Здравей, Петя! Чувствам се зле, след като преди две седмици почина един важен човек за мен. Аз пораснах без баща, защото той почина, когато бях много малък. Не съм сигурен това, с което си мисля, че го помня, дали са мои спомени. Възможно е да си въобразявам от всичко, което съм слушал за него от спомените на майка ми, бабите и дядовците ми, приятелите на баща ми... Но преди две седмици аз истински се почувствах сирак. Той има свое семейство и свои деца. Аз само работех при него. Той беше първият ми началник на първата ми работа още преди да завърша гимназията. На много неща ме научи. Гледах непрекъснато как той ги прави, опитвах се да мисля като него дори и много по-късно в следващата ми работа, която беше в друг занаят, свързан с образованието ми. Мисля, че никога няма да отмине тази тъга, която изпитвам. Защо толкова много ми липсва, след като през последните години се виждахме по-рядко? Може би, защото в живота ми го нямаше моят баща, съм си го присвоил като такъв. Той наистина се отнасяше с мен както със своите деца. Колко пъти съм бил у тях, колко пъти съм се хранил на масата му... Със сина му се запознахме покрай работата ми тогава и станахме приятели, но се чувствахме и като братя - имах го като мой батко. За погребението му от семейството се бяха погрижили за всичко, но аз се чувствам зле, че не можах с нещо лично да се включа, защото пристигнах от път. Но ако направя нещо сега, какво ще промени то - дали ще мога да се успокоя? А може би това е отговорът - че трябва да приема страданието и да не хленча от него. Жена ми разбира защо съм тъжен, но за сина ми, който е само на 3 години, полагам големи усилия, като иска да си играем, а на мен ми е трудно дори да си поема въздух от тази тъга!... Иван, 28 г.

Здравей, Иване! В писмото даваш израз на тъгата, която те владее след загубата на скъп за теб човек. Споделяш с какво е бил толкова важен за теб и за твоето формиране като личност. С признание към всичко ценно, което той е направил за теб, те измъчва мисълта, че ти не си могъл да допринесеш с нещо конкретно поне за неговото изпращане. Може би ти се струва, че липсата, която чувстваш, скоро няма да бъде преодоляна. Иска ти се да направиш нещо, което да те успокои.
Понасянето на загубата на близък човек е сред най-значимите
катаклизми, пред които се изправя човешката психика
Много други проблеми биха могли да се разрешат, но когато почине човек, няма начин да отменим този факт. В първите часове и дни съзнанието ни се бунтува срещу непроменимото - от „не може да бъде, че вече го няма“ до „не мога да бъда и аз същият“, „и мен вече ме няма“, „животът ми вече няма да е този, който имах“.
За скръбта по загубата на близък във вестник „Утро“ имаше и преди консултации за подкрепа на хора, които като теб споделяха своите 
съмнения, че болката може да бъде превъзмогната
При повечето хора справянето преминава през вълни - от силни емоции в началото до дълбока скръб, докато се стигне до приспособяването към живот с липсата на този близък човек. Случва се загубата на скъп човек да предизвика загуба на смисъла да се живее, след като животът повече не може да бъде споделян с него.
Скръбта има смисъл в живота ни
Тя е цената, с която този близък е имал значение за нас - колкото повече сме го обичали или е бил значим за нас, толкова силни са скръбта и липсата му.
В писмото разказваш какво значение е придобило за живота ти свързването ти с този човек: „Аз пораснах без баща, защото той почина, когато бях много малък. Не съм сигурен това, с което си мисля, че го помня, дали са мои спомени.“. Допускаш, че спомените, които имаш за твоя баща, не са автентични, а са плод на разказваното за него от твоите близки: „Възможно е да си въобразявам от всичко, което съм слушал за него от спомените на майка ми, бабите и дядовците ми, приятелите на баща ми...“. Дали спомените за него са лично твои или техни, като че ли няма значение, при положение, че си бил съвсем малък. По-скоро откриваме
пример как семейството и приятелите са се справяли с тази загуба
какво значение е имало това и за майка ти - да говорят за него с всичко онова, което ги е свързвало. Благодарение на говоренето ти си имал образа на баща в твоето израстване. Може би така постепенно си научавал как са се запознали твоите родители, какво ги е привлякло един към друг, какво значение имат приятелствата не само в детството и младостта, но и като по-възрастни, ако все още се виждате с приятели на баща ти.
„Но преди две седмици аз истински се почувствах сирак.“ Тези твои думи ярко посочват значението на човека, по чиято загуба сега скърбиш. Поясняваш, че той има свое семейство и свои деца и че ти само си работел при него. „Той беше първият ми началник на първата ми работа още преди да завърша гимназията.“ Нека си представим, че не всички първи началници оставят такава следа в живота на своите работници. Да видим
скъпоценните отпечатъци в паметта
от твоя първи началник: „На много неща ме научи. Гледах непрекъснато как той ги прави, опитвах се да мисля като него дори и много по-късно в следващата ми работа, която беше в друг занаят, свързан с образованието ми.“. Това дали може да изчезне за теб, Иване, заедно с физическата загуба на този човек? Струва ми се, че ти ще откриваш още от неговия опит, запечатан в паметта ти, в много други неща, които ти предстои да направиш и в работата си, и в семейния живот. От него си се учил на професионализъм, а също си вземал и личен опит от отношението и поведението му като баща - образ на баща, добавен към образа, който са изплели в съзнанието ти твоите близки за твоя баща.
Израстването ни,
докато станем такива, каквито сме във всяка своя възраст
протича чрез подражанието, с което се приобщаваме взаимно с нашите родители, братя и сестри, баби и дядовци. Както по физически черти, така и по действия и реакции често ни оприличават на някои от близките ни. С тръгването на училище този кръг от хора, на които несъзнателно или съзнавано подражаваме, се разширява - учители, треньори, приятели на семейството, други роднини стават също
образци за подражание
Копираме модели на поведение, а също така и ролеви модели - за това да си добросъвестен работник, добър баща, предан приятел.
Споделяш мисълта си, че никога няма да отмине тази тъга, която изпитваш и се питаш: „Защо толкова много ми липсва, след като през последните години се виждахме по-рядко?“. В отговор сам на себе си разсъждаваш: „Може би, защото в живота ми го нямаше моят баща, съм си го присвоил като такъв“. Да, Иване,
ние си присвояваме части от другите
- красноречив поглед, конкретен жест, интонации, с които допълваме значението на нашите думи, любими изрази, които ни развеселяват или пък, които ни спасяват в тежки моменти. Отчиташ и значението, което ти си имал за твоя първи началник: „Той наистина се отнасяше с мен както със своите деца. Колко пъти съм бил у тях, колко пъти съм се хранил на масата му...“. С него си се сдобил и с друг важен човек в живота ти: „Със сина му се запознахме покрай работата ми тогава и станахме приятели, но се чувствахме и като братя - имах го като мой батко“. Дали това е само в минало време, когато си имал нужда от някого, който да ти бъде батко? Дали този батко си мисли, че заедно със загубата на баща му губи в твое лице човек, когото е чувствал като по-малък брат?
Споделяш, че ти тежи това, че пристигайки от път, не си успял да се включиш с нещо лично в организацията на погребението на човека, когото наравно с децата му си чувствал като свой баща. „Но ако направя нещо сега, какво ще промени то - дали ще мога да се успокоя?“ Действително 
това, което правим за починалите хора, има важно значение за нас, живите
Ще споделя нещо лично. Пиша отговора на твоето писмо на десетия ден, след като почина една много близка жена - първа братовчедка на баща ми, с която заедно са отраснали. Тя имаше трудно лечима болест, а през последните месеци към нея се прибавиха инсулт и падане поради него със счупване на крака. Състоянието й се влошаваше устремно и скоро животът й угасна. На погребението, гледайки спокойното й вече без болка лице, сложих до нея откъснати от нашата градина
рози със специално значение
за мен, свързано с нея.
Бях дете, не знам на колко точно години, но на ръст - колкото розите в градинката в двора ни. Играех си самичка и радвайки се на красивите рози, открих, че миришат различно. Навирах се в тях да помириша нежната розова, бялата разкошна, голяма жълта, възхищавах се на една тъмно червена, която беше като от кадифе. В този момент желязната ни порта се отвори и чух стъпки от токчета - кака Данчи, тогава много млада, влезе в двора по пътеката и минавайки покрай мен с бухналата си къдрава коса и рокля на цветя, възхитена от нея, както от розите, й казах, че е много красива. Не помня със сигурност дали й подарих роза или друго цвете от градината, но помня думите й. Тя се усмихна и ми каза „О, Пети! Благодаря ти за комплимента!“. Тогава, Иване, за първи път чух тази дума - комплимент. Разбира се, не знаех какво е, но разбрах, че с моите думи се е зарадвала. Тя беше за мен една такава втора по хубост след майка ми, една друга красива жена, която също е станала мой
образец чрез много впечатляващи и до днес неща
които отчитам - с начина, по който винаги беше красива, със смеха й, който се връщаше у нея дори след трудни житейски моменти, с отношението, което имаше към всички деца в обкръжението си - виждахме я да скача на въженце, окуражаваше ни в първите ни опити да въртим обръчи, организираше импровизиран концерт на терасата си за мен и братовчедка ми, с която ходехме на уроци по китараЕ
Не само, че такива спомени не изчезват, Иване. С тях не изчезват за нас и 
хората, чието присъствие в живота ни е част от нашата същност
В нашата памет те имат безкраен живот, а като тях ние имаме значение за други, които се развиват около нас и се самоизграждат, като си вземат части от нас, дори без да знаем.
Още ли се питаш дали, ако направиш нещо сега за този скъп човек, когото почиташ като свой баща, би могъл да се успокоиш, и дали това е отговорът  - „че трябва да приема страданието и да не хленча от него“? Казваш, че жена ти те разбира, но детето ти е много малко и полагаш големи усилия, за да си играеш сега с него, когато ти е трудно дори да си поемеш въздух от тази тъга.
Тъгата постепенно ще става по-поносима, понякога ще се завръща с някоя сълза, но вярвам, че ще изпиташ и
радост, че си имал в живота си такъв важен човек
Ето, да кажем на всички родители да се оглеждат и да се опират и на други образци за децата си, освен тях самите. В психологията ги наричаме „значимите други“. Можем да бъдем добър и вдъхновяващ пример за някого, знаейки, че като ни подражава, той създават себе си.
Представи си, Иване, какво би изпитал, като сложиш топла ръка на рамото на момче - на твоя син или пък на нечий друг син, който може би ще дойде при теб като при първи началник в първата работа в живота му!