Неотдавна препрочетах една любопитна история около водоснабдяването през различните години на Русе от небезизвестен русенски автор, както и писанията на някои от подгласниците му. С цветущ език и ползвайки архивен материал водоснабдяването на града е проследено от най-древни години, като естествено се набляга на т. нар. социалистически успехи и респективно на тружениците от тая епоха. И реших да се поразровя по темата, защото освен че водата е живот, не ми стана ясно защо се превъзнася един такъв проблем, който оставя русенци през годините да спазват пословицата
„Вода гази, жаден ходи“
при положението че стотици селища от страната ни за лишавани, къде трайно, къде за по-кратко време, от тази най-елементарна и животоспасяваща благина. На места, в големи градски центрове, даже в областни средища, съм бивал свидетел на воден режим.
Оставям настрана историческите и техническите подробности, опитите на турската власт и русенските първенци да доведат до града така необходимата вода, която макар и по стари тръбопроводи, с тенекии и „сакаджии“, все пак достига до пресъхналата русенска душа. Русе, град на бреговете на огромния вододаен басейн на река Дунав и свързаните с него многобройни подпочвени извори, винаги се намира в добра позиция по отношение на снабдяването на областния град и околните селища с питейна вода, с вода изобщо, въпреки че през XVIII-ти и в началото на XX-и век населението се снабдява с вода за пиене и битови нужди от реката и от кладенци. Тяхното копаене обаче най-често е безразборно, а дълбочината им достига 30 метра, като водата от тях е твърда и варовита. 
Фактите в началото на миналото столетие говорят и за нещо друго
Русенската общественост и най-вече нейният управляващ политически елит, се вълнуват от довеждането на водата към града по един почти неосъществим проект, не само от съществуващите дотогава извори, но и от един по-нов проект, от към източниците около днешната туристическа хижа „Приста“ и остров Матей.
Различни колеги историци и проучватели на русенското минало в по-голяма или по-малка степен отреждат значимо място на усвояването на финансовите средства по този проект. Краеведи и изследователи го споменават, но всичко остава, меко казано, повърхностно.
Още от 1915 г. някогашното Градско водопроводно отделение в Русе представя изработени проекти за водоснабдяване от остров Матей, като надълго и широко се разисква каква е водата от един опитен кладенец. Надделява становището на берлинския проф. Канилхак, че водата е подпочвена, а отделението докладва пред Общинския съвет, че за да се задоволят нуждите на града, са необходими 3500 куб.м вода при направата на 6 кладенеца на острова, помпена станция и инсталация за обезжелязяване и обезманганяване, тръбопроводи, ремонтна работилница и доставка на резервни части. 
Близо две години са необходими за проучвания и размяна на преписки
между различни институции и ведомства, най-вече финансови, за да се достигне до решението за обявяването на търг с покана за участие от 29 септември 1917 г. за близо 1 000 000 лева по водоснабдяването от острова. Спечелва го Паул Гокенбах от гр. Арнщад, Германия за сумата от 585 000 лева.
Военното време, разпадането на Австро-Унгарската империя и поскъпналите строителни материали допълнително усложняват работата по този воден проект.
Това налага към 15 октомври 1920 г. предприемачът П. Гокенбах да преработи проекто-сметната документация, като сумата от девиза по търга нараства на 7,299,185 лева. Размяната на преписки между Общината и предприемача довежда до това, че на 21 май 1921 новите актуализирани цени не са приети и за по-малко от година, на 25 март 1922 г., Гокенбах се отказва от строежа с иск да му бъде върнат депозита и причинените щети в размер на 373 815 лв.
Въпреки силното намаляване на изгледите за успех по водоснабдяването от острова, русенската община прави опит да съживи строителните работи. Разработените нови поемни условия и търг за водоснабдяването на града като цяло, се печелят от акционерното дружество от Виена на Г. Румпел в края на 1924 г., но 
сключеният с него договор издържа едва до април 1928 г., а залогът му от 367 374 лева е конфискуван
Междувременно Общинският съвет разглежда едно интересно предложение от комисията по водоснабдяването на града - да се проучат възможностите, които дават водоизточниците от двата кладенеца в местността разсадника в „Цветница“. Така там, докато траят спорове и караници за проекти, строежи и финансиране, с доставката на нови вертикални и хоризонтални помпи с висока мощност и дебит, от началото на 1925 г. Русе вече има модерно водоснабдяване.
Изборите от ноември 1923 г. в Русенската градска избирателна околия дават изцяло превес на Демократическия сговор, от чиито редици в парламента са изпратени финансистът и предприемач Петър Бъклов и зет му, адвокатът Кънчо Кънчев. Изборът е почти съкрушителен в русенската градска избирателна околия, в чиито 18 секции сговористите печелят с внушително мнозинството. Проправителственият сговористки вестник „Русенска поща“ пише на първа страница в броя си от 19 ноември 1923 г. за изборния ден: „...Раздразнение между противници не се чувства. Тук там се водят шеговити спорове между тях за успехите на тия или ония...“.
Усвояването на парите за водоснабдяването на града 
говори за наличието и на политически интереси от хора, институции, партии и финансови групировки в годините на една почти пълна стагнация на обществото след комунистическите и земеделските авантюри от 1923 г. Данните от архивите са твърде оскъдни, но тези от стенографските протоколи на XXI Обикновено Народното събрание разкриват почти непозната политическа сага от ежби и боричкания, свързани с усвояването на един заем от 1924 г. Тези парламентарни дебати, конкретно за Русе, започват още в 35-то заседание, когато председателстващият, д-р Борис Вазов, юрист, съобщава дневния ред на следващото заседание. В точка 2 е съобщено за първо четене по разглеждан законопроект: за разрешаване на Кюстендилски окръг и на Русенската градска община да сключат заеми. Истинската парламентарна сага по толкова важния за Русе проблем се разгаря на 20 февруари, в 36-то заседание. Поради отсъствието на парламентарни секретари, които да докладват предложението на финансовото министерство, 
с конкретното предложение за градския ни въпрос се заема депутата от Русе, адвокатът Кънчо Кънчев 
Ясно и мотивирано той обрисува тревожното положение: „...за разрешаване на Русенската градска община да сключи заем иде да отговори на една неотложна нужда. С този заем ще се поправи едно положение, което до болезненост е станало нетърпимо за гражданите на Русе. Русе и русенци са в положението на оногова, за когото казват: вода гази, жаден ходи. (...) градът в горещите месеци юлий, август и септемврий потъва в облаци прах и няма място където да може да си отдъхне умореният от дневния труд гражданин.“
    Думите му изясняват и финансовата страна и историята на водоснабдяването в града, което за съжаление, не откривам в разните други публикации. А уверението, че тези данни са достоверни, е аргументът му, че са подадени от русенското водопроводно отделение.
„ ... В годините 1908 и 1909 той (градът - б.а.) е сключил един 6-милионен заем от Българската народна банка за построяването на водопровод и водопроводна мрежа. Този 6-милионен заем е употребен наистина за целите, обаче не е стигнал. Тия шест милиона лева са достигнали само за изкарването на водопроводната мрежа, кръгло 68 км. и за построяването на бетонния резервоар. Резервоарът е изкаран в 1912 г., а водопроводната мрежа, всичко кръгло 68 клм. от (ф) 100-450 мм е свършена в 1914 г. Така от тая година, 1914,
 Русе има заровено под земята във водопроводната мрежа едно богатство
възлизащо, според сегашната оценка - както ми даде за това данни водопроводното отделение - на 70 500 000 лв., а бетонния резервоар на 10 000 000 лв., или всичко 80 500 000 лв. капитал заровен в земята, без да може градското общинско управление в Русе да вземе нито осем стотинки доход. Това състояние продължава вече 12-14 години... И за тази цел се иска заемът от 10 милиона лева...“.
Стряскаща е историко-финансовата справка, която, макар и малко елементарно, е поднесена на народните представители от К.Кънчев. При средно дневен доход от около 120 лв. официално зарегистрираните в града 204 „сакаджии“ получават от русенци годишно 8 935 000 лева, а продажбата на вода от „тенекета“ от най-малко 100 човека носят още около 1 825 000 лв. или русенци харчат кръгло 11 000 000 лв. годишно за вода. При това вода за миене от река Дунав! Явно водопроводното отделение в Русе, с подадената към народния представител справка, си свършва перфектно икономическо-производствената обосновка, а аргументите му са „железни“!
Споменавайки в началото едно проучване на русенска историческа мисъл отпреди 5-6 години се убеждавам, че някогашният еленски жител Кънчо Николов Кънчев, независимо от роднинските си връзки и контакти с представителите на русенския финансов капитал от кръга около братя Бъклови, 
оставя трайна следа в добруването на града
Участва в Първата световна война, като непосредствено след края й се установява в Русе. Без съмнение родството с видната търговска фамилия оказва влияние и върху политическата кариера на Кънчо Кънчев. Два дни след деветоюнския преврат е назначен за окръжен управител на Русе, което подсказва, че е бил част от деветоюнския политически кръг, който осъществява смяната на властта в града. 
Първите месеци след избирането му за народен представител той е изключително активен и работи за решаването на социално-икономическите проблеми на града. 
Ангажира се да посредничи за уреждането на така необходимия в този момент заем 
за русенската община, която го упълномощава да я представлява пред институциите в София.
В този важен момент ключови се оказват връзките му с изключително добрите позиции на фамилията Бъклови в банковите среди. 
В търсене възможности за т.нар. воден заем на русенската община от 1924 г. не са пропуснати и някои конфронтации и сблъсъка. Непряк е този с репликите на Димо Петров Кьорчев, един от идеолозите на Национално-либералната партия, прокурор и адвокат, масон, който се опитва да го апострофира, че заемът е израз на локална, местническа политика.
С изказвания и отговори на разни въпроси
се включват и други русенски депутати: Никола Цанов Кемилев (или Кямилев) и земеделецът Минчо Дилянов. 
Последният набляга за ускоряване приемане на закона поради доставките от странство и на пречистването на вода от дебита на кладенците от остров Матей. В спорните положения се намесва и министърът на вътрешните работи и на народното здраве генерал Иван Ат. Русев, като конкретизира с аплаузи мотивировката на К. Кънчев: „...Но да се създава благоустройство и да се устрояват стопански предприятия от средствата на редовните бюджети е действително немислимо. Трябва да се прибегне към заеми. Към тия заеми вероятно ще прибегнат много общини, стига те да могат да издържат службата по тях...“.
През призмата на времето как намирате това, както и изказванията на един друг „фашист и кръволок“ според политическите му врагове, за когото вече писах, Александър Ц. Цанков? 
Как така ония „изверги“ се замислят и действат за благосъстоянието на народа
Вероятно най-правдив е отговорът на К. Кънчев, в дупликата на репликата на Димо Кьорчев, че това е „...Излагане на належащите нужди на населението в гр. Русе. Ако вие смятате, че не трябва да се прави това, недейте го прави и недейте стоя тук. Вие сте „голям държавник“, ние, обаче, искаме да услужим на града и населението...“. 
Колко силно днес това ни прави съпричастни към днешните болежки и щения на настоящите ни народни представители, на борбите им, къде за добруване, къде за демагогия и/или собствена изгода!
Въпреки че още на следващото си заседание, на 22 февруари 1924, на трето четене заемът в размер на 10 милиона лева е утвърден, проектът за водния цикъл и докарването на вода от остров Матей така и не е реализиран.