Според тази японска философия малките стъпки водят към големи резултати. Кайзен е японска дума, съставена от „кай“ (промяна) и зен (тук в смисъл на „мъдрост“) и е нещо като универсална практика, която можем да приложим, както за да разчистим разхвърляния си дом, така и за големите начинания в живота.
Стъпка първа
„В началото исках да стана анестезиолог, разказва проф. Пенчо Косев, но тъй като нямаше свободно място, отидох в ортопедията. Първият ми учител проф.д-р Кольо Кожухаров възпита в мен желанието и амбицията да се развивам и до ден днешен продължавам да следвам този принцип“. Шест години след като придобива специалност по ортопедия и травматология, застава начело на едно от най-тежките отделения в болницата.
Стъпка втора
„Станах началник на отделението твърде млад и тогава почти всички опитни колеги напуснаха. След тях дойде една вълна от млади лекари, направо от студентската скамейка, и аз трябваше да започна работа с тях. Това са почти всички, които в момента работят в клиниката. Това беше и моят шанс, защото аз бях този който трябваше първо - да ги селектирам, второ - да ги обучавам, трето - да ги усъвършенствам, и четвърто - да се грижа за тяхното кариерно развитие. Прекрасното беше, че заедно с тяхното израстване и обучение, самият аз се обучавах“.
Стъпка трета
Русенската ортопедична школа. Докато изгражда гръбнака на екипа си, проф. Косев има невероятния шанс да специализира в Германия, Англия, Италия, Русия, Израел, Швейцария, САЩ... Наученото не пази само за себе си, а напротив, прилага всичко, което е попил от западните си колеги.
„В Швейцария и Израел видях една система на организация, която изключително много ми допадна. Целта беше всички да работят обща травматология, но и всеки един от тях да се развива в тънкостите на тесните специалности - детска ортопедия, хирургия на ръката, артроскопии, ендопротезиране на тазобедрени и коленни стани, гнойно-септични процеси. Така аз гарантирах на пациентите по-високо качество на работата, защото при всеки отделен пациент влизаше този колега, който е най-подготвен за неговия случай“. Моделът се оказва изключително успешен и впоследствие е приет като принцип на работа и от други водещи клиники у нас. Така русенската ортопедична школа е факт. Призната е от светилата в ортопедията и травматологията, защото има свой собствен иновативен стил, нещо, на което проф. Косев много държи. Това е единственото отделение извън университетска болница, което се преобразува в клиника. И още, това е отделението, в което има защитени 6 дисертации. Тук е хубаво да припомним, че проф. Косев е единственият професор, който е израснал и останал да работи в Русе.
Стъпка четвърта
Принципите са основата на работата на проф. Косев.
„Много принципи лежат в основата на успеха на тази школа. Един от тях е поддържането на екипността, защото ние трябваше да бъдем, бяхме и сега сме като един юмрук, едно цяло. Имах големи изисквания към самоподготовката на моите млади колеги по време на тяхното обучение. Всяка сутрин се правеше детайлно обсъждане на всички случаи, на отминали операции, за да търсим недостатъците, за да избягваме евентуални грешки. Същевременно всички млади колеги бяха постоянно мотивирани и амбицирани да достигнат големи върхове. В този процес на обучение влизаха отношението към пациентите, отношението към екипа и към лечебното заведение, към които принадлежиш, но най-вече отношение към специалността“. За тези години проф. Косев е запазил вкуса на енергията, която се е предавала на всички в отделението. „Бяха други времена, изпълнени с жажда за знание, а нямаше откъде нито да прочетеш, нито някой да ти помогне, но беше сладко, когато намериш съмишленик, приятел и колега, който да ти импонира в жаждата за развитие, да искаш още и още. За мен това беше д-р Пенчо Чобанов. Непрежалим! За жалост, ни напусна твърде рано и аз останах сам!“. Д-р Чобанов е незаменима част от живота на проф. Косев, но в последните години той успява да намери съмишленици в работата и най-хубавото е, че това са някои от неговите ученици. Разбира се, имена не се споменават, но както казва професорът - те си знаят кои са.
Стъпка пета
Хирургията. Личният принос на проф. Косев към ортопедията са неговите над 30 нововъведения, над 120 статии и 6 книги. „На една от тях обаче държа особено. Това е „Първична тотална колянна артеопластика“. Това е професионално четиво и е уникално за България, защото е върху една от основните оперативни процедури, а именно смяната на коленни стави. Изминаха толкова години, а все още няма написано нито едно ръководство за тази операция и все още младите колеги учат от тази книга“. Операционната е свещено място за професора. Той е от тези хирурзи, за които хирургията е вид изкуство. „В хирургията няма край в развитието, напротив - трябва да се подобряваме с всеки изминал ден. Така живея и разсъждавам и до ден днешен и така съм го предал на моите колеги“. Трябва да имаш различна психика, за да станеш хирург. Какво ли е усещането преди операция? „Като казвам, че хирургията е изкуство, сравнявам влизането в операционната с излизането на сцената за творците. Забелязъл съм нещо много странно. Бил съм уморен, бил съм болен, отпаднал, обаче хвана ли скалпела, адреналинът ми се качва и съм работоспособен 100%. Свърши ли операцията, рухвам веднага. Самият оперативен процес ме стимулира много и ми доставя огромно удоволствие. Рутината през годините не уби това невероятно чувство, а сега дори е много по-готино“. И как няма да е! По груби сметки, за 30 години близо половината от населението на Русе, е минало, ако не лично през ръцете му, то поне през неговата глава. „Така е, защото аз може да не съм оперирал лично, но аз съм подготвил човека, който е оперирал пациента, и аз нося цялата отговорност за това“. Като всеки хирург пази ръцете си, като очите си. „Случвало ми се е преди години през зимата, падам и усещам, че ще падна на ръцете си и мога да ги счупя и падам на гръдния си кош. Имал съм травми на ребра два пъти, само и само да съхраня ръцете си“.
Стъпка шеста
Почетен член на БОТА /Българска ортопедична и травматологична асоциация/ - напълно заслуженото, но неочаквано признание. „Не очаквах, не знаех, не съм си и мечтал! Почувствах се горд, но преди всичко удовлетворен, защото това е признание от гилдията. Знаете ли, много трудно се дава тази награда и малцина са тези, които са получили това признание, защото тя е за принос в развитието на българската ортопедия и травматология. Това е върхът! Това е път, който извървях, работейки с множество млади колеги, част от които станаха фактори в нашата специалност. Път, изпълнен с амбициия за промяна, черпейки от мъдростта и знанията на всички светила в ортопедията, до които съм се докоснал, които са ме обучавали, които са ми давали шанс за развитие в годините. Аз изповядвам една японска филисофия Кайзен. Оказа се, че съм живял по нейните принципи, без да съм знаел за съществуването й, но когато я открих, разбрах, че това е моето нещо. Защото това е теорията на малките стъпки, които водят до големите неща, които постигаме в живота“.
Стъпка седма
Проф. д-р Пенчо Косев вече не е началник на Клиниката по ортопедия и травматология в Университетска болница „Канев“. Работи по 6-7 часа на ден и е редуцирал работата си до определени и по-специални случаи. Щастлив е, че екипът, който е създал, продължава да върви напред и развива същите принципи, по които са започнали в началото. Няма да успее да угоди на жаждата си за развитие и знание, защото: „Аз никога не мога да стигна дотам, докъдето аз искам, защото пътят на обучението и знанието е безкраен. Много неща съм пропуснал в кариерата си. Едно от тях е, че тогавашното ръководство на болницата не ми позволи да работя гръбначна хирургия. Сега за себе си искам всяка следваща операция, която правя, да е още по-добра, независимо от това, че 40 години работя едно и също“. Към професионалните му качества можем да добавим и мотиватор. Щастлив е, че е успял лично да мотивира петима негови колеги, които са извън неговата специалност, да напишат дисертационни трудове.
Професор Косев казва, че ще работи, докато изпитва удоволствие от това, което прави. Като всеки човек с толкова богат и успешен професионален път от време на време се чувства леко самотно на върха, но вече има съмишленици. Те го зареждат с тяхната амбиция за развитие и нови знания - двата основни фактора, които са били движеща сила на неговата кариера. 
В момента е най-щастливият баща и дядо на света. За него внукът му е най-позитивното и усмихнато дете на света. Все още не могат да си говорят, защото е на 1 годинка, но от светлината, която се появява на лицето на професора, става ясно, че двамата имат силна връзка, която няма нужда да се описва. Тя си е само тяхна. 
Личният му живот си остава личен, но е спокоен, защото е намерил сродната си душа. И така, живеейки според Теорията на малките стъпки, продължава пътешествието, наречено Живот, очаквайки с нетърпение Коледните празници, защото внукът му ще е най- очаквания от него подарък.

Силвия ДИМИТРОВА