Фестивали като „Аполония”, и въобще традициите, трябва да ги има и да направим всичко възможно да ги има. Цяла Европа пази своите традиции и ги припомня на младите, каза пред БТА актьорът и режисьор Валери Йорданов.
Той представи в Созопол своята дебютна книга „Гризачи”, като част от програмата на празниците на изкуствата. Сборникът събира „разкази от дядовци и от внучета”. На премиерата Йорданов разказа, че „Гризачи” се появява пандемично, но не само заради „пандемията в буквалния й смисъл, а пандемията, която ни е обхванала като общуване, като разказ, като споделяне – този бърз живот".
"В един момент аз си казах, че трябва да направя нещо, да напиша нещо за хора, които са ме впечатлявали”, каза авторът. Допълни, че пред него обаче е стоял въпросът как да поднесе тези истории на публиката. „Ако аз започна да разказвам историята на живота на някой, това ще звучи доста претенциозно. Но ако успея в една кратка случка, в един ден от неговия живот, да накарам читателя да го усети, да усети цялостния характер, изградената личност или неизградената личност, защото никой не е съвършен”, каза Йорданов. 
Жаклин Вагенщайн от „Колибри” отправи покана към зрителите да гледат новия филм на Валери  Йорданов през есента. Филмът носи заглавието „Шекспир като улично куче” и една от неговите премиери ще бъде на 12 октомври, на фестивала „Синелибри”. На 12 септември е премиерата на „Гризачи” в София.

Пред БТА Валери Йорданов разказа как се стига до литературния му дебют, кои са прототипите на героите в книгата му и какво е мястото на фестивал от ранга на „Аполония” в културната карта на страната. 
Г-н Йорданов, на „Аполония” правите своя литературен дебют. Как се стигна до тази смяна на акьорското майсторство с литературата и разказването на истории?
- Аз не ги сменям (Смее се - бел. а.). Общо взето, не ги подреждам нещата в живота си. Даже съм доста разбъркан. Важното е да се забавлявам, от една страна, а от друга страна – непременно са важни и ценни за мен като теми. Така че не сменям актьорското майсторство с писателското поприще. 
Стигна се до дебюта, тъй като се отдаде възможност издателство „Колибри” да издаде книгата и тези неща да останат документирани. Иначе аз обичам да пиша от много малък. 
В книгата казвате, че историите са вдъхновени от реални хора, които са Ви впечатлили, когато сте бил дете. Кои са тези хора и кои техни качества Ви направиха впечатление тогава? 
- В книгата са описани истории на реални хора, като аз в края на книгата съм описал кои са, кога са живели, кога са си отишли, а някои от тях не са си отишли, а са живи и до ден днешен. Качествата, нещата, силата им са ме впечатлявали като малък. И са страшно много. Затова съм прибегнал и до късия разказ – да използвам една ситуация, в която човек да може да осъзнае въобще героят в нея какъв е и за какъв космос става въпрос. 
Какво според Вас е мястото на фестивала „Аполония” - не само в литературния, а и в културния живот в страната? 
- В момента всичко, което се случва, е толкова бомбардирано, и то в повечето случаи не е в добрия смисъл на думата. Говоря като информация – освен войни, пандемии и т.н. Бомбардирано като различни моди, рекламни стратегии, неща, които за мен в повечето случаи не са много полезни, особено за младите, които са най-важни.
Така че фестивали като „Аполония”, въобще традициите, трябва да ги има и да направим всичко възможно да ги има. Защото ги има в съседство. Гърците, както и хора от цяла Европа – чехите, поляците – пазят своите традиции и ги припомнят на младите. Доколко те ще ги възприемат, вече е въпрос на време, въпрос на светоусещане, на начин на поднасяне. Ние имаме толкова малко фестивали и случки, на които да се срещнат театър, кино, литература, музика, големите изкуства – и то български, направени от българи. Ако това спрем да го правим, каквото и производство да имаме, както и да ни се оправи икономиката, няма да имаме бъдеще като нация, убеден съм.