9 юли 2022 г.: С тържествена божествена служба в църквата „Св. Вмчца Марина” в Поликрайще беше отпразнувана 145-годишнината от Деня на Освобождението на Поликрайще от Османско робство (24 юни/6 юли 1877 г.). Тя беше водена от отец Дмитрий Павлов, който е от руски произход и самият беше трогнат от нашата благодарност. Прадядото на неговата съпруга Наталия Владимировна Тимофеева генерал-майор княз Александър Василиевич Тимофеев през Освободителната война е извършил подвиг при Горско Абланово, Русенско, повеждайки лично полка си в контраатака. С цената на 1300 убити и двойно повече ранени той успял да задържи турския щурм и да спре противника край бреговете на р. Бели Лом. Това вдъхновило художника Александър Попов да нарисува картината „Контраатаката на генерал Тимофеев при Абланово” (Държавен Руски музей, Санкт-Петербург).

Отец Дмитрий се моли за упокоение на душите и многократно спомена имената на Руския император Александър II и на военачалниците, участвали в Освобождението на Поликрайще: Главнокомадващият – Великият княз Николай Николаевич, генерал-адютант Артур Непокойчицки и генерал-лейтенант Казимир Левицки – началник и помощник-началник на Полевия щаб на Руската армия, генералите от пехотата професор Михаил Газенкампф и Фьодор Радецки – завеждащ канцеларията на Главнокомандващия и командир на VIII армейски корпус, генерал-лейтенант княз Алексей Шаховски – командир на XI армейски корпус, генерал-майор Григорий Чернозубов и генералът от кавалерията Ераст Квитницки – командир и началник-щаб на Донската казашка бригада, генерал-майор Николай Курнаков и генерал-лейтенант Даниил Краснов – командири на 21-ви и 26-ти Донски казашки полк, войсковият старшина Дудкин – командир на Донската казашка конна батарея № 15, генерал-лейтенант Моисей Доморадски – командир на 3-ти понтонен батальон, полковник Владимир Лихарьов – командир на 93 пехотен Иркутски полк, генералите от кавалерията Александър Пушкин и Александър Лермонтов – командири на 15-ти Нарвски хусарски полк и на 13-ти драгунски на Военния орден полк, генерал-лейтенант Виктор Кренке – началник на военните съобщения при Временното руско управление в България, генерал-майор княз Александър Тимофеев, военните лекари братя Громови и милосърдната сестра Мизерницкая от Военно-полева болница № 7 от Санкт-Петербург, действала една година в Поликрайще и на българите: свещениците Георги Полуганов и Христо Попиванов, презвитера Гергина Полуганова и Михаил Велев – дейци на Вътрешната революционна организация на Васил Левски и опълченците Иван Цвятков, Тодор Нейков, Трифон Нейков, Цвятко Георгиев, Ангел Маринов, Пеню Симеонов и Христо Георгиев. В края на службата отец Дмитрий прочете молитва с благодарност към Бога за победния изход на Освободителната война, сътворена по повод на победата на Руската армия под командването на император Петър I и фелдмаршал Меншиков на 27 юни/8 юли 1709 г. в Полтавската битка над Шведската армия на Карл XII и фелдмаршал Реншелд. Ученичките Калина Кушева и Цветея Нацкина положиха венец на паметника на военните лекари братя Громови и милосърдната сестра Мизерницкая в двора на църквата. Присъстващите се поклониха и застанаха в страж до паметника в знак на почит към героите. Калина Кушева поздрави присъстващите за празника с великолепно изпълнение на невероятната родопска песен „Руфинка болна легнала“.

Тържеството се организира от д-р Марияна Николова Георгиева и проф. Георги Николов Георгиев.

Те разказаха за Деня на освобождението и хода на войната в Поликрайще. Обявиха имената на личностите, които Кметският съвет удостоява с почетното звание „Герой на Поликрайще и България“ по повод на празника въз основа на Решението на Общото събрание на Поликрайще от 2 юли 2020 г.: презвитера Гергина Иванова Полуганова – помагачка на Вътрешната революционна организация на Васил Левски, Цвятко Георгиев – опълченец от 5-та Дружина на Българското опълчение, полковник Владимир Василиевич Лихарьов – командир на 93 пехотен Иркутски полк и генерал-лейтенант Моисей Яковлевич Доморадски – командир на 3-ти понтонен батальон.

РОЛЯТА НА ПОЛИКРАЙЩЕ В ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА (1877-1878)

Етапната линия Свищов – Царевец – Павел – Иванча – Поликрайще – Търново

 През 1865 – 1867 г. в Поликрайще идва разузнавателна мисия на руския Генерален щаб под прикритието на топографска експедиция, водена от щабс-капитан Николай Артамонов и проф. Иван Кортаци от Пулковската обсерватория (Санкт-Петербург). Тя проучва пътищата, реките, мостовете, ландшафта, селищата и състава на населението в тях. Най-вероятно по нейна препоръка още в началото на юли 1877 г. се изгражда етапната линия Свищов – Царевец – Павел – Иванча – Поликрайще – Търново. Тя минава само през български селища и по-късно е продължена към Габрово и Шипка. Състои се от етапни пунктове с коменданти и гарнизони, охраняващи определени райони. Българското население също е въоръжено. Армията и цялото й снабдяване се движат главно по етапната линия. Комендант на Поликрайшкия етапен пункт от юли 1877 е майор Леонид Андреевич Комендантов, а от октомври – майор Зундблат. Поликрайшкият руски гарнизон през януари 1878 г. наброява 700 души (9-ти резервен батальон с командир полковник Герасимов от Първа резервна пехотна дивизия с началник генерал-лейтенант Владимир Мацнев). Той охранява денонощно района Куцина – входа на Дервенето след Самоводене – Никюп – Ресен – Драганово, пътищата към тях и моста на р. Росица. По участъка на етапната линия Поликрайще – Габрово непрекъснато се движат и конни патрули от 15-ти Нарвски хусарски полк с командир полковник Александър А. Пушкин (син на великия руски поет Александър С. Пушкин). Мостът на Росица при Поликрайще е най-важното пътно съоръжение за Руската армия. Тя го финансира и изгражда изцяло наново от началото на юли до 11 септември 1877 г. Това е най-големият строеж в България през войната. Ръководи се от полковник Моисей Яковлевич Доморадски – командир на 3-ти понтонен батальон. По него минава огромна част от половин милионната Освободителна армия и цялото й снабдяване.

Продоволствените проблеми на Руската армия; фирмата „Грегер, Хоровиц, Коган и Ко“: С ходатайството на Началника на Полевия щаб генерал-адютант Артур Непокойчицки е сключен договор за снабдяването на армията с фирмата „Грегер, Хоровиц, Коган и Ко“. Но Грегер, Хоровиц и Коган се оказват измамници, а фирмата – мошеническа. Парите им се превеждат предварително, а те доставят некачествена храна или не изпращат договорените количества. Още с влизането на румънска територия кавалерията получава плесенясало сено. Офицерите купуват фураж за конете със собствените си пари. След минаването на Дунава при Свищов доставки не пристигат. Армията попада в пусти черкезки села. Населението е избягало, а имуществото – изнесено и разграбено. Генерал Непокойчицки докладва на Главнокомандващия Великият княз Николай Николаевич, че е в безизходица: войските няма какво да ядат. В Царевец генерал Дмитрий Скобелев (бащата на белия генерал Михаил Скобелев – героят от Плевен и Шейново) лично дере овца за Главнокомандващия и генералите от Главната квартира. На 28 юни 1877 г. в Иванча обаче овца няма, нищо няма и Главнокомандващият и неговите генерали си лягат гладни. Войводата Панайот Хитов, който ги съпровожда, тръгва да търси масло из селото. Искат му толкова много пари, че той се отказва и се връща с празни ръце. Едва на другия ден в Поликрайще Великият княз и генералите се нахранват, защото ги посрещат и засипват с погачи, варени кокошки, печени агнета, баници ... „от пиле мляко“.

Поради лошото снабдяване половин година 80 000 освободени българи от района с граници Свищов – Бяла – източно от река Янтра – Чаиркьой (днес Камен), Джулюница – Кесарево – Златарица – Елена – Трявна – билото на Балкана до връх Свети Никола – Габрово – Севлиево – Плевен (изключен) – Никопол хранят 250 000 (през юни), а после 510 000 (октомври-ноември) руска армия. Зад Балкана положението с изхранването става критично. Главнокомандващият прекратява едностранно договора с фирмата и търси други доставчици. Макар че нищо не са свършили, „Грегер, Хоровиц, Коган и Ко“ са толкова нагли, че след войната подават иск срещу Руската армия и няколко години се влачат с нея по съдилища. Армията се принуждава да влезе в споразумение с тях и само и само да се отърве, им заплаща 10 милиона рубли неустойка.

Правата на пленниците: В разпоредбите на руското командване за пленниците са предвидени същите дневни дажби и парични средства, както за Руската армия, т.е. на пленения османски генерал, офицер и войник се полага същото, както за руския. Командването обаче не предвижда, че в плен ще попаднат цели армии. След като Осман паша се предава в Плевен, се оказва, че пари за изхранване на армията на Вейсел паша няма. Затова Главнокомандващият прехвърля пленниците на грижата на българите. Впрочем същото се отнася и за самите руски части – и те се хранят главно от българите.

29 декември 1877, Севлиево, заповед на Главнокомандващия Руската армия: След капитулацията на армията на Вейсел паша на 28 декември 1877 г. при Шейново и на връх Свети Никола, Великият княз Николай Николаевич заповядва: 1) от 29 декември пленената армия да започне да се придвижва по етапната линия Шипка/Шейново – Селце – Трявна (връх Свети Никола – Габрово) – Дряново – Търново – Поликрайще – Иванча – Павел – Царевец – Свищов и оттам през Румъния към Кишинев; 2) армията да се раздели на партии (групи) от по 5 хиляди души; 3) първата партия да пристигне в Поликрайще на 4 януари; 4) в участъка Търново – Поликрайще – Иванча пленниците се охраняват от три полка от 24-та пехотна дивизия (93-ти Иркутски, 94-ти Енисейски и 95-ти Красноярски) от по 1 500 и две сотни от 23-ти Донски казашки полк – 240 души; 5) българските граждански власти посрещат, настаняват за нощуване и изхранват пленената армия, като осигуряват на всеки пленник от половин до един килограм хляб на ден и допълнителна храна; 6) гражданските власти настаняват охраната; 7) за охраната се готви два пъти на ден.

30 декември 1877 вечерта, Поликрайще: 1) пристигат 93 пехотен Иркутски полк с командир полковник Владимир Василиевич Лихарьов от Лясковец през Търново и 3-та сотня със сотн. Шапошников от 23-ти Донски казашки полк от Добри дял; 2) получава се заповедта на Главнокомандващия; 3) веднага се разбира, че тя не може да се изпълни: толкова хора няма къде да се сложат; толкова хляб и храна за тях няма и не може да се приготви. Причини: 1) населението на Поликрайще е 1 500 души (официална британска статистика за най-важните селища в света, Лондон, 1870-1872); руският военен гарнизон (700 войника) с военната болница и други части наброяват към 800 души; с пленниците (5000) и охраната им (общо към 7200), се събират към 9 500 човека на ден; 2) къщите в Поликрайще са 138 от по една стая, най-много от стая и пруст (всичко от по 10 – 15 – 20 квадратни метра); във всяка от тях трябва да влязат по 69 души (падат се по 0,15 – 0,20 – 0,30 квадратни метра на човек); конете и воловете (с колоните вървят волски коли, които събират паднали пленници) няма къде да се сложат; 3) с използването на плевни, дамове и сайвана, площта най-много може да се увеличи двойно (до 0,30 – 0,40 – 0,60 квадратни метра на човек, което е нищо), ако се изхвърли всичко от тях (сеното, сламата) и се изкарат животните на студа; 4) 10 до 20 тона жито са нужни само за пленниците, то вече почти е свършило; 5) всяка къща има най-много по една пещ (138); няма къде и кога да се изпекат поне по един хляб на ден за пленник, охраната и населението (47 500 или поне 25 000 – 30 000 хляба); 6) няма никаква друга храна за толкова хора; 7) няма толкова казани и кой да готви; 8) няма дърва за пещите и за казаните; 9) по 2 литра вода на човек са поне 19 000 литра или 1 900 котли вода по 10 литра на ден само за хората, без да се броят животните (за 100 животни по 30 литра са 3000, а може би поне са били нужни 5 000 литра, т.е. още поне 500 котли), водата трябва да се пренесе от 200-500 метра и повече от чешмите и кладенците (не е ясно за колко време може да се налее от 4-5-те големи каменни чешми с постави и шурнари или да се извади от 10-тината кладенеца, дълбоки по повече от 10 метра) и още 190-200 (даже 250) каци по 100 литра, в които да се налее; не може да бъде ледена, трябва да се топли, най-малкото, за да се отвърне. За 25 000 литра вода трябва да се отиде всеки ден 1 250 пъти, като се носят с кобилици по 2 котела и трябва да се изминат 625 км (125 часа ходене), като се върви средно по 500 м по лед и се гази сняг.

 

ГЕРОИТЕ НА ПОЛИКРАЙЩЕ И БЪЛГАРИЯ: ПРЕЗВИТЕРА ГЕРГИНА ИВАНОВА ПОЛУГАНОВА

„Героиня на Поликрайще и България“ (2022)

 

Българска национална героиня – помагачка на Вътрешната революционна организация на Васил Левски;

Проявява героизъм, изобретателност, хладнокръвие и изключително самообладание при разгрома на Априлското въстание през 1876 г.;

С особени заслуги в най-критичните дни за Поликрайще през Освободителната война (5-10 януари 1878 г.), когато по заповед на Главнокомандващия на Руската армия Великият княз Николай Николаевич пленената Шипченска армия на Вейсел паша (21 598 души, 4 паши – генерали Вейсел, Хусни, Ахмед Шамси и Хаджи-Осман, 4 полковници – Рифаат бей, Заиет, Гали бей и Саид бей, целият щаб и 966 офицери) пристига в Поликрайще (общо от 138 къщи) от Шипка/Шейново на път за Кишинев, като продоволствието й се поема от поликрайшкото българско гражданско управление, ръководено от съпруга й

свещеник Георги Полуганов: един от главните организатори и участници в дейностите по настаняването и изхранването на пленената Шипченска армия;

с изключителен принос за овладяване на положението при ужаса на 6 срещу 7 януари 1878, когато в Поликрайще са докарани 11 415 пленници и са се събрали повече от 17 000 души.

Презвитера Гергина Полуганова посреща в дома си сръбския княз Александър Караджорджевич и цялото сръбско правителство (6 май 1846 г);

По време на войната посреща в дома си повече от 100 руски генерали и висши офицери (1877-1878);

Един от главните организатори и участници в най-грандиозните събития от историята на Поликрайще през XIX век:

Посрещането на първия Търновски български митрополит Иларион Макариополски (13 септември 1872),

На руските освободители – Донската казашка бригада начело с полковниците Чернозубов, Курнаков и Краснов (24 юни 1877),

На Главнокомандващия на Руската армия – Великият княз Николай Николаевич (братът на Руския император Александър II), Главната му квартира и на VIII армейски корпус на генерал Фьодор Радецки (29 юни 1877),

изпращането на княз Дондуков-Корсаков (28 юни 1879),

Посрещането на княз Александър I Батемберг (25 юни 1879), княз Фердинанд I Сакс-Кобургготски (1 август 1887, 30 април 1893) и княгиня Мария-Луиза (30 април 1893), на регентите, българските правителства и на III-тото и IV-тото Велики народни събрания в пълен състав (1 август 1887, 30 април 1893), и др.

На тези събития присъстват от няколко хиляди до няколко десетки хиляди души.

1864 – 1876, помагачка на Вътрешната революционна организация на Васил Левски (1869 – 1872) и на организацията за подготовка и обявяване на Априлското въстание (1876): Повече от 10 години (1864 – 1875) със съпруга си свещеник Георги Маринов Полуганов посреща в дома им отец Матей Преображенски – Миткалото. В периода 1869 – 1872 г., след създаването в Поликрайще на революционния комитет на Вътрешната революционна организация (ВРО) от Васил Левски, член на който е свещеник Георги Полуганов, най-дейно подпомага ВРО, посреща в дома си революционери, които пристигат или заминават за Влашко, или пътуват из страната по комитетски дела, а при подготовката на Априлското въстание – апостолите Георги Измирлиев – Македончето, Иван Панов Семерджиев, Стефан Стамболов, поп Харитон Халачев и др. При разгрома на въстанието проявява героизъм, изобретателност, хладнокръвие и изключително самообладание – зазижда в комина на къщата им и спасява от неизбежна гибел съпруга си свещеник Георги Полуганов, който е предаден и когото потеря идва в дома им първо да бръсне, а после – да беси. Потерята стои две седмици в същата стая на къщата, където е зазидан свещеник Георги Полуганов и чака „комитаджията“. През това време презвитера Гергина Полуганова ги храни и отклонява вниманието им, докато накрая те си заминават, без да дочакат комитаджията и без да се разправят с него.

1877 – 1878, подпомагане на Освободителната армия: Организира жените в Поликрайще да се грижат за ранени и болни руски войници от Руската военно-полева болница № 7 от Санкт-Петербург, разположена при църквата „Св. Вмчца Марина“ тук. Готвят, носят вода, хранят, генерали, офицери и войници, които пристигат, и такива от етапния пункт и руския гарнизон в Поликрайще година и половина.

30 декември 1877, 7 часа вечерта – 13 януари 1878, 10 1/2 сутринта, Поликрайще: Разквартирувани са 93 пехотен Иркутски полк и 3-та сотня от 23-ти Донски казашки полк. Полковник Владимир Василиевич Лихарьов е поканен и настанен в дома на свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова. През този период в дома им отсядат и командирите на 94-ти Енисейски полк генерал-майор Константин Иванович Ренвалд, на 95-ти Красноярски полк полковник Владимир Петрович Голохвастов, представители на 1-ва и 2-ра бригада и на командването на 24-та пехотна дивизия и на XI армейски корпус, командирът на 23-ти Донски казашки полк полковник Попов, Търновският губернатор Шчербински, които са на инспекция на условията при които са пленниците. Тук са настанени и пленените османски генерали (паши) Вейсел, Хусни, Ахмед Шамси и Хаджи-Осман. Презвитера Гергина Полуганова през цялото време приготвя всеки ден храна и посреща най-гостоприемно и се грижи за всички. Освен това изпълнява денонощно обществените си задачи си по приемане, настаняване, изхранване и грижи на пленниците, дава упование за успех на нашето население – организира, меси, пече хляб, готви, вади от герана и носи с кобилицата вода, както всички останали и им дава сила.

31 декември 1877 – 5 януари 1878, Поликрайще: Под ръководството на свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова се изнася цялото имущество от по-голямата от останалата обитавана все още от поликрайщчани част от къщите (почти половината вече са били отдавна опразнени за настаняване на постоянно преминаващите от 6 месеца войски), изкарва се добитъкът, поликрайщчани и вещите им и животните са събрани само в малка част от тях, останалите къщи, дамовете, плевните и сайваната са предоставени за пленниците, охраната и конете на казаците. Копаят се още стотици отходни места за хиляди хора, определят се места за боклуците, за да не се прехвърли тук епидемията от тиф, която върлува във всички селища наоколо. Събира се още жито, мъжете го возят и мелят на воденици. Презвитера Гергина Полуганова ръководи жените: почва да се меси тесто, пече се непрекъснато ден и нощ и предварително се подготвя хляб, носи се вода и се налива в бъчви, които се поставят при къщите, където ще са пленниците, секат се дърва и се правят дръвници. Никой не спи.

Полковник Лихарьов с офицерите от полка и сотн. Шапошников обикалят селото, правят план за караула. Разучават къде има чешми, кладенци. Разучават околните пътища, отиват до Иванча, за да се разберат откъде ще преминават пленниците и кои са опасните места.

31 декември 1877 – 1 януари 1878, Поликрайще, Празнува се Нова година.

Полкът, казаците, поликрайшкият гарнизон, военната болница и поликрайщчани се черкуват в старата църква „Св. Вмчца Марина“. Службата е отслужена от свещеник Георги Полуганов, Христо Попиванов и от руския полкови свещеник.

5 януари 1878, Поликрайще: Пристигат 4 485 войника и 10 офицери (всичко 4 495), включително висшето командване на армията и част от щаба й – 4 паши Вейсел паша и Хусни паша (командвали Шейновската армия), бригаден генерал Ахмед Шамси паша и Хаджи-Осман паша (командвали армията на Шипченската позиция) и вероятно с тях 4-те полковника Рифаат бей, Заиет, Гали бей и Саид бей. Пленените висши офицери пътуват на коне, каквито са били единствените им искания при предаването на армията на командира на Имитлийския отряд генерал Михаил Скобелев, останалите – пеш.

Генералите Вейсел паша, Хусни паша, Ахмед Шамси паша и Хаджи-Осман паша са посрещнати, приети, нахранени и нощували в дома на свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова. Сега са пленници и решението им да се предат и запазят живота на свои и чужди се уважава в Поликрайще. Те им оказват най-голямо уважение и ги приемат възможно най-добре. Получават храна, каквато им се полага на ранга като генерали и каквато получава и руското командване. Домът е силно охраняван. Сутринта на 6 януари заминават за Иванча.

Ужасът на 6 срещу 7 януари 1878, Поликрайще – последният кръг на ада: Пристигат 11 415 пленници!!!, от тях 5 офицери. В Поликрайще на 6 срещу 7 януари 1878 са се събрали повече от 17 000 души!!! Това е най-голямото ни изпитание в цялата ни история. При вида на цялата тази армия ужасът сковал всички. Някои били толкова зле, че в раните им вече са се били завъдили червеи. Но и руските войници не изглеждали по-добре, след като били два месеца в окопите на Шипка. Освен униформите, особена разлика във вида им нямало. Не било ясно кой от кого повече да се страхува и защо, и кой кого да спасява. Никой не спал. Всички чакали. Не е било сигурно дали охраната може да се справи с цялата армия, ако тя тръгне да коли наред. Но свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова не се помайвали, а действали, и Господ им помогнал и ги опазил. Пленниците дошли гладни, ранени, болни, тресящи се от студ, без искрица топлинка, пребледнели като смъртта. Къде са ги сложили, никой не може да каже. Но някъде са ги сложили. Всички и пленници, и руснаци и българи, са прибрани на закрито. Пленниците са хранени, лекувани са. Дошли са болни, заминали са болни, но умрели няма. Всички са пристигнали живи в Иванча.

5–10 януари 1878 г., Поликрайще: Посрещнати са общо 21 598 души, 4 паши (генерали), 4 полковници, целият щаб на армията и 966 офицери. Дошли са болни, заминали са болни, но умрели няма. Предадени са живи срещу подпис и с квитанции в Иванча. Човешкото отношение и опазването на пленниците бил въпрос от особена важност за Руската империя и за подписването на мирния договор. Поликрайще, водено от свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова направило каквото е могло, направило всичко по силите си за България, направило е й невъзможното за България.

13 януари 1878 г., 10 1/2 часа сутринта, Поликрайще: 93 пехотен Иркутски полк е строен, цяло Поликрайще е дошло да се прости с него, свещеник Георги Полуганов служи благодарствен молебен. Презвитера Гергина Полуганова „Героиня на Поликрайще и България“ (2022) със синовете и дъщеря си изпраща руския полковник Лихарьов, с когото заедно са се справили с най-ужасното изпитание. Преди тръгването Командирът на 93-ти пех Иркутски полк изпраща от Поликрайще рапорт до началника на 24-та пехотна дивизия генерал-адютант Константин Иванович Гершелман: „Донасям на ваше превъзходителство че повереният ми полк в пълно наличен състав излезе на днешно число в 10 1/2 ч сутринта от Полекраиште в с. Присово, полк Лихарьов.“

ПОЛКОВНИК ВЛАДИМИР ВАСИЛИЕВИЧ ЛИХАРЬОВ – КОМАНДИР НА 93-ТИ ПЕХОТЕН ИРКУТСКИ НА НЕГОВО ИМПЕРАТОРСКО ВИСОЧЕСТВО ВЕЛИКИЯТ КНЯЗ ГЕОРГИ АЛЕКСАНДРОВИЧ ПОЛК

„Герой на Поликрайще и България“ (2022)

Участва в Кримската война (1853 – 1856) на бастионите на Севастопол. В боя под Инкерман на 24 октомври (5 ноември) 1854 г. за отличие награден с орден „Св. Ана“ 3-та степен с мечове и лента, произведен в чин щабс-капитан. Служи в стрелкови батальони. Като добър стрелец има няколко награди. Командир на 5-ти стрелкови батальон (1870 – 1877). Удостоен с Височайше благоволение от Императора и награден за „точност на стрелбата на батальона“. На 10 септември 1877 назначен за командир на 93 пехотен Иркутски полк. В Поликрайще полкът влиза за пръв път на 13 октомври 1877 г. начело с командира и началник-щаба на 24-та пехотна дивизия генерал-лейтенант Константин Иванович Гершелман и полковник Александър Карлович Водар, и командирите на 1-ва бригада (състояща се от 93-ти Иркутски и 94-ти Енисейски полкове) генерал-майор Казимир Йосифович Кононович и на 2-ра бригада на дивизията (състояща се от 95-ти Красноярски и 96-ти Омски полкове) генерал-майор Павел Николаевич Данилов (предишният командир на 93-ти Иркутски, генерал-майор и командир на 2-ра бригада на дивизията от 10 септември 1877 г.). 93-ти Иркутски пехотен полк пристига от постоянния си гарнизон в Ямбург (град в Санкт-Петербургска губерния, носещ това име от 1703 до 1922 г., днес Кингисеп, Ленинградска област, Руската федерация) по маршрута Ямбург – Кубей – Болград – Рени – Галац – Браила – Филипещи – Букурещ – Зимнич – Свищов – Царевец – Горна Студена – Яйджикьой (Масларево) – Одаите (Петко Каравелово). Оттук продължава по пътя Търново – Габрово – Шипка, където пристигат на 17 октомври. 93-ти Иркутски се счита продължител и наследник на 7-ми егерски полк, който в състава на особения отряд на генерал-майор Иван Василиевич Сабанеев освобождава Поликрайще за първи път на 29 август 1810 г. по време на Руско-турската война (1806 – 1812).

Полковник Лихарьов поема командването на 6 ноември 1877 г. на Шипка. Там спечелва войниците и офицерите и много обичан от тях. Вследствие на несгодите, претърпени при ураганния вятър и 20-градусовия студ на върха, на който замръзва повече от половината от личния състав на цялата 24-та пехотна дивизия, тежко заболява. Но не напуска строя. Болестта му постоянно го мъчи години наред. Почива на 31 май 1884 в резултат на тежка операция, като остава на своя команден пост до последния си ден.

На 9 декември 1877 в Иркутския полк от 3059 души по списъчен състав остават всичко 1383, т.е. по-малко от половината, болните били 1429. Само за този ден се спускат от връх Св. Никола около 100 измръзнали. 10 дни бушувал страшен ураган при минус 20 градусов студ. Командирът на VIII корпус генерал-лейтенант Фьодор Фьодорович Радецки заповядва целият личен състав да се прибере в землянките, а на позициите да остане само караул, който да се сменя на всеки 30 минути. Въпреки това, поради липса на обувки, на топли дрехи и на отопление в землянките, към 18 декември годни да носят службата са само 700 души. Командването се принуждава да свали останалото от полка в Габрово. Измръзналите са откарвани във военната болница № 7 от Санкт-Петербург, разположена в Поликрайще, с отделения в Куцина и Павел. Пръстите на краката и целите стъпала на войниците окапвали и се налагало да се режат. Щастливи били ония, които все пак оставали с един крак. На 22 декември полкът тръгнал към Търново. Хората били страшно изтощени и на 23 едва дошли до Дебелец, а на 24 най-сетне успели да достигнат Присово. Но и тук не му позволили да почива.

На 28 декември се получила заповед полкът да тръгне за Лясковец. След като пренощувал там, сутринта дошла нова заповед, да се върне обратно в Присово през Търново. Било много студено и имало страшна поледица.

На 30 декември в Търново идва нова заповед от началника на дивизията полкът да се отправи към Поликрайще, където пристига в 7 часа вечерта. Тук прекарва Новата 1877/1878 г. и остава до 13 януари 1878 г. Назначен е да приема в Поликрайще на групи от по 5 хиляди души пленената Шипченска армия на Вейсел паша, да охранява пленниците през нощта и на другия ден да ги конвоира до Иванча, отстояща на 28 версти по пътя към Свищов с 1/3 сотня от 35 казаци от 23-ти Донски казашки полк.

В Поликрайще полковник Лихарьов е бил длъжен да получава плениците от 94-ти Енисейски полк, който ги съпровождал от Търново до Поликрайще и да ги предава в Иванча на войските на 8-ми пехотен Естляндски полк с командир полковник Иван Александрович Карас от 2-ра пехотна дивизия. Операцията по конвоирането на плениците приключила благополучно на 12 януари. На 13 януари полкът отпътувал от Поликрайще за Присово.

Получаването и предаването ставало срещу квитанции, в които са посочени техният брой и чиновете им (офицери, войници). И плениците и конвоиращите били страшно измъчени и изтощени. При пристигането на плениците в Поликрайще освен обикновения наряд полкът давал и допълнителен караул в състав: 1 щабен офицер (дежурен по караул), 3 обер-офицери (разводач и 2 караулни началника), 10 унтер-офицери, 2 музиканти, 12 ефрейтори и 158 редници. Един батальон пазел плениците с четири караула, а друг се назначавал да ги съпровожда. След като ги предадял в Иванча, батальонът се връщал в Поликрайще. Така всеки батальон трябвало един ден да съпровожда до Иванча, на другия ден да се връща до Поликрайще, а на третия – да встъпва в караул. Готвела се топла храна два пъти на ден. За да се поддържа здравето на войниците и да се предотврати появата на скорбут, давали им лимонена киселина, а освен това – лук и чесън.

В Руската армия освен командири, полковете имали и шефове (почетни командири). В Поликрайще били получени подаръци от Шефа на полка Негово Императорско Височество Великият княз Георги Александрович (син на император Александър II) и от Ямбургският дамски комитет. По този повод било устроено голямо тържество за офицерите и войниците, на което подаръците били раздадени. Августейшият шеф изпратил за офицерите 200 порции консерви в кутии, 10 хиляди цигари, 50 одеяла и 50 комплекта топли дрехи. За войниците – 3 хиляди вълнени чорапи, 1500 пуловера, 150 пуда (2 тона и половина) махорка и 1000 цигарета. Ямбургските дами изпратили за офицерите топли дрехи, чай, захар, тютюн, а за войниците тютюн, сапун, партенки от плат, топли чорапи и бельо, за лазарета – лекарства и бинтове. От 30 декември 1877 до 13 януари 1878 г. полковник Лихарьов, „Герой на Поликрайще и България“ (2022), бил скъп гост в дома на свещеник Георги Полуганов и съпругата му презвитера Гергина Полуганова. Заедно преживели най-страшното време за Поликрайще.

 

ЦВЯТКО ГЕОРГИЕВ – ОПЪЛЧЕНЕЦ ОТ 5-ТА ДРУЖИНА НА БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

„Герой на Поликрайще и България“ (2022)

 

Според документите в Държавния военен архив във В. Търново роден в с. Ланово, Крушевацко, днес в Сърбия. По данни на неговия правнук – учителят по физическо възпитание и немски език в прогимназията в Поликрайще Живко Георгиев Коларов – роден в Крушево, Македония. Постъпва на 3 април 1877 в 5-та Дружина на Българското опълчение, 4-та рота. На 16 юни с.г. приведен в 3-та рота. Сражава се при Стара Загора, на Шипка и при Шейново. Удостоен с два ордена за храброст. Два пъти преминава през зимата Балкана по Химитлийската пътека от север на юг, за участие в битката при Шейново и после от юг на север, за конвоиране на пленената армия на Вейсел паша от Габрово до Търново. Служи в Търново, а после е изпратен в Котел за прокарване на демаркационната линия между Руската и Османската армии след подписване на примирието.

В резултат на несгодите през войната и големите студове заболява на 30 април 1878 и се завръща от болницата на 11 август с.г. Уволнен на 23 август 1878.

След Освобождението – околийски началник в Ески Джумая (днес Търговище). Оземлен в Поликрайще, където се заселва. Като последица от войната дълго боледува. Почива през 1906 г.

 

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ МОИСЕЙ ЯКОВЛЕВИЧ ДОМОРАДСКИ (1834 – 1898) – КОМАНДИР НА 3-ТИ ПОНТОНЕН БАТАЛЬОН

„Герой на Поликрайще и България“ (2022)

 

Участник в Кримската война. Командир на 3-ти понтонен полу-батальон (1874). Полковник (1875). За мъжество и храброст при форсирането на Дунава и прехвърлянето на войските при Зимница-Свищов като началник на понтонния батальон, отговарящ за товаренето на войските под силния огън на неприятеля през нощта на 14 срещу 15 юни 1877 г., награден със златна сабя с надпис „За храброст“, с ордена „Св. Георги“ 4-та ст. и ордена :“Св. Ана“ 2-ра ст. с мечове. Съставител на Устава за понтонерите на армията. Комендант на Динамюндската (Уст-Двинската) крепост, генерал-майор (1886), генерал-лейтенант (1896). Сътрудничи с „Инженерния журнал“. Публикува ред статии, посветена на военно-инженерното дело. С особено важен принос към Поликрайще. Под негово ръководство е извършен капиталният ремонт (по същество изцяло наново изграждане) на моста на р. Росица при Поликрайще.

Мостът бил с дължина 38 сажена (около 72 метра) и основите му били на 5 пилона. Поради огромното натоварване от непрекъснатото преминаващите войски, коли, артилерия, той подал, увиснал и започнал да се люлее надлъжно и напречно, настилката му се развалила. Имало реална опасност да се срути и армията да остане без основната си и най-важна комуникационна линия. Главен проектант и ръководител на строежа бил полковник Моисей Доморадски, а ежедневните въпроси решавал щабс-капитан Дибчински.

Това е най-големият строеж през войната.

Мостът е от особено значение и изключително важно военно съоръжение за Руската армия. По него минава основната част от нея и почти цялото й снабдяване. На него работили 410 дърводелци и резачи от батальона, 130 работници. Освен тях били наети и още 130 работници от Поликрайще. Били сменени опорите и носещите греди, които се оказали изгнили, цялата настилка и перилата. За премахване на увисването била променена напълно конструкцията и направено допълнително укрепване с коси греди към бреговете к към носещите греди. Финансирал и лично следял работата началник-щабът на армията генерал Непокойчицки. Сух дъбов материал се осигурявал от гражданското началство и Търновският губернатор генерал-майор Михаил Домонтович се грижел за това.

Мостът бил предаден и официално приет с документацията към него от етапния комендант на Поликрайще майор Леонид Коменданов. На 11 септември бил тържествено осветен от свещеник Георги Полуганов в присъствието на многохиляден народ, Търновския губернатор, командира и началник-щаба на XI армейски корпус генерал-лейтенант княз Алексей Шаховски и полковник Константин Бискупски и др. До завършването бил изграден понтонен мост, който се поддържал от 15 август до 11 септември.

Новият мост бил толкова добре направен, че по него спокойно преминавали мортири (гаубици, тежки оръдия), теглени от по няколко чифта биволи, които отивали на Шипка. Той има огромно значение и за стопанското развитие на Поликрайще и цяла Централна Северна България. Използва се до към 1905 г. и дори след това, макар че през 1884 г. е построен нов каменен мост.

През 1900 г. Росица страшно приижда, залива всичко на повече от 3 км чак до Поликрайще, подкопава северната ракла на новия мост и той потъва с 30 сантиметра. Улягането му спира чак след 5 години, а това и следващите прииждания на реката изобщо не оказват влияние на стария дървен руски мост на полковник Доморадски. Основите му стоят и днес и се показват при маловодие над повърхността на реката.

 

Частите на текста, отнасящи се до историяна на Поликрайще са основани на извадки от книгата „ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева

Конкретните данни за Поликрайще по време на Руско-турската война 1877/1878 г. са почерпени от:

„Сборникъ материаловъ по русско-турецкой войне 1877 – 1878 гг. на Балканском полуострове“, Издание Военно-исторической комисии Главнаго штаба, С.-Петербург, Военная Типография, 1900 (111 Выпусков), Выпуски 64,1; 64,2; 68; 70; 74; 80,1; 84; 86; 90,1 и 97.

С.А. Гулевичъ, „История 93-го пехотнаго Иркутскаго Его Императорскаго Височества Великаго князя Михаила Александровича полка с 1785 по 1913 год.“, С.-Петербург, Типография Штаба войск Гвардии и Петербургскаго военнаго округа, 1914.

Проф. д-р Георги Николов Георгиев,

д-р Марияна Николова Георгиева