Аз съм приятел на България от десетилетия и смятам, че отношенията между България, Съединените щати, Израел и еврейския народ са изключително важни, заяви в интервю за БТА Дейвид Харис, главен изпълнителен директор на Американския еврейски комитет. 
Харис, наречен навремето "външния министър на еврейския народ" от вече покойния президент на Израел Шимон Перес, ръководи тази влиятелна организация от 1990 година. Той бе удостоен вчера с Почетния знак на президента на Република България от държавния глава Румен Радев. Отличието бе за приноса на Харис за развитието на приятелските връзки между българския и еврейския народ, укрепването на демократичните ценности, защитата на правата на човека, както и за борбата с антисемитизма и всички форми на дискриминация. 
"Колкото повече идвам, толкова по-близки ми стават България и българският народ", каза Харис. Той разказа, че връзката му с България е започнала, когато е разбрал факта, че около 50 000 евреи в България са били спасени от депортация, въпреки че България е била съюзник на нацистка Германия и въпреки че Берлин е поискал евреите да бъдат депортирани. Така се е зародил интересът му към тази страна. "Проблемът беше, че имаше Студена война и тъй като имаше Студена война, нямаше много възможности да се пътува до България или да се разговаря с хората тук. Така че трябваше да изчакам до след 10 ноември 1989 г.", добави Харис.
По думите му антисемитизмът е стара болест, наричана от някои "най-старата социална патология в света". Въпреки че след Холокоста е постигнат голям напредък в борбата с него в либералните и демократичните общества, сега се наблюдава възраждане на антисемитизма по света, включително и в Америка, каза Харис.
Следва пълният текст на интервюто:
Вчера бяхте награден от президента Румен Радев за приноса Ви към приятелските отношения между българи и евреи. Как се чувствате след това събитие?
Това беше много специално събитие. Щастлив съм, че дойдох чак от Ню Йорк. Всъщност от летището в София почти веднага отидохме при президента. Чувствах се привилегирован. Аз съм приятел на България от десетилетия и смятам, че отношенията между България, Съединените щати, Израел и еврейския народ са изключително важни. И мисля, че постигнахме голям напредък.
Това не е първият път, когато получавате признание от български държавен глава. Откъде започва връзката Ви с България?
Тя започна, когато разбрах какво се е опитала да направи България по време на Втората световна война, и с факта, че около 50 000 евреи в България са били спасени и защитени тук, в България, въпреки че България е била съюзник на нацистка Германия и въпреки че Берлин е поискал евреите да бъдат депортирани. Затова исках да науча повече за България. Проблемът беше, че имаше Студена война и тъй като имаше Студена война, нямаше много възможности да се пътува до България или да се разговаря с хората тук. Така че трябваше да изчакам до след 10 ноември 1989 година. Започнах да идвам малко след това. Идвал съм много пъти от името на Американския еврейски комитет. И колкото повече идвам, толкова по-близки ми стават България и българският народ.
Догодина ще отбележим 80 години от спасяването на българските евреи. Имам два въпроса по тази тема. Първо, каква е Вашата позиция по отношение на твърдението на Русия, че Червената армия, а не българското правителство, е спасила от депортация близо 50 000 евреи от България?
Изпитвам голямо уважение към ролята, която Червената армия изиграва, започвайки от 22 юни 1941 г., след две години, в които Русия е съюзник на Хитлер, до нахлуването (на нацистка Германия в Съветския съюз - бел. ред.) при операция "Барбароса". Съветската армия прави много за обръщането на хода на войната, прави много за освобождаване на затворниците в нацистките лагери на смъртта като "Аушвиц". Но това не дава на Русия правото да пренаписва историята на всяка крачка. Важна е историята на Червената армия между 22 юни 1941 г. и това, което руснаците наричат День Победы през 1945 г. Аз уважавам и почитам тази роля. Но все пак промяната на историята, пренаписването на историята и преиначаването на историята не трябва да бъдат част от дискусията.
Какво научихме през тези 80 години? Постигнахме ли някакъв напредък в борбата с антисемитизма като международна общност?
Мисля, че отговорът е и да, и не. Трябва да разберем, че антисемитизмът не е нова болест. Това е стара болест, според някои най-старата социална патология в света. И все още няма разработена ваксина на "Пфайзер" или "Модерна" срещу антисемитизма. Има напредък в либералните и демократичните общества, в това няма съмнение. През живота си съм виждал този напредък в Съединените щати, но в същото време сега сме свидетели на възраждане на антисемитизма по света, включително и в Америка. Наблюдаваме го от многобройни източници - от крайната десница, от крайната левица, насочен е срещу отделни евреи и срещу Държавата Израел, в която евреите са мнозинство. Смятам, че България трябва да изиграе своята роля именно заради 10 март 1943 г. Защото показахте на света как хората могат да се зачитат и да се защитават един друг. Вземете уроците от 1943 г. и помогнете на света да разбере сега какъв е бил и продължава да е българският модел.
Да се върнем към Русия и нейната неправилна употреба на исторически факти и исторически термини. Москва твърди, че провежда така наречената "специална военна операция", за да денацифицира Украйна. В същото време Русия заплашва да забрани една много видна еврейска организация в Русия. Можете ли да схванете тази логика?
Не, не мога. Първо, много странен аргумент е, че трябва да денацифицират Украйна. Самият президент на Украйна Зеленски е евреин. Той се яви на избори. Беше подкрепен с огромно мнозинство от украинския народ. Не е необходимо Украйна да бъде денацифицирана. За съжаление, именно Русия, която прекарва 4 години в борба с нацистите от 1941 г. до 1945 г., сега използва подобна на нацистката тактика на нахлуване, на агресия, на фалшиви оправдания, на претексти за нахлуване. За съжаление, днес Москва, а не Киев, се нуждае от денацификация. 
Последен въпрос. Той се отнася до Израел. Международните информационни агенции и традиционните медии са все по-критични към Израел, когато става въпрос за отношенията му с палестинците. Това основателна критика ли е, или е някакъв вид антисемитизъм?
Обиколил съм по-голямата част от света. Не познавам много други държави, които да имат такъв копнеж за мир, истински мир, както Израел. Днес мога да се сетя само за две или три държави, които живеят със заплахата от унищожение. Израел е една от тях. Иран и неговите проксита "Хамас" и "Хизбула" открито и многократно са призовавали за унищожаване на Държавата Израел. Южна Корея е изправена пред постоянна заплаха от страна на Северна Корея. А Тайван е изправен пред постоянна заплаха от Китай. Тези държави са в много специална категория. Така че Израел копнее за мир и ако някой погледне историята на Израел, ще види колко много възможности е имало за палестинците да се сдобият със своя собствена държава. Твърде много хора забравят това, пренебрегват го, не обръщат внимание. През 1947 г. Организацията на обединените нации препоръчва решение с две държави - арабска и еврейска. Еврейската страна казва "Да", арабската страна казва "Не". От 1948 г., когато Израел се възражда, до 1967 г. Западният бряг, Газа и Източен Ерусалим не са в израелски ръце. Те са в арабски ръце. Къде беше палестинската държава, когато арабският свят имаше властта да създаде тази палестинска държава? Мога да карам така до след 2000 г. и различните усилия да се предложи държава. Всеки път, за съжаление, палестинската страна е казвала "Не". Въпросът ми е кога ще кажат "Да". Когато кажат "Да" и го мислят наистина и искрено, готов съм да кажа, че ще видим решение на израелско-палестинския проблем. И, между другото, сега шест арабски държави вече не чакат палестинците. Те разбраха, че Израел е един от ключовите двигатели в Близкия изток. Той е не само демокрация, но и технологична сила. Египет, а след това Йордания, Обединените арабски емирства, Бахрейн, Мароко и Судан - всички те заявиха: "Да сключим мир, да постигнем нормализиране". Още няколко държави в арабския свят наблюдават внимателно и според мен започват този процес. Така че "Да" на мира с палестинците, но те трябва да кажат "Да" след 75 години, в които, за съжаление, са казвали "Не".