първа армия – София (1955 – 1956 г.). В Плевен и София организира литературни четения. Способностите му веднага са оценени от командването. Привлечен за редактор на вестник „Димитровски воин“ – орган на Първа армия, кореспондент на вестник „Народна армия“ – София, автор на редица публикации в армейски и други издания (1955 – 1956 г.). Член на военния съд на Първа армия (1955 – 1956 г.). Енергично се застъпва за войници, попаднали под ударите на закона и с ораторските си умения и със способността си да убеждава, успява да ги спаси от тежки присъди. Поканен да остане в армията в София и веднага му е осигурено жилище (1956 г.). Отказва.

Специален пратеник на „СТАРА БЪЛГАРИЯ“: Никола Попниколов заминава за Гарван, Силистренско, Добруджа, където е назначен за директор на Основното училище в селото на 30 август 1956 г. Ръководи го до 31 август 1959 г. През 1956 г. се оженва за Трифонка Романова Трифонова от Сломер, Великотърновско, която е учителка по български език и литература в Гарван. Директорът и учителите, които в по-голямата си част са от вътрешността на България: Орешак, Троянско, Телиш, Плевенско и другаде, са приети от местните жители като специални пратеници от “СТАРА БЪЛГАРИЯ” – така я наричат, и се ползват с изключителната любов и уважение. Хората са страшно горди и щастливи, че имат директор и учители: “Чак от СТАРА БЪЛГАРИЯ”, тъй като Южна Добруджа е възвърната към Родината твърде скоро – през септември 1940 г. и споменът от румънската окупация е още жив. Българските учители коренно се различават от румънските, които са се возели с файтони и са се държали надменно. Поведението на румънките е било особено високомерно. Съвсем по друг начин се отнасят българските и най-вече директорът. Те се стремят с всички възможни средства да помагат на хората, включително и на нивите в полската работа, което за румънските учители е било просто немислимо. Ето за това в селото не минава тържество, общоселско или семейно, без да бъде поканен директорът. Дори да се заколи прасе, той трябва да бъде там. И понеже е зает в училище, всички чакат, докато свършат часовете, пият ракия и си приказват. Клането става, чак когато директорът пристигне. При голям улов в близкото езеро до Дунава му се кара цяла кола с риба. Има случаи, когато през нощта хора идват и го будят: “Директоре, ставай!”, чупят орехи и пържат риба, и чакат той да дойде. При едно от посещенията се носи огромна риба от няколко човека, по-дълга от каруцата, с която е докарана и като я слагат в коридора на квартирата, тя го изпълва от край до край. Такова уважение той не е получавал никъде другаде. Учениците също са невероятно внимателни и дори 30 години, след като той вече не е в Гарван, поддържат връзка с него и му идват на гости.

Двадесет и три години по-късно: През 1982 г. е организирана екскурзия на учениците от Поликрайще по Дунава и Черноморието. Ръководители са Никола Попниколов и Трифонка Попниколова. Определено е маршрутът да мине и през Гарван. Посрещането е невероятно. За случая тези, които те са учили, нарочно си идват от други места. Родители и бивши техни възпитаници излизат от домовете си, носейки в щайги ягоди и череши (това се случва в края на май) и букети цветя, за да ги подарят на директора и учителката си. Събират се стотици хора. Те правят шпалир при преминаването им. Трифонка и Никола Попниколови са затрупани с толкова много цветя, че просто не са в състояние да ги носят. Всеки иска да се здрависа с тях, да ги прегърне, да поговори, да ги покани вкъщи. Картината повтаря точно това, което се случило през 1916 и през 1940 година, когато местното население е посрещало българските освободителни войски. Като изключим руските освободители в България през 1877 – 1878 година и българските в Македония и Тракия през 1912, 1915 и 1941 година, едва ли някой е посрещал някого някъде така, както учениците и техните родители в Гарван – своя директор Никола Попниколов и своята учителка по български език и литература Трифонка Попниколова.

През 1958 г. почива директорът на училището в Поликрайще Георги Коларов. Никола Попниколов е поканен да заеме мястото му, което е голямо признание за неговите качества. Но той не се съгласява, тъй като Г. Коларов е бил негов директор, когото много уважава и цени, и не иска да се възползува от нещастието на семейството му, за да прави кариера. За директор е назначен Атанас Караилиев, който след една година се пенсионира. Никола Попниколов отново е поканен за директор в Поликрайще и този път той вече приема.

Поликрайще: Още от първия ден, в който заема поста директор на прогимназията „Кирил и Методий“, Поликрайще – 1 септември 1959 г., Никола Попниколов налага ред и дисциплина. Създава образцова организация на учебния процес. Задълженията се знаят и стриктно се изпълняват. Не се допускат закъснения и отсъствия. Разписанието се спазва строго. Учебният ден започва с утринна ведрина. Гледката е особено красива. Поликрайщчани, забързани за работа, минавайки край училището, се спират и се радват на децата. Всеки ден учениците от IV-ти до VIII-ми клас имат по 5 или 6 часа в началото 6, а по-късно – 5 дни в седмицата. Освен задължителните, са въведени и такива по свободно избираем учебен предмет. Те са след обяд. Тогава се насрочват и кръжоците, спортните секции, репетициите на оркестъра за фанфарна музика и други извънкласни дейности. За тях има строго определен ред, съобразен с режима на учениците. Обикновено в петък след обяд е спортният полуден.

Разработен е дневен режим и е установен вечерен час. Те добросъвестно се съблюдават. Директорът и учителите провеждат и ежедневен контрол по спазването им. Установеното се отчита на педагогически съвети ежемесечно и на учителско-родителски срещи – по 2-3 във всеки учебен срок.

Никола Попниколов заварва училището във вида, в който е построено през 1912 г., преживяло четири войни и последвалите ги разрушителни кризи. А той съвсем не е обнадеждаващ. Ето защо, веднага щом встъпва в длъжност, предприема мащабна строителна програма. С нея цели да създаде необходимите съвременни условия за обучение. Променя изцяло облика на училището. При това проявява решителност и лично поема много големи рискове. Още през 1961 – 1962 г. сменя дървените стълбища, водещи към втория етаж на прогимназията с бетонни и ги облицова с мозайка. Това е твърде опасно, поради вероятността от срутване на част от сградата. Майсторите предупреждават директора за възможните последствия, той обаче не спира строителството. Нагърбва се сам с отговорността, нарежда извършване на укрепителни мерки и довежда нещата до успешен край. Същата година прави радиоуредба. На 29 юни 1961 г. полага основите на ново двуетажно здание, предназначено за политехническа работилница и физкултурен салон над нея. Завършва го за две години и ползването му започва още през учебната 1963/1964 г. То се намира в съседство със съществуващото и е по-голямо от него. Финансирано е по линия на самооблагането. Отпуснати са общо 17 000 лева. С 2000 лева помага и Окръжният съвет за физическа култура и спорт. Подкрепа оказват ТКЗС „Октомврийска победа“ и Общинският народен съвет в Поликрайще със строители и машини, и Отдел „Народна просвета“ – Велико Търново. Доброволен труд полага и населението. Учителският колектив, помощният персонал и родители също работят на строежа. Оборудвани са работилници за работа с желязо, дърво и текстилни материали, и кухненско отделение. Закупени са стругове, маси, шест шевни машини и готварски принадлежности. Тезгяхите са дар от ТКЗС. Физкултурният салон също е снабден с нужните съоръжения.

През 1966 – 1967 г. Никола Попниколов сменя цялата, вече на 30 години, електрическа инсталация, поставена през 1936 г., когато е прокаран ток в Поликрайще и така предотвратява опастността от пожар. Започва подмяна на малките прозорчета на прогимназията, останали още от 1912 г., с нови, широки, пропускащи свободно светлина в класните стаи. Под негово ръководство са сменени всички врати и те са поставени в нови, стабилни каси. Този ремонт трае две години и завършва през 1967 – 1968 г. След това пристъпва към обновяване на втория етаж на сградата, на подовете в класните стаи и коридора, които подковава с паркет. Прави нова мазилка. Оборудва кабинети по български език и литература, физика, химия, биология, математика, музика и пеене. Непрекъснато обогатява библиотечния фонд. Доставя подходящи мебели: шкафове, маси, столове от предприятието „Кирил и Методий“ в Елена с директор Ангел Ангелов. Чудесното му лично приятелство с него е от основно значение за осъществяване на гореспоменатото.

През 1970 г. прогимназията (централното) и двете начални (квартални) училища в Поликрайще са слени в Народно основно училище (НОУ) “Кирил и Методи” и са обединени с тези от Гара Горна Оряховица и от Янтра, Крушето, Първомайци 1-ви и 2-ри квартал (създадено след съединяването на селата Темниско и Сергювец), и Правда. Никола Попниколов е назначен за техен средищен директор. Той пренася стила на работата си и в съставните селища. В прогимназията и в началните училища в Поликрайще прокарва питейна вода и канализация, прави умивални и вътрешни тоалетни. После приспособява помещения в приземния етаж на прогимназията за приготвяне на топли закуски на учениците и за закусвалня. Назначава квалифициран персонал.

В началните училища организира полуинтернатно обучение. За него тук оборудва стаи за часовете по физическа култура, за приготвяне на храна за обяд и за закуска, и спални за обедна почивка на учениците. Едни и същи помещения се използуват за спални и за обучение. Това е направено със завидно умение и богато въображение, с вложени много време и труд. Леглата след почивката се повдигат към стените и се вместват в нарочно приготвени за тая цел шкафчета. Така спалнята се превръща с учебна стая за нормални занятия. Освен това, за учениците, обучавани в полуинтерната форма, пригажда и стаи за обяд. В дворовете на началните училища монтира специални съоръжения за игротеки на децата по образец на Министерството на просветата. Те са за нуждите на учениците както за часовете по физическа култура, така също и за през свободните от занятия часове на полуинтерната. Едновремено с това издига модерни огради с готови елементи на трите училищни двора в селото.

През 1972 г. Никола Попниколов построява спортен комплекс в южната част на двора на прогимназията. Участват учениците, учителският колектив начело с директора, помощният персонал, родителите, а също и редица жители на селото. Около оградата на двора е оформена озеленена площ, поставени са пейки за зрителите на предстоящите спортни съревнования, следват лекоатлетическа писта и асфалтирани и добре очертани игрища за баскетбол и волейбол, както и съоръжение за дълъг скок. Пред училището е построена красива чешма и е асфалтирана просторна площадка, от която по широко, удобно стълбище се излиза на игрищата. Направено е и мощно осветление, което позволява провеждане на състезания късно вечер и дори нощем. Докато траят строителните работи от прекаленото напрежение и от преумора Никола Попниколов се разболява от пневмония. Бяга от болницата още недоизлекуван и отново се връща на обекта. Тържественото откриване става на 23 май с.г. в 18 часа със слово, произнесено от директора. Присъстват хиляди граждани на селото, ученици, учители и гости. За изключителна работа, свързана с изграждането на спортния комплекс, Окръжният съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт (БСФС) – Велико Търново награждава директора Попниколов със Специална Грамота. Същата му е връчена по време на официалната церемония от Председателя на Окръжния съвет на БСФС Кр. Камбуров.

От 15 юли до 1 ноември 1984 г. Никола Попниколов прави парноотоплителна инсталация в прогимназията. Успява да убеди Общинския народен съвет – Горна Оряховица да отпусне за тази цел 60 000 лева. Лично многократно пътува до Държавния планов комитет за изготвяне на нужната документацията, до завод „Георги Кирков“, където се произвежда котелът и до още редица други ведомства в столицата. На 1 ноември 1984 г., само за три месеца и половина, всички съоръжения на парното са инсталирани и то ЗАРАБОТВА. Настъпва революция в училището. Записаното от Никола Попниколов в Летописната книга на училището за учебната 1984/1985 г. разкрива огромните препятствия, които той е преодолял: „Много неверници в селото имаше, че парното няма да стане. Но парното стана, преборихме се с много трудности и на първи ноември 1984 г. парното заработи.“ През целия период неотклонно обзавежда кабинетите с подходящи мебели, нови черни дъски, набавя технически средства: грамофони, магнетофони, диапрожекционни апарати, аспектомати, киномашини, снабдява ги с уреди, помагала, препарати, реактиви и др.

Никола Попниколов е натоварен и с представянето на многобройни планове, доклади, отчети, информации, статистически данни и справки за висшестоящите органи – Общински и Окръжни отдели на Народната просвета, за Селския, и за Общинския комитет на БКП – Поликрайще. Най-трудно е с партията, защото в нея членуват и много ограничени хора, които не са завършили нищо, дори нямат седми клас, а същите вземат решения и го оценяват. Директорът води най-прецизно и с най-голяма отговорност Летописната книга на училището, по която може напълно да се възстанови случилото се през разглежданите три десетилетия. Друго, което се налага да върши, са нескончаемите преписки с училища от Шуменско, Котелско, Преславско, Омурташко и Търговищко, от които подлежащи на обучение непрекъснато прииждат или внезапно си заминават с родителите си, пристигнали да работят в кравефермата на ТКЗС – Поликрайще. Тогава законите са много строги и движението на учениците най-стриктно се следи. Това е една безкрайна и никога не свършваща кореспонденция, понеже съответните директори не са коректни.

„Пражката пролет“: Колко е дисциплиниран и с каква отговорност Никола Попниколов се отнася към задълженията си, личи от следното. По време на събитията в Чехословакия през 1968 г., известни като „Пражка пролет“, цялото семейство е в Братислава при сестра му и зет му Здравка и Цвятко Байчеви, градинари в словашката столица. Навлизането на войските на Варшавския договор ги заварва в града. Границите са затворени и никой не знае какво ще последва. Стреля се и се дават жертви. Домакините започват да купуват картофи и да ги зариват в градината си, защото се очаква, че всички ще прекарат зимата там и ще трябва да изхранват и себе си, и гостите. Запасяват се и с други продукти.

Въпреки военното положение и пълната неизвестност Никола Попниколов поема риска да тръгне за България заедно със семейството си (синът му Георги тогава е на 11, а дъщеричката му Мариянка – на 3 години), защото отпуската му свършва и на 1 септември е на работа. Няма международни влакове. Те просто сядат в един пътнически и тръгват към границата. При достигането й се оказва, че тя току-що е отворена, минава се пеш и от другата страна ги чакат унгарските граничари, които са преживели подобни събития през 1956 г. и много добре знаят за какво става дума. Грабват Мариянка, багажа им и бързат да прекарат всички в Унгария, защото никой не знае в следващия миг какво може да се случи. Унгарските власти проявяват невероятна грижа и внимание към пътуващите, оказват им всякаква помощ и съдействие. Точно обратното, словаците се отнасят към тях крайно враждебно, тъй като възприемат българите като окупатори – okupanti (сл.). Натоварени са на влак, който пресича само границата, а след това друг ги откарва до Будапеща. Там прекарват нощта на гара Келети (Budapest Keleti pályaudvar), като пак унгарската администрация се старае всячески да създаде възможно най-добри условия на пътниците. На следващия ден има влак за България. Пристигат благополучно вече без премеждия. Направо от Гара Горна Оряховица сутринта на 1 септември Никола Попниколов заминава на съвещание на директорите във Велико Търново.

Училището – извор на идеи. Двигател и център на обществения живот: Всички обществени дейности в Поликрайще се организират и осъществяват от училището под ръководството на директора. Всеки училищен празник е и общоселски. Разработват се и се изпълняват нарочни програми за отбелязване на кръгли годишнини на бележити личности и от значими исторически събития за България: 1100-годишнината от създаването на българската писменост (1963 г.), 90- и 100-годишнината от Априлската епопея (1966 и 1976 г.), 90- и 100-годишнината от Освобождението на България от османско робство (1968 и 1978 г.), 13-вековният юбилей на България (1981 г.). Пресъздават се различни картини от историческото ни минало. Училището заема първо място в районния пионерски сбор на тема: „Пей и танцувай, тъй както народа“ в Поликрайще, (1959/1960 г.), в районния конкурс в Горна Оряховица по повод на 1100 г. от създаването на българската писменост, в Четвъртия Окръжен пионерски събор във Велико Търново в чест на 90-годишнината от Априлската епопея с живата картина: „Еничари ходят мамо, от село на село, мъжки рожби вземат мамо, еничари ги правят“ (14-15 май 1966 г.), в Окръжния преглед на маршовата песен във Велико Търново (1981 г.) и др. Под ръководството на учителката Трифонка Попниколова кръжокът „Художествено слово“ подготвя програми за училищни и общоселски тържества, и участва с рецитали в районни и окръжни съревнования. С най-голямо въодушевление е подготвян и честван 24 май. За този ден се учат стихотворения, песни, рецитали, украсяват се с венци от цветя входните врати на училищните дворове и сгради, на класните стаи, подрежда се изложба от предмети, изработени от учениците, в класна стая и в центъра на селото. На тържествените вечери, провеждани по повод празника в салона на читалището, е трудно да се намери свободно място. Той е изпълнен с родители и близки на учениците. След официалната част, включваща доклад за значението на делото на Солунските братя, изнесен от директора, последван от приветствия от страна на държавни и партийни ръководители, започва литературно-музикална програма. Във всички общоселски събития централно място заемат училището и директорът. На манифестациите на 1 май, 24 май, 2 юни, 7 юни, 9 септември и 7 ноември училищният оркестър върви най-отпред, следван от ученическия строй – тогава многоброен. На митингите, свикани по всякакви поводи (различни годишнини, конгреси, големи обществени събития), отпред са фанфарната музика и училището. Участието им е гаранция за успеха на провежданото мероприятие и за голямата му посещаемост. Стичат се да ги видят по повече от 1000 души.

През този период Поликрайще едва ли не всяка седмица е посещавано от най-различни делегации. Те са посрещани от Директора на училището с всички ученици и учители – около 300 души по това време. Свири оркестърът. Тъй като идва и поне един родител на децата, няма случай посрещачите да са по-малко от 500-600 души. Музиката свири пред целия дипломатически корпус начело с Тодор Живков – Генерален секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет на Народна Република България (1981). Десетки делегации, посещавали Поликрайще през годините, се възхищават на уменията на младите музиканти: от Китайската народна република и Народна република Румъния (1960), от Куба начело със зам. министъра на външните работи Ектор Родригес Ломпарт, от Москва на ЦК на ВЛКСМ, от Румъния и Югославия (1961), на ЦК на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) (1971), от побратимената с Великотърновски окръг Полтавска област на Украинската съветска социалистическа република (многократно), от Унгария (многократно), „Влакът на мира“ от Съветския съюз, гостувал по повод на 90-годишнината от Освобождението на България от османско робство (1968), „Влакът на дружбата“ от Съветския съюз (1971), и много др. Земляческата среща на 5, 6 и 7 ноември 1981 г., за която тук пристигат 1480 души поликрайщчани, живеещи в Чехословакия, Австрия, Унгария и в различни близки и далечни градове и села на България, също се оглася от музикалните изпълнения на учениците. Всяка от програмите, поздравленията или тематични рецитали, които са изнасяли учениците пред гостите на Поликрайще, са били подготвяни най-вече от учителката Трифонка Попниколова и осъществявани под нейното ръководство. Тя пише поздравителни адреси и телеграми, изпращани до висшето ръководство на Партията и държавата, до посолствата на редица държави, до международни организации.

Писателските срещи. Литературната награда „Златен клас“: По инициатива на директора Никола Попниколов и учителката по български език и литература Трифонка Попниколова през 1965 г. в Поликрайще е обявен Национален литературен конкурс и е учредена първата в културната история на България и втората в света (след Естония) ежегодна литературна награда за най-хубава художествена книга (повест, роман, сборник разкази, или стихосбирка) и най-хубава публицистична такава (сборник есета или очерци) на селска тематика и съвместно с Управителния съвет на ТКЗС и вестник „Кооперативно село“ се поставя началото на организирането на срещи-разговори и литературни четения на видни български писатели на тема: „Новото село в българската литература“. Наградата носи названието „Златен клас“, а удостоените получават право на едномесечна творческа командировка в Поликрайще. Пристигат: Стоян Ц. Даскалов, Петко Тодоров, Николай Стайков, Слав Христов Караславов, Ангел Тодоров, Крум Велков, Петър Славински, Марий Ягодов, Алексей Сегрински, Паун Генов, Стефан Марков, Кирил Торомански, Пейо Гаджев. Първата награда е обявена на 1 януари 1966 г. С нея е удостоен Стоян Ц. Даскалов за книгата му „Райски птици“.

Обществена работа: Едновременно с учебната и административната си работа Никола Попниколов е и един от най-видните общественици. Около 20 години е Председател на Селския комитет на Отечествения фронт (ОФ). Това е най-масовата организация тук с около 3000 члена. От 1960 г. под негово ръководство ОФ в Поликрайще развива изключително активна културно-масовополитическа и просветна дейност. Сeлото е разделено на 17 низови организации. Възстановяват се старинни обичаи: „Сватба“, „Годявка“, „Заговезни“, „Лазаруване“, „Раждане на нивата по жътва“, „Изпращане на гурбет“ и се провеждат прегледи на художествената самодейност, в които участват стотици жители на селото. В последната играят 75 души. Представянето им в салона на читалището събира хиляди зрители. Постановките: „Изпращане на гурбет“ и „Сватба“ печелят награди на общински и окръжни, и са класирани за републикански прегледи. Директорът е не само организатор на същите, но и активен участник и артист в тях.

Никола Попниколов отделя особено внимание на посрещането на хор „Бодра смяна“, в състав между 250 и 400 души, и на неговия диригент Бончо Бочев през 1962, 1963, 1964, 1967 и 1970 г. в Поликрайще. По инициатива на Бочев в 1964 г. и 1967 г. тук пристигат хорът на Московския Дворец на пионерите от 150 изпълнители и френски младежки ансамбъл. Никола Попниколов и съпругата му Трифонка Попниколова лично настаняват хористите по домовете на учениците (много сложен въпрос за решаване, защото това е едва ли не във всяка втора или трета къща), участват в уреждането на концертите и пребиваването на гостите. Бочев винаги ги кани в София по повод на годишнини на хора като членове на официалната делегация от селото.

Никола Попниколов е общински съветник в Поликрайще и в Г. Оряховица. Обича селото си, в което се е върнал да упражнява професията си и да живее, независимо от примамливите предложения за изграждане на голяма кариера в София, Плевен, Силистра или Велико Търново. Всячески се старае да допринесе за него, за издигане на културно му равнище. Като съветник прави всичко за подобряване в битово отношение на живота. Има принос за построяване на водопровода, канализацията и други обществени обекти, което е свързано с много нерви. Лично издейства помощи на крайно нуждаещи се.

Гордост: Гордост за Никола Попниколов са хилядите му ученици като между тях най-изтъкнатите са: проф. двн Манол Млеченков, проф. д-р Георги Георгиев, проф. д-р Казимир Попконстантинов (от с. Гарван), проф. д-р Янка Тянкова, доц. д-р Живко Карапенчев, доц. д-р Марина Николова, доц. д-р Маринела Агаларева, д-р Марияна Георгиева, д-р Албена Банкова, инж. Николинка Върбанова, инж. Йорданка Цветанова, икономистите Анка Йорданова, Кръстинка Хаджипеткова, Русанка Досева и др.

Епилог: Директорът Никола Георгиев Попниколов е една от най-големите личности на България от втората половина на XX век., с огромен принос в образованието и обществения живот на нашата страна. За своите качества, познания и принос той е получил признанието в София на Главния равин на България, на командването на Първа армия, в Плевен на Школата за запасни офицери. За своята обществена мисия като деец на Отечествения фронт от национален мащаб получи признанието и най-високите награди на Националния съвет на Отечествения фронт. Той получи признанието и обичта на хилядите си ученици в Петрово, Гарван и Поликрайще, любовта на хората на Гарван, Сломер и Поликрайще. Най-голяма почит му е оказало Гарван, на каквато едва ли някой е бил свидетел и се е радвал. Ние също сме се постарали да направим това, което никой друг не е направил. Общото събрание на населението на Поликрайще учреди най-висша награда на Поликрайще за цялостен принос „Никола Георгиев Попниколов“ и награда за музика и обществена дейност на неговото име. Имената на нашия баща и наш директор Никола Георгиев Попниколов и на нашата майка и наша учителка по български и литература Трифонка Романова Попниколова са в нашите научни публикации – повече от 200 и нашите представяния по целия свят – над 100, и пред цялата научна аудитория на електромагнитния свят им изказваме благодарност за тяхната подръжка и самопожертвователност, за да се изградим като тези учени, които сме – извънредни посланици на България. Неговият образ е познат на едни от най-големите умове в целия свят. За него и неговото дело знаят едни от най-интелигентните хора по целия свят.

Той обаче не получи подобаваща се оценка за най-важната и основна своя работа, към която се отнасяше като към апостолска мисия – образованието и възпитанието на българите, от овластените да го направят. Той не получи оценка и признание за колосалния си труд, какъвто надали друг директор и деец на обазованието в България е влагал. Не беше оценен нито от органите, отговорни за образованието, нито от властите. Точно обратното. В Поликрайще, заради което пренебрегна блестящи кариери в София, Плевен, Силистра и Велико Търново и за което работи през целия си живот, партийната организация всячески възпрепятстваше и пречеше на дейността му. Още през 1952 г. тя отказва да му даде характеристика и не му позволява да се осъществи мечтата му – да следва медицина и да стане лекар. Партийната организация действа с крайна цел той изобщо да няма право да продължи образованието си в каквато и да е област. За щастие не сполучва. Впоследствие партийната организация в течение на 30 години непрекъснато психически го тормозеше. Прости хора, които не можеха да се подписват, постоянно се месеха, правеха доноси, създаваха интриги и даваха оценка за работата му и той, след като им изнесеше отчета за блестящата си работа, трябваше да чака отвън, те да вземат решение, неграмотниците. Те проваляха всяка негова инициатива, стига да им се отдадеше възможност за това. Те провалиха откриването на гимназия в Поликрайще, каквато той беше издействал, на построяването на плувен басейн, на превръщането на училището в Поликрайще в базисно за цяла Северна България за обучение по основи на селското стопанство. В самия завършек на работата те провалиха създаването на етнографски музей. Те именно, поради непрекъснатия тормоз и огромното напрежение, на които беше подлаган, са причината съвсем преждевременно да ни напусне. След него започна погром на училището. Те не се налудуваха, а продължиха. Започна непрекъсната смяна на директори, спуснати отгоре, един от друг по-накадърни, но „наши хора“. В резултат на „мъдрите кадрувания“ и на самоуправствата на „големите административни ръководители“ всичко, което бе събирал 30 години, е разграбено и разпиляно. Цари пълна разруха. Днес няма кабинети по физика, химия, математика, български, по нищо. Прогонени бяха учениците. Двете квартални училища бяха съборени и продадени. Достигна се до абсурда преди две години да се прави опит от властта изобщо да закрие нашето 200-годишно училище. БОГ НЕ ПОЗВОЛИ ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ! Бедни духом и скодоумни мозъци ни управляват. ТОВА НЕ Е НИКАКВА БЪЛГАРИЯ. БОЖЕ, ПАЗИ БЪЛГАРИЯ!

16 октомври 2022 г., Поликрайще: Във връзка с 90-годишнината от рождението на директора Никола Георгиев Попниколов – директорът, извел училището в Поликрайще в периода 1959 – 1987 г. до неговия връх въз основа на решението на Общото събрание на населението на Поликрайще, проведено на 2 юли 2020 г., Кметският съвет на Поликрайще удостоява най-заслужилия директор на училището на Поликрайще за цялата му история, възпитал поколения поликрайщчани и останал в паметта на хиляди свои ученици с почетното звание „Почетен гражданин на Поликрайще“ и почетното звание „Заслужил учител на Поликрайще“. Предлага да се кръстят улица, площад и парк, да се учреди Почетна учебна зала в училището на неговото име и да се постави портретът му в нея, с което да се напомня във всеки миг на работещите днес там за нивото на това учебно заведение и да ги стимулира морално в работата им по възстановяването на образователното дело в Поликрайще.

Част от текста е основана на извадки от книгата „ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева

Д-р Марияна Николова Георгиева

Проф. д-р Георги Николов Георгиев