На 22 септември честваме Деня на Независимостта на България, обявена във Велико Търново през 1908 година. По случай празника БТА разговаря с историците проф. Андрей Пантев и проф. Пламен Павлов. Двамата коментираха посланията на Деня на Независимостта и отговориха на въпроса имаме ли днес национална цел, която да ни обединява.
Проф. Пламен Павлов припомни, че тогавашният политически елит е показал зрялост и отговорност към собствения народ, тъй като самата независимост е заявка за национално обединение. Проф. Андрей Пантев отбеляза, че днес до голяма степен нямаме национална цел и идея, която да ни обединява.
Следва пълният текст на мненията:
Какво трябва да знаят българите за Деня на Независимостта?
- Пламен Павлов: Това, което дълги години беше крито от нашата общественост и беше подложено на някакво своеобразно табу, е утвърждаването на практика на историческата истина за развитието на България след Освобождението. Денят на Независимостта е един много важен маркер за утвърждаването на Царство България като една от значимите европейски държави - която има възможност да води напълно суверенна политика, да не бъде васална на друга държава. Става дума за едно много важно събитие, което надгражда не само образа на България, но и нейното състояние като просперираща държава, която тогава е смятана за икономическо чудо, и която е в състояние да започне сериозна програма за национално обединение. За съжаление този стремеж на тогавашните ни деди да осъществяват национално обединение пропада до голяма степен по геополитически причини, а не толкова поради конкретни вини на българските политици. Така или иначе това е много важен момент от развитието на свободна България.
- Андрей Пантев: С обявяването на Независимостта най-сетне онези, които са положили глава пред олтара на човечеството, могат да отдъхнат от небето и да са се успокоят, че пролятата кръв във войни и въстания, не е напразно, тъй като е постигната основната цел. България става независима. На картата на Европа най-сетне се появява една равностойна и модерна европейска държава. Фактически България възстановява своето средновековно великолепие и значимост и застава наравно с останалите страни на континента.
Денят на независимостта се чества от 1998 г. насам. Как се стига до това решение?
- Пламен Павлов: Денят на Независимостта е официален празник на България. Има гласове, че трябва да стане национален, но причината денят да не е отбелязван години наред е свързана със схващането, че актът е смятан за заслуга на буржоазна България, в който лична роля има цар Фердинанд. Неговата личност беше не само критикувана, но и отречена. Друга причина, която не се споменава често, е т.нар. доктрина Брежнев за ограничения суверенитет. Днес много се спекулира как ние не сме суверенни и сме зависими от САЩ или от ЕС. Това е в полза на сили, които обслужват руските интереси, които са против съвременното развитие на България. Казвам го без всякакво колебание. Тези сили искат да бъде отречено, че България до промените след 10 ноември 1989 г. е била лишена от пълния си суверенитет. Това на Запад го наричаха "доктрината Брежнев“. Това е съвършено ясно за хората от моето поколение, да не говорим за по-възрастните. Било е неудобно в такъв момент да се говори за независимост, когато на практика след Съветската окупация през 1944 г., сме принудени да спазваме волята на „Големия брат“.
Има нещо, което не се знае в обществен план – опитите да бъде възстановена паметта за Независимостта, за самия акт и неговите последствия, е отпреди 10 ноември. Това се дължи до голяма степен на покойния проф. Петър Горанов от Великотърновския университет, на Цветана Тодорова от Софийския университет. В професионалните среди се издигаше глас, че това е една много важна дата, важно събитие, което не може да бъде игнорирано. До известна степен това, което стана след промените, беше подготвено от дискусиите в средите на българските историци.
Що се отнася до утвърждаването на този официален празник – това е много положително явление. Възприемано е много добре от българите в чужбина. Като бивш председател на Държавната агенция на българите в чужбина съм свидетел колко добре се възприемаше този ден като празник, съотносим с 3 март и 24 май. Аз съм против противопоставянето на 3 март, 6 септември или 22 септември, защото те са част от един процес. Разбира се, този празник има силна популярност във Велико Търново. Това е нормално, тъй като в старата столица е обявена Независимостта на България, но това не е търновски празник, както 6 септември не е пловдивски.
- Андрей Пантев: Без 3 март, без април 1876 г., нямаше да има и 22 септември 1908 година. Всичко е въпрос на постепенни и често пъти мъчителни усилия, поетапно България получава своята значимост, извоюва своята независимост. Нека напомня, че всички балкански държави са изминали подобен път, при който от автономия се върви към независимост, от независимост към значимост. Това можем да кажем, е венец на всички тези усилия, които бяха положени в продължение на почти 500 години.
С какви качества са се отличавали тогавашните политици, които липсват на съвременниците им?
- Пламен Павлов: Хубаво е да се кажат няколко думи за правителството на Александър Малинов, което има изключително голяма заслуга за този акт. Много често събитията се свързваха с цар Фердинанд. Никой не отрича съзвучието на монарха и правителството, но твърдата решимост и волята да се случи актът по обявяване на независимостта има правителството на Александър Малинов. Тогавашните български правителства са се състояли от седем или осем души. Винаги министър-председателят е и министър на конкретен сектор. От осем души в правителството само двама са на територията на Княжеството. Ако разгледаме състава на тогавашното правителство на Малинов, ще видим какви достойни представители е имало в него.
Виждаме много ясно демонстрация на идеята за национално единство, която днес отсъства. Министър-председателят е бесарабски българин. Той е човек, който много добре показва връзката между Княжество България и Източна Румелия. Бесарабски българин е и министърът на войната – Данаил Николаев, човекът, който има огромна заслуга за Съединението.
Имаме и македонски българин – Андрей Ляпчев, министър на търговията, един от най-големите български политици между двете световни войни. Михаил Такев от Пещера е министър на вътрешните работи. Ген. Стефан Паприков – на външните работи. Иван Салабашев, министърът на финансите, е бил учител в Болградската гимназия. Виждаме широкоформатно правителство, което представлява всички българи. Не бива да забравяме, че актът на Независимостта окончателно бетонира Съединението.
- Андрей Пантев: Не смятам, че нещо не им достига на нашите политици. Съвременните усилия да се харесаме в чужбина не са нещо екстравагантно и изключително рядко. Манията на политиците вечно да се оглеждат отстрани и навън и да смятат за добро само онова, което другите одобряват, не е нещо ново. Макар че тогава до голяма степен всичко да бе осъществено самостоятелно, все пак се търсеше и одобрението и подкрепата на Европа. Тогавашните политици не са били неопитни. Те четат българската възрожденска преса, емигрантски сведения, следят какво става по света и виждат, че втората половина на 19 век е векът на националните държави. Съзнавали са колко важна е държавата и значението на нейното културно, политическо, военно наследство и постижения.
Имаме ли днес национална цел, която да ни обединява?
- Пламен Павлов: Днес, за голямо съжаление, преобладаващата част от нашите политици, дават лош пример на обществото. Не съм някакъв идеалист да искам да стане същото, както е било през 1908 г., но все пак има много по-големи цели от меркантилните такива и от битовизмите. Тогавашният елит показва много голяма степен на зрялост, със знание за отговорност към собствения народ. Самата Независимост е заявка за национално обединение.
- Андрей Пантев: До голяма степен нямаме национална цел и идея, освен да приличаме на другите. Ако така са разсъждавали нашите мъченици от онова минало, то тогава може би и досега щяхме да си ходим с духовни фесове. Днес това до голяма степен е заместено с усилието и старанието непременно да бъдем като тях. Но онези, които са върнали България на картата на Европа, не са смятали така, защото са разбирали, че откъсването на България от Османската империя, която по това време се е разпростряла на три континента, ще предизвика криза, при която изведнъж европейските държави ще се сетят, че България е една от страните, лежащи в основата на християнската цивилизация.
България беше освободена най-вече с чужда намеса, но тя беше поставена в крайно неудобно положение. Факт е, че основната причина и стремление на българското освободително движение беше да имаме държава, флаг, парламент, конституция, която все пак беше осъществена и затова ние празнуваме този ден, посочваме го като творчески акт, големия взрив на българската държавност. Затова на 22 септември ние празнуваме и се гордеем с тези, които са го осъществили.
Всички държави празнуват своята независимост, включително и американците, но ако не бяха тези усилия, ако не бяхме изкрещели, нямаше да бъдем чути. Даже тези тъжни дати от нашата история, свързани с потушаването на Априлското въстание, Баташкото клане, пораженията ни в Балканските войни и прочие, даже те в значителна степен са подготвяни от една храбра и мъчителна дейност, която отне много животи и проля много кръв. Затова казваме, че без 3 март нямаше да има 22 септември. Това е финалният акорд на едни усилия, при които Европа и светът видяха, че ние можем сами да творим собствената си история.
 
*****
Във Велико Търново през 1908 г., след тържествен молебен в църквата "Св. Четиридесет мъченици", княз Фердинанд I обявява с манифест независимостта на Княжество България, като по този начин е отхвърлена нейната васална зависимост от Османската империя, наложена й от Берлинския конгрес (13 юни-13 юли 1878). България е обявена за царство, а княз Фердинанд I приема титлата "цар на българите".
След обявяването на независимостта България получава дипломатическата подкрепа на Австро-Унгария. На 3 март 1909 г. в Санкт Петербург е  подписан Руско-турски протокол, с който се уреждат финансовите въпроси на България, възникнали  след обявяването на независимостта. На 6 април 1909 г. е подписан и Руско-български протокол, според който Русия опрощава на Османската империя военните ѝ задължения, останали от Руско-турската освободителна война (1877-1878). Османската империя се отказва от всякакви финансови претенции към България, а България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 години на 82 млн. франка. Същия ден в Цариград е подписан Българо-турски протокол, с който Османската империя признава независимостта на българската държава и се отказва от каквито и да било материални искания спрямо България. На 7 април 1909 г. правителствата на Сърбия и Черна гора признават независимостта на България, а на 9 април 1909 г.  -  Великобритания и Франция.
С решение на 38-то Народно събрание от 10 септември 1998 г. денят на обявяването на независимостта се отбелязва като официален празник - Ден на Независимостта на България.