Посвещавам на Васил Дойков
От много години в Русе върви един тих спор: тук ли е функционирал първият български асансьор - в сградата на ул. „Пирот“ 5, позната под името „Чикаго“. Това е русенската улица, която много често е преименувана - „Пиротска“, „Параходна“, „Пенчо Мъглов“,  „Дянко Стефанов“ и „Пирот“.
Мненията за асансьора са разнопосочни. Едни - и те са мнозинство - твърдят, че го е имало, други отхвърлят съществуването му.
Голям принос за популяризирането на тази градска легенда имаше покойният Васил Дойков, който дълго беше горещ привърженик на тезата, че асансьор е имало. Заедно с известния колекционер на пощенски картички Димитър Никифоров многократно внимателно оглеждаха сградата и търсеха следи от асансьорната шахта. След като не откриха такава, 
започнаха да се съмняват в истинността на твърдението
През май 1982 г. Дойков разказа, че при посещението си в Шафхаузен на Рейн в Швейцария е срещнал възрастна жена от рода на Соломон Блаущайн /първия собственик на сградата/, която му казала, че имало асансьор, който се движел не с електричество, а с живата сила на няколко яки мъже, наети за тази цел... И с това въпросът замръзна до ден днешен - вече 125 години.
Преди да разгледаме тази интересна версия, нека първо да се запознаем, доколкото е възможно, със Соломон Блаущайн - построил и дълго време притежавал импозантната сграда „Чикаго“. Роден е на 2 февруари 1860 г. в Русе. Има две дъщери - Милана и Юдит. През 1883 г. съпругата му Розали открива първата модна работилница за дамски и детски шапки, която впоследствие се разраства като фабрика с клонове в София и Плевен. Прочува се из цяла България като една от най-добрите майсторки на „дамски капели“. Изпълнява поръчки от всички краища на страната. Използва материали като кадифе, сатен, комбинации от кастор и кадифе, кастор и велур. Изделията й не отстъпват по качество и финес на най-добрите производители от Франция, Италия и известните столични майсторки Мария Ив. Атанасова, собственичка на „Виена“ на ул. „Бачо Киро“ 11 и Кривошийкови на ул. „Граф Игнатиев“ 3. Не споменавам имена на прочути русенски шапкари, защото те са десетки. 
По това време Русе е центърът на шапкарската индустрия у нас
Продукцията на Розали далеч надхвърля границите на България. Нейната колекция от международни отличия е впечатляваща: на изложението в Париж през 1900 г. печели златен медал, златни медали й носят изложбите в Антверпен и Брюксел, сребърен медал в Лондон, почетни дипломи в Кайро и Йерусалим и почетни удостоверения в Прага и Париж.
За Блаущайн се знае малко - назован е като комисионер, модист, вносител, но най-вече като събирач и търговец на пощенски марки. Определено може да се каже, че има водеща роля в първоначалната история на българската филателия. Търговията му с марки, която вероятно започва около 1885 г., продължава до началото на Първата световна война. През този дълъг период той изпраща огромен брой писма до притежатели на марки във всички български градове, а и в много села. Предлага да ги закупи или размени срещу модни стоки, „албоми, които описват различните градове по света“, „хубави и сребърни часовници“, „добри цигулки“, „други музикални инструменти и жици за тях“, сервизи, шапки и всевъзможни други вещи. Но Блаущайн не е много коректен към тези, които му изпращат марки срещу пари и предмети. Често „забравя“ да изпълни поетия ангажимент. Мнозина от излъганите отново и отново му напомнят да изпълни договорката, 
има и гневни заканителни изблици като „...ази не можем да търпим вечи...“
Но Блаущайн явно не си слага на сърце тези проблеми и все търси нови начини за забогатяване. Такава възможност му се удава, когато през 1893 г. в Чикаго се провежда световно изложение. Със завидна предприемчивост той предприема авантюристично пътешествие към Новия свят.
По това време на пръсти се броят българите, дръзнали да прекосят океана и стъпят на американска земя. Доста кураж е нужен, за да се поеме по този дълъг път сам, без да се знае езика, без другар и дружеско рамо. Първо се пътува с железница от София през Париж до Хавър и оттам с кораб за седем денонощия се стига до Ню Йорк. Освен че е изморително, това е и доста скъпо удоволствие - за път само до Ню Йорк са нужни 400 лв., без да са включени таксите за багаж. По това време една кокошка струва /цените са в лева/ 0,64, килограм  говеждо - 0,51, килограм свинско - 0,75, литър прясно мляко - 0,28, килограм сирене - 0,78, 100 яйца - 3,34, килограм боб - 0,24, килограм бял пшеничен хляб - 0,20 /от смесено брашно - 0,15/, килограм захар - 0,81, килограм сол - 0,22, литър вино - 0,46, а литър ракия - сливова и гроздова, струват съответно 1,33 и 1,16. Обикновената надница е 1,78, орачите получават по 3,73, а зидарите - 2,85 лева дневно.
След престой ден-два в града на небостъргачите пътешествието продължава още 1600 километра с влак до Чикаго. 
Но Блаущайн не е обикновен пътник, той мъкне със себе си няколко добре задънени бурета, пълни с над 100 000 пощенски марки
Използва тази „опаковка“, за да предпази ценната си стока от намокряне и механични повреди.
Българският павилион е повече от скромен, на вид дюкянче, над което се вее родният трикольор. Помещението е декоративно с килими, романтични снимки и пасторални картини, показващи „народния живот“.
На централно място е изложено розовото масло, няколко бутилки с вино и ракия, кутии с тютюн и цигари, платове „преимуществено врачански“ и нашенски носии. Над писалището на отговорника на павилиона Георги Шопов виси картата на България. Любопитна атракция са три восъчни фигури - селска булка, шоп и майор в пълна парадна униформа.
В търговската алея на изложението са подредени бараките на търговците от цял свят. Сред гъмжилото е сгушена „турко-мавреканската“ барака на софийския арменец Айвазян с приканваща табела „Български сувенири“. Пред входа са изправени манекени, стъкмени в шопски мъжки и женски носии. От двете страни на входа има джамлъци, отрупани със стари и нови монети и пощенски марки. Вътре е наблъскано с пешкири, чорапи, обеци, гайди, кавали, тамбури, бъклици, рогове, украшения и още що човек се сети - всичко, което Айвазян е успял да изкрънка на безценица от селяните по софийските пазари. Главна фигура в бараката е Илия Йовчев. Той познава слабостта на американците и помага на Айвазян да „разхалва и разпродава“ нашенските сувенири. Йовчев е един първите българи, установили се трайно в САЩ, пристига през април 1870 г.
В едно от кюшетата е седнал по турски върху сандък, постлан с килим, Ганьо Сомов
- с антерия, с широк червен пояс и сини шалвари. Пред него са разположени няколко ялдъзлии /лъскави/ мускали, от които половината празни, останалите пълни с терше /терше - масло от индрише, имитация на розово масло/, което търговците често продават като оригинално розово масло. Ганьо е от Казанлък и е служител на Цариградската търговска къща, която има кантора в града на розите, та оттам го пращат в Чикаго да продава фалшивото розово масло. Няма мерак за Америка, гледа с четири очи да поеме обратно към нашенско.
Третият български търговец на изложението е Соломон Блаущайн. За съжаление, не знаем нищо повече за пребиваването му в Чикаго.
Гост на изложението е и Алеко Константинов, който се среща с малцината българи, решили хем да видят света, хем да спечелят някоя друга пара. Богатите си впечатления от САЩ Алеко излага в пътеписа си „До Чикаго и назад“, отпечатан първо в списание „Български преглед“ през ноември и декември 1893 г. и януари 1894 г. Със снизходителна усмивка Алеко пише, че в павилиона на Айвазян се подвизава 
„едно еврейче от Русе, което бе донесло пощенски марки
но като видя как отива търговията, продаде марките си на Айвазяна и си замина за България“.
Не е ясно и много учудващо е как това специализирано издание с ограничен тираж попада у Блаущайн. Списанието започва да излиза в София през август 1893 г. Наричат го професорско списание, защото основното му ядро е професорското тяло на Висшето училище. Списва се сухо, академично и не е широко популярно. Липсата на читатели води до финансови затруднения и почти веднага книжките започват да излизат със закъснение и слети - обемисти 100-150 страници. Приятелите на Алеко се възхищават от пътните му бележки, но са недоволни, „че са отпечатани в този журнал“. Пенчо Славейков е още по-остър: „Не че отделни книжки от „Български преглед“ нямат избран и добър материал, но взето в цяло той представлява една язва, от която читателите трябва да се пазят“.
Явно силно докачен, на 7 февруари 1894 г.
Блаущайн пише писмо до Алеко, в което изразява възмущението си
от подигравателното определение „еврейче“ и подчертава, че е български гражданин. Изтъква, че на Всемирното изложение пристигнал на собствени разноски, че държавата му отпуснала даром място в павилиона, че изложил повече от 100 000 марки и стоял в Чикаго повече от месец. Бил облечен с един „хубав народен костюм и демонстрирал пред конгресистите гайда и бъклица, от която сто человека можат да пият“. Отправя упрек, че Алеко започнал да издава брошури, в които описва пътешествениците, вземали участие в изложението, а не го потърсил, за да разкаже за него и търговията му.
Уви, проигран шанс! Колко любопитни подробности бихме научили за Блаущайн, ако Алеко му беше обърнал по-голямо внимание...
Явно търговията с пощенски марки, съчетана с шапкарското производство на съпругата му, е много печелившо начинание, защото след като се завръща от Чикаго в Русе, Блаущайн вдига две внушителни сгради на ул. „Пирот“, проектирани от Иван Майор, австриец, техник.
Според „България 1900. Европейски влияния в българското градоустройство, архитектура, паркове и градини 1878-1918 г.“ на ул. „Пирот“ 8 е къщата на С. и Р. Блаущайн, а на ул. „Пирот“ 5 е хотел „Букурещ“.
Това е видно от достигналата до нас илюстрована картичка, на която са изобразени двете сгради. На покрива на сградата, маркирана с рекламни надписи, освен беседките, заслоните и други леки постройки 
се извисява макет на Айфеловата кула, с положителност за първи път у нас
Кулата е била голяма атракция и символ на Блаущайн. Много от картичките и писмата до него са адресирани: „Русе. На кулата Айфел“.
Видно е, че Блаущайн смело заимства редица новаторски технически и архитектурни идеи и по негово желание Майор ги прилага при строежа на сградите.
Основен интерес за нас представлява сградата на ул. „Пирот“ 5, която и днес е сред архитектурните емблеми на Русе. Приземният етаж бил разделен на магазини, които Блаущайн давал под наем, а на горния били разположени хотелска и жилищни част. Покривното пространство е озеленено и превърнато в лятна градина.
Тъй като времето е заличило много материални следи около двете сгради, днес се говори само за едната, позната като „Чикаго“.
И сега идва най-голямата изненада, която разкрива една русенска загадка, която вече 125 години няма своя категоричен отговор. В един пожълтял вестник от месец юни 1897 г. откриваме сензационната новина, поднесена като търговска реклама: „При Чикаго“. На 1 Юлий т. г. в новата къща на г. г. С. Р. Блаущайн по Пиротска улица ще се отвори тунелът „При Чикаго“, мобилиран чисто по американски и снабден с всякакъв род питиета и закуски. При тунела е устроен един елеватор, с който желаещите г. г. посетители могат да се качат на покрива на къщата, от гдето се открива една чудесна панорама към градовете Русе и Гюргево и на техните околности, тъй и на голяма част от дунавското крайбрежие, както отсам, тъй и отвъд реката... С почитание: Съдържателя на тунела „При Чикаго“.
Краткият текст 
красноречиво и ясно ни дава основание безрезервно да приемем
че прототипът на първия модерен пътнически асансьор е заработил на 1 юли 1897 г. в Русе, в сградата „При Чикаго“. За съжаление, няма никаква друга информация, но при тогавашните условия е могло да бъде задвижван само с човешка сила, така както е казала швейцарската събеседница на почитаемия ми приятел Васил Дойков.
Според Иван Багрянов, син на Ботев четник, когато през 1896-1897 г. чиракувал в къщата на Блаущайн, той заедно с едно арменче, „въртели манивелата на ръчния асансьор“.
Блаущайн, дребен на вид, остава в спомените на русенци като човек, който се облича ексцентрично - винаги с брич панталон и обувки с кожени гамаши. Всеки ден се разхожда от къщата си до казармите на Пети полк, неизменно придружаван от малко къдраво кученце. Отива си от този свят на 1 април 1956 г.
Интересно е, че тази популярна личност не е спомената в юбилейния сборник „ААВАТ ЦИОН 1895-1935“, издаден в Русе през юли 1937 г. от организацията „Нисим Даниел“ в чест на първото ционистическо дружество, основано на 1 юли 1895 г. в Русе.

Боян ДРАГАНОВ