За сценографията е нужно да имаш силен характер и душата ти да не е крехка, Това сподели в интервю за БТА художникът-сценограф Лора Маринова, чиято ретроспективна изложба, съвместна със съпруга ѝ Димитър Борисов, е подредена в Градската галерия на Варна. Маринова е автор на декорите и костюмите на над седемдесет от постановките на Варненската опера през последните четиридесет години.
Показаните в изложбата съкровища се съхраняват в ателието на двамата художници. Зрителите ще видят пана със снимки, скици и рисунки, както и много живописни картини. Лора Маринова не е забравила своите колеги от шивашкото ателие на операта, на които благодари с колаж от фотографии, както и брат си Валентин, който я е подтикнал към сценографията. В изложбата присъстват и някои от богатите костюми, дело на Маринова, с моменти от тяхното сътворяване и мостри на платовете.

Пред БТА майсторката сподели повече за творчеството си, паметните срещи и тайните в професията.
От изложбата разбираме, че брат Ви е дал насоката към сценографията в живота Ви, как стана това?
- Аз рисувам от малка, което е нормално в такъв дом, където и бащата е художник (Янко Маринов – б.а.), но не ми се оказваше някакъв натиск в тази посока, работех си с туш, перо, моливи. Спомням си, че когато бях 12-годишна, той реши да ме пробва с маслени бои и ме остави сама с платното и четките за два часа. Аз не направих нищо, а той чак след години каза, че е бил много разочарован, че няма да стане художник от мен. Учех в музикалното училище с пиано и когато вече бях пети курс трябваше да се насоча към Консерваторията, дори професор Жени Ковачева от София дойде във Варна да си подбира ученици, но натрупаните детски рисунки подсказваха, че пътят ми е в друга посока. Брат ми беше най-активният в убеждаването и стана така, че изобщо не кандидатствах с музика, а започнах да уча сценография. Дъщеря ми също е художник, работи в Германия, член на групата на художниците в Дюселдорф.
Защо обаче се спряхте точно на сценографията?
- Изглежда театърът е в мен, родителите ми много обичаха това изкуство, а и като музикант съм близко до музикалния театър, можех партитура да си просвиря, което е много важно за художника, който работи оперета, мюзикъл, балет. Обожавам балета. Нямаше как драматичният театър да ме увлече.
Кое беше повече в работата Ви - сценографията или костюмите?
- Мисля, че са по равно, макар да казват, че имам големи постижения в костюма. Според мен най-добре е един човек да прави и двете неща. Тогава той обобщава всичко като цвят, пространство, акценти, защото сцената е всъщност една жива картина, която в рамките на сценичното време живее и се развива. Това е свързано и с мизансцена.
Кога Ви остава време да се запознаете с литературните първоизточници, за да успеете да ги претворите на сцената?
- Преди доста години на художника се даваха два месеца преди премиерата и той спокойно и многостранно можеше да огледа материала, да разговаря с режисьора за определяне на посоката. Сега темпото стана доста стегнато, за две-три седмици, което не е много сериозно. На мен това не ми допада, вече на моята възраст не мога да препускам.
Влияят ли интерпретациите на други творци?
- Не, ние се учим един друг, от различните изразни средства, които всеки употребява, но най-вече помагат книгите. Аз имам дебели томове история на архитектурата, на костюма. Слуша се и много музика и постепенно се навлиза в атмосферата на произведението и то дотолкова, че не можеш да се откъснеш от него. Леят се дори сълзи. При мен беше така с „Мадам Бътерфлай“, със „Сестра Анжелика“ на Пучини, сърцето ми беше препълнено с чувства, докато работех. Спомням си как майка ми беше жива още, показвах ѝ скиците на костюмите, слушахме музиката, тогава на касети, и двете плачехме.
Музиката ли е главното вдъхновение в операта?
- Музиката е лидер в музикалния театър, в нея е драматургията. Режисьорът, който задължително трябва да е музикално грамотен, може да види там какво трябва да се случи на сцената, да разчете всеки звук с неговия смисъл.
При сценографията има архитектура и строителство. Това не е ли тежка работа за една жена? Учи ли се в академията?
- Без да се хваля, ще кажа, че никога мой декор не е преправян на сцената, защото е твърде висок или къс и трябва да се донажда, не е имало такъв случай. Много държах на предварителната подготовка, всички чертежи, които виждате в изложбата, аз съм си ги правила. Бях добра по геометрия, но не сме учили чертежи. Излизахме подковани теоретично, с лекции по история на архитектурата и костюма, режисура имахме две-три години. Напоследък има много добри сценографки, които бойно обикалят страната. Въпросът в тази професия е в съзнанието, не в телосложението. Нужен е силен характер, душата да не е крехка, защото много трудно се оцелява.
В изложбата виждаме пример за ваш декор, който е бил забранен в операта „Игра“ с либрето от Радой Ралин? 
- Това бе 80-те години и постановката бе много наблюдавана. На пресконференцията всички очакваха какво ще каже Радой Ралин, а той нищо излишно не каза, но витаеха политически инсинуации. За декора направих голяма картина три на три метра с нарисувани крака на нея, която стоеше централно. Питаха ме „Чии са те?“, а обяснението бе, че всеки пълзи в краката на някого. Свалиха я, наредиха да я няма в декора.
В „Просешка опера“, отново с режисьор Кузман Попов, пак през 80-те години, всички герои бяха отрицателни - проститутки, убийци, просяци, безделници. Стана ефектна и смислена постановка с много подтекст, но след пет-шест представления при пълен салон я спряха, защото посланията били аморални и героите не били положителни.
Кое е водещото при извайването на костюма?
- Отново човек трябва да опресни познанията си за дадената епоха и то не само в облеклото, защото то е отражение на архитектурата и повтаря нейните форми, така е при барока, при готиката. Трябва да е добре позната характеристиката на всеки персонаж, сценографът да е вникнал в кожата му и да си представи как би изглеждал с неговите цветове и линии.
Повечето Ви творби, които виждаме в изложбата, са класически. Как гледате на модернизирането във визията на даден спектакъл?
- При подобен въпрос настръхвам, защото ненавиждам това. Трябва да има уважение и респект, за мен операта е музей. Винаги може да има обновление, освежаване, но да уважим авторите. Който иска да си направи версия, нека сам да си напише опера, в това съм категорична. В драматичния театър повече го допускам, там е възможно, защото театърът води мисълта в някаква посока, докато красивата музика как да я съчетаеш с някакво самоцелно съавторство. Някой дребен човечец решава да се съпостави с Верди! Гледала съм „Аида“ в XIX век, но защо е това? Какъв е смисълът? Просто ефект, шок. 

А живописта какво Ви дава? Цял живот ли рисувате?
- Цял живот, паралелно, когато имам време. Това е едно прекрасно състояние, когато съм сама и отговарям за плодовете на моя труд сама. Колективното изкуство определено мога да кажа, че вече не ми допада. Живописта беше мое спасение в периода 2001-2002 година, когато първо почина баща ми, после майка ми и след пет месеца бях уволнена от операта и останах без работа на 49-годишна възраст. Водих пет-шест години дела, върнаха ме след решение на съда, но същия ден ми връчиха заповед за съкращение, защото вече нямаше длъжност главен художник. По това време се отдадох на живописта и мисля, че постигнах нещо. Сега съм на свободна практика и работя като гост-художник. Първо ме повикаха през 2006 г. в Драматичния театър и после 2007 г. ми се обадиха и от Операта за възстановка на „Севилския бръснар“ и аз приех.
Лора Маринова е създала в продължение на 42 години заедно със своя съпруг - художника Димитър Борисов, сценографии и костюми за седемдесет постановки на Варненската опера, които се радват на дългогодишен сценичен живот, като „Аида“ от 1989 г. и „Трубадур“ от 1990 г. се играят до днес. Тя счита за най-доброто си постижение през годините костюмите в „Княз Игор“ от 2019 г., отново съвместен прочит с режисьора Кузман Попов.