Една от новите гордости на Русе е тортата „Гараш“, за която цяла България научи чрез медиите, че е създадена в Русе. Прочутият десерт дори донесе на страната ни участие в световния кулинарен пътеводител „TasteAtlas“, където в началото на годината бе класиран сред 15-те най-добри български ястия. Всичко тръгна от една публикация на „Утро“ преди няколко години. Но възможно ли е не всичко да е такова, каквото вече е общоприето? Публикуваме проучването на известния русенски журналист, писател и изследовател Боян Драганов, не за да поставим под съмнение правото на Русе да се гордее с тази наистина изключителна торта, а защото знаем и помним думите на Аристотел: „Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа“.

В последно време много се шуми около тортата Гараш, като упорито се внушава идеята, че е създадена в Русе.
Началото на историята започна на 20 март 2015 година, когато русенският ежедневник „Утро“ публикува статията „Чешко-унгарска връзка в българския шедьовър“, според която „най-прочутата българска шоколадова торта“ е направена в чешки хотел на пъпа на София и носи унгарско име (става дума за хотел „Панах“ - б.а.) от наемателите му унгарците Гараш и Кенда. Не се уточнява кога става това.
Подчертава се, че липсват писмени свидетелства откъде се появяват и кои са били двамата унгарци, както и какво е станало с тях. От материала научаваме, че през 30-те години на ХХ век тортата е била част от менюто на „Юнион клуб“ и че първата рецепта е описана през 1935 година от Поликсена и Христо Семерджиеви.
Реалната история е по-друга
Ще започна от хотел „Панах“, построен около 1893 година по проект на арх. Фридрих Шванберг на бул. „Дондуков“ 3 и северозападния ъгъл на ул. „Сердика“ в София.
В партера на сградата има кафене-сладкарница и ресторант. Съдържателят му, словенецът Йохан Панах, бързо съумява да го превърне в най-престижното заведение на столицата. Той има опит в това отношение, през 1892 година стопанисва хотел с кафе и сладкарница „България“. В „Панах“ оркестърът на Атанас Циганчето (Атанас Сотиров) „всявал у посетителите буйно веселие“, но главната атракция е Йонка Цветарката, хубавица с походка на газела, която предлага цветя на клиентите.
Поддържането на висок лукс се оказва непосилно бреме за Панах. Потъва в големи дългове и забягва в Цариград, като, според статията, отстъпва хотела и сладкарницата на унгарците Гараш и Кенда.
Нека засега да оставим Гараш настрана и да разкажем за Кенда
Именно на него дължим издигането на европейско ниво на хотелиерството у нас. По покана на Софийската търговско-индустриална камара през 1910 г. идва в София да предаде своя опит на българските хотелиери и келнери.
Иван Кенда е словенец, роден на 24 юни 1877 година в Боровец. Завършва търговско училище във Филах и отива в Любляна, където отначало е продавач, а през 1901 година открива ресторант. Изявява се като добър организатор и скоро започва да води курсове в редица словенски селища по хотелиерство и ресторантьорство.
След като договорът му с камарата изтича, той поема новопостроеното за хотел здание на ул. „Сердика“ и ул. „Триадица“ и открива хотел с кафене „Сплендид“, който бързо се превръща в най-изискания първокласен хотел в София. Истинска сензация е, че за първи път в кафенето сервират жени.
След края на Първата световна война Кенда напуска София, завръща се в Словения и става първият собственик на прочутия замък на езерото Блед. За нуждите на мащабния си бизнес тегли огромни заеми, които не успява да изплаща, и през 1936 година губи Бленския замък и езерото. След фалита семейството му се мести в Поклюка, където продължава занаята си, но в много скромен вид. Кенда загива на 19 октомври 1937 година при трагична автомобилна катастрофа в Поклюка.
Всичко това ясно показва, че Кенда 
не се е занимавал със сладкарство
и няма нищо общо с тортата „Гараш“.
Неочаквано на 16 декември 2016 година в „Утро“ се появи авторски материал с интригуващото заглавие „Прочутата торта Гараш - перла в короната на бляскавия „Ислях хане“. След кратко описание на хотела се казва, че един от наемателите му бил Коста Гараш, но не е уточнено за кой период време става дума. Отбелязва се, че в хотела отсядат короновани особи, благородници, пътешественици, чужденци, дипломати и други видни личности. Специално се подчертава, че в салоните му княз Батенберг е посрещал трима крале - Оскар II, Милан и Карол I, съответно на Швеция, Сърбия и Румъния. Според авторката, Коста Гараш е учил сладкарство във Виена и в Русчук е получил възможност да сътвори в чест на Батенберг или неговите гости своя кулинарен шедьовър - шоколадовата торта „Гараш“. Все пак 
в твърдението й се чувства колебливост, но като цяло внушението е, че тортата е създадена в Русе
Според статията Коста Гараш е от Австро-Унгария и на 18 декември 1894 година се жени за сръбкинята Елена. Бракосъчетанието е извършено в катедралния храм „Св. Троица“. В Русе живее и брат му Иван, който е хлебар. Около 1900 година Коста Гараш напуска Русе и поема управлението на хотел „Панах“ в София. Това твърдение се базира на Георги Каназирски-Верин, който пише, че предишният собственик Иван Панах фалирал и оставил заведението си на унгареца Гараш, който след време го отстъпил на сънародника си Кенда. Уточнява се още, че съпругата на Коста умира в София, но е погребана в Русе на 31 май 1912 година. Опята е в църквата „Св. Троица“. Коста също умира в София, но е погребан в Русе на 4 май 1917 година.
Ако Коста Гараш е унгарец, би трябвало да е католик и всички тези ритуали следва да са извършени в русенската католическа църква „Свети Павел от Кръста“, а не в православни храмове. Името му не фигурира в регистрите на католическата църква. Не е познат и сред унгарската общност в Русе. Това е малка група от хора и всички отлично са се познавали. През 1881 година унгарците в Русе са 76 души, до 1900-а броят им се увеличава на 158.
Нещата коренно се промениха, когато гръмна новината, че в русенския архив е открита оригиналната рецепта на тортата. Разбира се, такава рецепта не е съществувала и никога не е съхранявана в архива. Но това не попречи да се дадат множество интервюта с уверението, че тортата е създадена в Русе, макар и неподкрепено от нито едно конкретно документално доказателство.
Започвам разказа си за тортата „Гараш“ само с достоверни факти. Години наред съм общувал с хора от австрийско, немско и най-вече с унгарско потекло, но никога не съм чувал да говорят за торта „Гараш“. Думата „бутер“ (краве масло) е друга работа... Тя тръгва от чужденец, живял и работил в Русе, но за него ще разкажа, когато му дойде времето.
В нито едно писание за историята и живота в Русе няма дори един ред за тази митична торта
Наскоро издирих, събрах и публикувах в един том спомените на първите най-значими описатели на Русе. Там думата „Гараш“ я няма.
Преди години издавах списание „Една седмица в Русе“ и през 1994 година на дневен ред бе събарянето на рухналата сграда на „Ислях хане“. Оттогава датира интересът ми към хотела и част от изследванията си публикувах в бр. 22 на изданието. Ще спомена само по-малко известните факти. През пролетта на 1865 година в Русе се открива сиропиталище (Ислях хане) за бездомни деца от различни народности, в което освен че получават образование, усвояват и различни занаяти. През 1867 година се открива и девическо Ислях хане. Издръжката на училищата се осъществява от дарения и приходите от един хотел, търговски дюкяни, една баня, 26 житни склада по жп линията Русе-Варна и земеделски земи. Хотелът „Ислях хане“ е вдигнат от Унфирий Зафиров през 1865/1866 година с пари от Касата за помощ на преселниците черкези. Модерният хотел разполага с 32 стаи - 8 на приземния и 24 на първия и втория етаж, с голям салон, казино и обширна градина. Сградата е добре отоплена и осветена, а мебелировката е доставена от Виена. Хотелът се намира над Дунава, на новата улица „Подбудителна“ („Княжеска“), водеща от пристанището към махалата Варош. До хотела е и Управлението на железниците (днес Куклен театър).
Първата обява за отдаване под наем на хотела
датира от 9 май 1866 година: „Отдава се под наем за две години, като наемът за първата е в брой, а за втората е месец за месец, като целият наем трябва да се изплати за 18 месеца. Ако на мобилите се случат некои загуби, наемникът да ги плати и да изпълнява всичките заповеди на правителството и да осигури обдържането на „Ислях-хането“.
През годините се менят наемателите. През 1877 година по време на Руско-турската война сградата е повредена от бомбардировките, но е възстановена. От вестник „Славянин“ научаваме, че „на 11 март 1881 година през нощта часът по два се запали и почти изгоря хотел „Ислях хане“, едничкият най-голям хотел, от когото имаше общината добър приход“. Хотелът е ремонтиран и отново отваря врати.
Сега вече да се обърнем към Коста Гараш. На 18 май 1885 година Русенското градско общинско управление провежда заседание, тъй като е възникнал проблем с хотела. Наемателят Аристидис Калудис се жалва, че съдружникът му Янаки Янакули избягал и той няма възможност да го поддържа, но се договорил с Коста и Терезия (приема се, че е съпруга на брат му - б.а.) Гараш да им преотстъпи хотела при същите условия. Общинарите преценяват, че Коста и Терезия Гараш са честни и ще разработят по-добре хотела от предишните наематели, и разрешават те да го поемат, но при условие, че общината ще  
„получи гаранция от маджарското консулство, че те, като сръбски поданици, в случай на разправии ще се съдят в местното съдилище и по българските закони, без да ползват покровителството и защита на чужди държави“
Причината за това условие е, че от 29 май 1884 до 8 октомври 1886 година дипломатическите ни отношения със Сърбия са прекъснати и правата на нейните граждани се защитават от Австро-Унгария.
Тук само изказвам предположението, че най-вероятно Коста е етнически сърбин по рождение, както сочат и някои документи. За фамилно име е приел названието на населеното място откъдето е - село Гараши, Крагуевачка Иесеница, област Шумадия, Сърбия (подобно на повелия войната срещу България през 1885 година заедно с крал Милан сръбски премиер Милутин Гарашанин и баща му, също бивш сръбски премиер Илия Гарашанин). При направена задълбочена справка фамилията Гараш не се открива нито в австрийските, нито в унгарските именни традиции...
Сега 
нека уточним датите, на които коронованите особи са пребивавали в Русе като гости на Батенберг
и са „гощавани“ в „Ислях хане“ с прочутата торта на Коста Гараш.
На 8 октомври 1880 година в Русе гостува румънския крал Карол I.
На 2 октомври 1882 година крал Милан гостува в Русе, а на 4 октомври в негова чест в салоните на хотела е уреден бал.На 13 април 1884 година Батенберг посреща в „Ислях хане“ австро-унгарския принц Рудолф и съпругата му Стефани. Тази визита не е спомената.
На 27 април 1885 година на път от Цариград за Букурещ в Русе пристига шведската кралица София със сина си Карл. Посрещната е от Батенберг и външния министър Илия Цанов. Тук е румънското кралско семейство. Високата гостенка е настанена в яхтата „Александър“, която придружена от още два парахода я откарва до Гюргево.
Тук се изкушавам да вметна и писанието на един обемист столичен седмичник по темата, където фантазията на авторката достига невиждани върхове. Шведският крал Оскар II бил възхитен от тортата и бил поискал от княз Батенберг да го запознае с готвача, но това е нищо. Следващото „откритие“ е, че Екатерина Каравелова лично била настоявала да се запознае с Коста Гараш, който се бил съгласил да я научи как се приготвя необикновения сладкиш, а после Екатерина винаги правила тортата за рождения ден на съпруга си... 
Нямам какво да добавя, освен да припомня, че според Фридрих Шилер светът е тесен, а мисълта широка!
От официалните документи е видно, че Коста Гараш поема хотела след 18 май 1885 година и не е посрещал видните гости на Батенберг.
Годината е буреносна, след Съединението идва Сръбско-българската война, после детронирането на княза и връщането му за кратко на трона. На 17 август 1886 година пристига в Русе, на 18 август дава прощален банкет в салоните на „Ислях хане“ и поема по пътя на изгнанието. Подробности в книгата ми „Ангели и Демони“ - „Батенберг се разделя с короната в Русе“. И за да приключа с тази част от разказа, ще добавя нещо много важно - Батенберг винаги е придружаван от личен готвач. Първият, който се грижи за менюто му в България, е французин с петгодишен опит като управител на дипломатическата кухня на граф Игнатиев в Цариград. Но бързо се оказва, че кулинарното светило не е по джоба на княза и е освободен. От Дармщадт е повикан немски готвач, който няма самочувствието на французина, но се справя отлично с работата си.
Следейки пътя на запазените документи
разбираме, че на 18 януари 1886 година русенската община отпуска на Гараш 49,50 лева за английско семе за трева и един търнокоп. На 6 юли 1890 година в Русе пристига Стамболов. Градската управа възлага на Гараш да организира банкет по случай гостуването му и основаването на Първа Българска Търговска Камара /главните букви съответстват на официалното име на камарата по онова време - б.а./ в Русе, в градината на хотела за около 80 души. Гараш се съгласява, при условие че му се заплати по 17 лева на човек. На банкета на 19 юли присъстват 71 души, но са поръчани допълнително 9 бутилки шампанско по 10 лева едната, надхвърлена е сумата за осветление със 144,48 лева и на Гараш е платено 1441,48 лева. Общо за гостуването на Стамболов са похарчени 1757,18 лева. 
На 8 юли 1892 година русенските общинари обсъждат състоянието на хотела, тъй като срокът за наемане изтича на 1 ноември. След като преценяват, че Гараш добре го стопанисва и е направил със собствени средства хубава градина, единствена в града, решават да му удължат контракта с още пет години с годишен наем 4000 лева. На 17 април 1895 година Коста Гараш подава прошение до Общинското управление да му се намали наемът заради съществуващата криза и големите разходи, които прави. Молбата му е отхвърлена.
Последният документ, който открих, е 
от 9 декември 1898 година, който гласи, че Русенският окръжен съд е регистрирал търговска фирма на Коста Гараш
главното заведение на която се намира в Русе, и предметът на предприятието е търговия с колониални стоки и деликатеси.
Магазинът му се намирал на ул. „Александровка“ в приземния етаж на Застрахователно дружество „България“. Единствено тук българските ценители на висококачествени напитки могат да си закупят шампанските вина „Кристал“, „Картбланш“, „Ледфорд“, „Помори“, френските вина „Бордо“ и „Шабли“, рейнски и маджарски вина, коняци и ликьори от най-големите френски изби.
След време, през месец юли 1919 година, в магазина се открива и модерна електропекарна с управител Яна Христова Панайотова, назначена с неограничени права за „приготвяне, продажба на хляб и други търговии“.
Това е. Коста Гараш е бил хотелиер и търговец, но не и сладкар, защото по времето, когато управлява „Ислях хане“ шоколадът - основната съставка на тортата Гараш, е непознат у нас. 

Кога и как прохождат у нас захарта и шоколадът

Първата българска захар е произведена на 11 септември 1898 година в София, годишното производство е около 450-500 вагона. През периода 1896-1900 г. в страната се внася средногодишно около 8600 тона захар от Русия и Австро-Унгария. При шоколада нещата са по-сложни - едва през 1828 година холандска фирма регистрира първия патент за преработка на какао. Производството на шоколад на плочки започва в Англия през 1847 година, а от 1876 година - и производството на млечен шоколад.
Първата българска фабрика за шоколад е основана през 1901 година, втората - през 1903 година, а следващите - през 1909 и 1912 година. Едва през 1930 година започват да се откриват и други предприятия от този бранш. Първите фабрики са произвеждали малки количества шоколад и какао на прах, защото консумацията е била съвсем нищожна. Шоколадът трудно влиза в ежедневието на българите. Хората не знаят как да го консумират и се чудят дали да го ядат направо с опаковката. Редица свещеници го заклеймяват като „гнусно и отвратително дяволско творение“. През 1901 година в България са внесени около 700-800 килограма шоколад и какао, като годишната консумация на глава от населението е 0,0002 килограма. Вносът по години на какао на зърна (сурово или печено) се движи така: 1905 година - 4828 килограма, 1910 година - 12 980 килограма, 1915 година - 217 килограма, в периода от 1916 до 1919 година няма внос, 1920 година - 10 414 килограма, 1930 година - 266 598 килограма и постоянно нараства.
При това положение малцина българи са виждали, а още по-малко са опитвали вкусния какаов десерт. По това време и дълго след това нашенските сладкарници са предлагали само боза, салеп, баклава, шекер и бяло сладко с вода. Но има и изключения, макар и редки. На 15 юли 1887 година Фердинанд посреща в любимия си дворец Ебентал, северозападно от Виена, днес община Гензендорф, Долна Австрия, делегация начело с председателя на парламента Димитър Тончев и членове Константин Хаджикалчов, Никола Странски, Илия Стойков, д-р Михайлов, Захарий Стоянов, Александър Шишманов, Кезим Зааде Мехмед ефенди, Христо Никифоров, Захари Байкушев, Стоян Чомаков, майор Върбан Винаров, майор Христо Попов и ротмистър Петър Марков, във Виена се включва и Димитър Станчов. Внушителната група му съобщава, че е избран за княз на България, а Фердинанд предлага на гостите пищна трапеза, на която след изтънчените блюда е поднесено и суфле с шоколад. Мисля, че това са едни от първите българи, които опитват вкуса на шоколада.
Рецептата за суфле с шоколад е публикувана на български през 1897 година. През юли 1898 година гостилница „България“ в София започва да предлага „ледено с шоколад“. По същото време сладкарницата на Емилия Панахов „срещу Двореца“, наред с пастите и тортите, предлага сладолед от ванилия, шоколад, цитрон, какао, вишна, ягода, малина, но това е екзотична самотна стъпка, която малцина се решават да последват.
От изложеното дотук е видно, че тортата „Гараш“ няма дълбоки корени в сладкарската ни история. Не случайно Албена Шкодрова в уникалната си книга „Соц гурме“ я определя като „мистериозна и позната само в България“. В проучването си предава спомена на прочутия ресторантьор Никола Антикарджиев, че през 1940 година в „най-тежкия софийски ресторант с ограничен достъп карти „Юнион клуб“ се предлагало торта „Гараш“. След закриването на клуба през 1946 година тортата изчезва и отново се появява в края на 50-те години. В периода 1946-1967 година една обикновена торта е струвала 3,25 лева, а торта „Гараш“ - 8 лева.
Според Антикарджиев идеята за тортата е взаимствана от подобни изделия от Франция и Германия. Крайно ограниченото й производство обяснява с дефицитния качествен шоколад, който се купувал с валута.
Едва след 1970 година, когато у нас започва да се развива луксозен туризъм и се налага да се следват неговите високи критерии, тортата „Гараш“ заема високо място в рецептурниците на българските сладкари.
Разгледаната в настоящата публикация тема е широкообхватна и кореспондира с факти, засягащи съдбата на исторически личности, събития от социалния, културния, политическия и икономическия спектър на миналото на Русе. Именно затова си запазвам правото да я надграждам в интерес на търсенето на истината и представянето й пред любознателните читатели на база проверени, документирани и логично аргументирани доводи. Мисля, че те заслужават това.

Боян ДРАГАНОВ