Един от най-драматичните сюжети в българското изкуство - създадената като разказ трагична история „Козият рог“, оживяла във въздействащата кинодрама с Катя Паскалева и Антон Горчев, а след това и в балет с музиката на Красимир Кюркчийски, отново приковава погледите на ценителите в Русе. По-възрастните русенци са и двойно по-изкушени от предстоящата в неделя балетна премиера. Те добре знаят, че им предстои истински празник - постановката е на име-легенда в българското балетно изкуство: Петър Луканов. Мнозина от тях знаят също, че именно на него публиката дължи и първата в България постановка на това хореографско заглавие. Националната премиера е през 1983 г. на сцената на Софийската опера. А точно преди 25 години - през 1997-а, Луканов поставя „Козият рог“ в Русе. Три години по-късно той е автор на нова своя версия на балета - отново в София. Както посочва по този повод музикалната критика, „С всяка различна версия проф.Луканов работи с различни екипи като художници, диригенти, артисти и променя танцовата лексика в съответствие с особеностите на изпълнителите и състава на трупите. Затова именно премиера, а не възстановка е най-точното определение на настоящото издание на хореографския шедьовър“. 
Със сигурност това е валидно и за предстоящата русенска премиера в неделя, 23 октомври. Петър Луканов признава, че за него поставянето на „Козият рог“ именно в Русе е едно ново приключение, което му носи много емоции - и радостното удовлетворение от работата по спектакъла, и откриването на нови имена в русенската балетна трупа, но също и ново творческо завръщане в града, който за известния хореограф означава много. 
„Да, вярно е, че аз 
не обичам да повтарям дословно това, което вече съм правил
Всяка постановка е различна - и не може да бъде инак, тъй като всеки път изпълнителите са различни, всеки от тях различно чувства сюжета, музиката, енергията, посланията на темата“, казва професорът преди поредна репетиция. И отбелязва колко е впечатлен от балетиста, комуто е поверена ролята на Караиван - Масаки Такада. „Бях го гледал в „Жизел“, перфектен в техническо отношение, но някак ми липсваше душевност, по-ярко изявена чувствителност. А сега съм силно впечатлен от това, че японският танцьор влага толкова много душа в своята партия, толкова добре е проникнал в музиката на Красимир Кюркчийски. Особено като знаем колко затруднения създават на чужденците неравноделните тактове. Очарован съм от Масаки Такада и от това как органично чувства музиката, а също и от Тиаго Виктор да Силва Оливейра - бразилецът влага много темперамент и чувство в своя Хюсни, а е и много работлив, качество, което е на изчезване“, казва професорът. Постановката той готви заедно с дъщеря си Мария. 
Продукцията на хореографа ще бъде показана дни преди 91-ия рожден ден на доайена на българския балет. И ще представлява едно прекрасно припомняне на началото на балетната му кариера, което е в Русе през 1955 година. 
За мен точно тук, в Русе, беше първото стъпване на балетната сцена, припомня Петър Луканов. Преди това е танцувал в ансамбъла на Строителни войски. Танцът е в кръвта му. Още съвсем мъничък, само като чуех да свири музиката, тичах на площада да се хвана до големите, разказва професорът. „Ритмите на хорото и ръченицата буквално подпалваха цялото ми същество и не можех само да гледам отстрани. Големите, разбираха се, ме избутваха да не им се пречкам в краката, но аз упорствах и оставах в хоровода, като следвах техните стъпки“, продължава той. 
Когато го вземат войник (в Трудови войски, където попада като дете на заможни родители) талантът му да рисува му помага сравнително по-лесно да понесе войнишкото битие, а след това проявява дарби и на футболист. В един момент обаче е изправен пред избор: 
дали да продължи кариерата си на футболист, или да последва детската си мечта и да танцува 
- като стане част от ансамбъла на Строителни войски. Колебанието не трае дълго. 
А именно като танцьор от този състав го забелязва една друга легенда в българския балет - Асен Манолов. Това става по време на първия концерт, който се провежда в новопостроения Дом на културата на транспортните работници в Русе. Асен Манолов е балетмайстор в Русенската опера и се впечатлява от солиста в Танц със саби от балета „Гаяне“ на Хачатурян - и кани солиста да работи в операта в Русе. Така през 1955 г. започват едни прекрасни осем години за Петър Луканов - а първото му докосване до балета се превръщат в щастлива съдба за него и в прекрасни спектакли за публиката. 
В Русе Петър Луканов идва заедно с друг млад човек, чието име също остава записано със златни букви в историята на операта - тенора Николай Здравков. „Той тогава беше в ансамбъла на военните, в Русе дойдохме заедно и заедно живеехме в една квартира на улица „Църковна независимост“, разказва хореографът, който има и родствена връзка с именития тенор.
„Този период беше изключително важен за мен. Георги Чендов беше изключителен директор, който еднакво се грижеше за всички състави на операта - и за артистите, и за оркестъра, и за балета, и за хора. Към балета имаше специално пристрастие. Чендов е човекът, който ми даде възможност да се изявя не само като танцьор, но и като хореограф. Когато ми предложи за първи път да направя своя постановка, го 
запитах кое заглавие да подготвя, отговорът беше: „Каквото си избереш!“
Тази свобода на избора за един млад артист е нещо невероятно - възможността да направиш реалност дори и най-причудливите си идеи е изумителен подарък, който не се среща често“, казва хореографът.
Вдъхновен от тази свобода, той избира не едно, а три едноактни проезведения - „Чудният мандарин“ на Барток, „Карнавал в Куба“ на Гершуин и „Франческа да Римини“ на Чайковски, а година по-късно прави още три - „Един американец в Париж“ на Гершуин, „Блудният син“ на Прокофиев и „Целувката на феята“ на Стравински. В тях танцуват Надя Руменин, Тошко Тодоров, Надя Абаджиева, Михаил Дамянов. 
Атмосферата, в която попада Луканов - приятелите му продължават с топлота да го наричат Пепо, - е цветна и щастливо артистична. „Докато бях танцьор, всяка сутрин ходехме на Дунава заедно с Наско Недев и Тошко Тодоров, качвахме се в една лодка и гребяхме срещу течението до остров Люляка. Там слизахме от лодката и се връщахме до русенския кей с плуване. И в девет часа бяхме в репетиционната зала. Вечер след спектакъл първо отивахме да вечеряме, е след това хлътвахме в бара - тогава в Русе имаше само един бар, в хотел „Дунав“. Много танцувахме и там - създавахме и настроение и за останалите в заведението. Помня, че веднъж един милиционер пристигна и взе да ни разпитва: „Абе, какви са тези разюздани танци, дето ги играете?!“. Не изгубихме присъствие на духа и му отговорихме: „Ама моля ви се, другарю, това е кубински танц! Ча-ча-ча се казва! Танцуват го в страната на Фидел Кастро!“. Наистина славно време беше. Затова винаги съм казвал - и пак ще повторя: Русе е моят град! Оттук за мен започна балетът, оттук и заминах да следвам в Москва. За това пък „виновник“ беше друг русенец - 
Михаил Кътев толкова настояваше да кандидатствам, че накрая се почувствах неудобно и се явих на конкурса
за да не го разочаровам“, продължава проф.Луканов, който заминава за Москва на почти пределна за балета възраст, малко преди да навърши 33 години.  
В артистичната си биография той е записал 84 балетни постановки във всички български оперни театри, 23 от тях са в Русенската опера. Неговият баща му е завещал: „Чадо, никога не работи това, което не обичаш!“. И Петър Луканов никога не е отстъпил от това златно житейско правило. Като танцьор откроява две от ролите си - Шута в „Лебедово езеро“ и Лешникотрошачката в едноименната творба на Чайковски. Но от постановките си не може да отдели една-единствена. Всяка от тях ми е свидна, всяка ми е ценна и е свързана с нещо специално и различно от останалите, признава той. Особено артистично предизвикателство за него са постановките по творби на български композитори и по-конкретно по симфонични произведения на родни автори. Правил е и „Хайдушка песен“, и „Нестинарка“, много си обича „Козият рог“. Но това, което продължава да мечтае да постави, е балет по романа на отишлия си Антон Дончев „Време разделно“. Темите в тази мащабна литературна продукция в момента са актуални - макар че в романа противопоставянето е между българи и врагове нашественици, днешното противопоставяне е още по-страшно, смята Петър Луканов. „Като гледах началото на 48-ото Народно събрание и как всеки скача срещу всеки, как някаква банда неуспели хора, представящи се за политици, не се интересуват от нищо друго, освен от самите себе си - 
отново си помислих за това какво „време разделно“ разполовява обществото ни сега 
и колко трагично е това“, казва хореографът. Той така и замисля своя мечтан балет - в два плана, и в исторически, и в съвременен. Но все още никой български композитор не се наема да напише музика за този балет... 
Да, своеобразни са българските ритми, които трябва да влязат в основата на такава компазиция, не са лесни. Не е лесно и българското битие. Но Петър Луканов не мисли себе си другаде, освен в България. Още докато следвал в Москва, бързал всяка сесия да си вземе предварително изпитите и да се върне в родината. Дори завършил една година предсрочно. 
За това до каква степен Петър Луканов не е готов да се лиши от своята обичана България, дори и в името на любимата работа, говори още един епизод от живота му. По време на едно турне на Софийската опера в Париж великият Морис Бежар, смятан за баща на модерния балет, се впечатлява от две постановки на българина. Не минава много време и от театър „Моне“ изпращат покана на Петър Луканов да гостува един месец в Париж. В последния ден от този месец Бежар кани Луканов на вечеря и му предлага да остане във Франция и да работи като негов асистент. Не бях и мечтал за подобно нещо! - възкликва и днес Луканов. Бежар му предлага възможност да прави по една постановка всяка година. Българинът обещава да помисли и да му отговори с писмо. Всички знаем, че с писмо най-лесно се отказва, добавя днес той. Но ето, че след завръщането му в София той получава още едно писмо - с нова покана за още един месец в Париж. По време на второто гостуване Морис Бежар повторно го кани в своя балет - и Петър Луканов повторно му отказва. „Просто България си е България за мен и това е! Тук се чувствам на мястото си, пълноценен и равновесен!“ - обяснява простичко човекът, чието име е една от големите красиви легенди на българското танцово изкуство.