В предходната кратка статия, поместена в броя на в-к „Утро“ от 02.09.2022 г., разгледах накратко смисъла на пакостите, които взаимно си правят Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката във Вазовата повест „Чичовци“. Пак там посочих защо окачането на шарановия гръбнак представлява тежка обида, която Варлаам нанася на „честната порта“ на Иван Селямсъза. В предложената статия ще допълня тези сведения с кратки наблюдения върху друго класическо произведение на Вазов – „Под игото“.
В този роман писателят нерядко използва т.нар. „говорещи имена“ – прозвища, собствени и фамилни имена, които характеризират съответния герой (напр. Бойчо Огнянов, доктор Соколов, Рада Госпожина, чорбаджи Юрдан, Рачко Пръдлето и др.). Един от героите, характеризиран по този начин, е „Димо Капасъзът, който се наричаше още и  Б е з п о р т е в   и   Р е д а к т о р, чизмар, хром и вечен съзаклетник.“ („Под игото“, II част, VII гл. – „Комитетът“). Прозвището „Капасъз“ е от турски произход – от съществителното име KAPI “врата; висока врата с покрив“ (от нея идва и думата „капѝя“) и наставката SIZ, която в турския език означава отсъствие, липса (същата наставка се намира и в подигравателния прякор „Селямсъз“). И така, названието „Безпортев“ е превод от турски език. Героят е наречен така, защото обича да пие и е „вечен съзаклятник“, т.е. не проявява никакво благоразумие, никакви ограничения в думите и в делата си. Особено характерна е случката, разказана в главата „Новата молитва на Марка“ (II ч., XV гл.). Безпортев е пиян. Ето как го представя разказвачът: „По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки червени мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на душата.“ А героят се самоописва по следния начин в репликата си към чорбаджи Марко: 
– Да живееш, бай Марко, и България да живее, па и славните български синове да живеят... Бай Марко, заръчай едно вино... Благодаря. Вива! Да живее, който налива!... Прощавай, бай Марко, пиян съм като возелница („возелница“ е фонетичен вариант на „возилница“ – бъчва, обикновено длъгнеста, в която се превозва вино; думата е сродна с глагола „возя“ – в с.м. – И. Б.)... но пак си знам ума... аз пия виното, а не то мене... Да, като чувствителен българин... Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот... Па щели да кажат: начукал се като руски сапожник... Който каже, предател е... Мене сърцето ме боли за България, тая бедна турска робиня... Искаме правдини, човешки правдини!... Не щем ний богатство, не щем ний жени... […] Думата ми е, че аз съм пиян като едно, като едно... Народната любов ме прави да съм пиян... Часът е близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка... Магарешки свят, с една реч... И който умре за народа, той ще бъде жив на веки веков... Вива! България да е жива!... А аз какво съм? – Едно магаре, което се бои от бистра вода...
В състояние на опиянение Безпортев, който е „знаменит играч‘, води „безконечно дълго“ хоро, а после извършва и немислима доскоро постъпка – сериозно унижава един турчин пред хорото и пред чорбаджи Марко.
Именно „липсата на порта“, т.е. на благоразумие и задръжки, у героя обяснява прякорите му КАПАСЪЗ и БЕЗПОРТЕВ. Обосновано е и прозвището РЕДАКТОР – Димо Капасъза всъщност „редактира“ отношението на българина към османското владичество. Ето как чорбаджи Марко преценява тази постъпка: 
– Кой знае, кой знае!... – мълвеше си Марко, като отиваше към тях си, още недошъл в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато на българина бе запретено зеления цвят и беше заповядано да слазя от коня при срещане турчин; той сам беше видял, преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения като рая, щото сега не вярваше очите си. Той видя, че насред сбора, пред хилядо зрители, един турчин слезна от коня си, по заповед на един хром и пиян българин, че тоя турчин забрави селяха си и османлъка си и му се подложи като животно, да му се качи Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това стана тъй просто, тъй ненадейно, да, тъй страшно ненадейно! И то не беше току-тъй, случайно, или от пиянство – вчера и завчера то не можеше да стане, днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено... Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?... Или вече, наистина, часът е ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?
– Кой знае, кой знае!...
Тази случка е резултат и на патриотизъм, и на алкохолно опиянение. Следващата глава на романа е озаглавена „Пиянство на един народ“. Тя е ключовият текстов сегмент на романа. В нея няма разказ за пиянството на отделни герои: тя съдържа разкази и разсъждения на Ив. Вазов за опиянението на българския народ в процеса на подготовката на Априлското въстание.

Иво БРАТАНОВ