Излезе от печат „Арменската общност в Русе от XVII век до 2022 г.“ - едно от най-значимите изследвания за арменската диаспора в България. Между кориците на книгата са събрани задълбочени и обстойни проучвания на автора Хачик Лебикян, който с много упоритост и търпение тръгва от първите векове след Христа, за да стигне до наши дни.
Писането на такава книга не е лесно, но всъщност това е най-леката, видимата част от един огромен и невидим издирвателски и проучвателски труд, систематизиране на данни, установяване на достоверността им чрез ползване на различни източници, компетентно и добросъвестно боравене с наличинте архиви. С това Хачик Лебикян се е справил успешно, затова подкрепата за изданието на Община Русе по Програмата за развитие на туризма и на Общоарменския благотворителен съюз „Парекордзаган“ не е куртоазен жест, а оценка.
Представянето на „Арменската общност в Русе от XVII век до 2022 г.“ е планирано за последната седмица на септември, ще го направи директорът на Регионалния исторически музей проф. Николай Ненов. 
С автора, известен майстор на афоризмите, издал 15 книги и носител на награда „Русе“ разговаря Хрипсиме Ерниасян - отговорен редактор на вестник „Парекордзагани Цайн“ и автор на предговора към книгата. Публикуваме интервюто с изрично позволение.

- Господин Лебикян, тази книга ви нарежда сред сериозните изследователи на арменската общност в България, как стигнахте до идеята за нея?
- Идеята за написване на такава книга е доста закъсняла, тя трябваше да се появи поне 70-80 години по-рано, когато е имало много живи свидетели на пристигането на арменци от последната вълна бежанци. Първите десетилетия на ХХ в. са от изключителна важност за арменската диаспора в България. Няма я устната история, няма никакви записани разкази на тези страдалци в архивите. 
Открих само една кратка бележка във вестник „Русенска поща“ от 1922 година за пристигането в града с влак на 600-700 арменци от Мала Азия
Бележката е написана с болка, съчувствие и състрадание. Хората от моето поколение знаеха много малко, да не кажа нищо, за истината от погромите, които са преживели успелите да се спасят арменци от Османската империя.
- На какво се дължи това - заличена родова памет, политическа конюнктура или нещо друго?
- Нашите родители и деди, вероятно да не травмират детската ни психика, не са ни разказвали за ужасите, които са се случили с тях. По-късно от баща ми, роден в Русе, разбрах, че неговият баща е от Шабин Карахисар, аз го определям като арменското Панагюрище. Това е родното място и на легендарния Антраник паша. За общите исторически събития, свързани с арменския народ от последните 6-7 века, са писали много учени - историци, това може да се прочете в техните трудове. Но
за отделните арменски общности, ако говорим конкретно в България, няма къде да се прочете
 - Казвате общности, не е ли една общността?
- Те са различни за всеки отделен район на България. Ако в Русе арменците се заселват компактно чак през ХVII в., то във Филипополис (Пловдив) те са още от VI в., преди 90 години там са живеели около 6 хиляди арменци. И сега в Пловдив е най-голямата арменска колония. От историята се знае, че през ХIХ в. арменците в България достигат около 150 хил. души и са били на трето място сред християните, след българите и гърците.
- Да се върнем към възникването на идеята за книгата, има ли конкретен повод за написването й?
- Отдавна имах намерение да направя такава книга. Един мой по-възрастен много добър познат - Мухарем Мухаремов - учител по математика и физика, добронамерен към арменците, който следеше моите творчески изяви, ме насърчаваше да опиша историята на арменците в Русе. Като интелигентен и честен човек, с него сме водили спокойни разговори за армено-турските отношения през последните 100 години. Той издаде книга „Русчук и турската общност в Русе 1860-2002“. Години по-късно,
след мои проучвания в русенския Държавен архив, видях, че той съдържа много информация за арменското присъствие в Русе
Първата ми работа бе да отворя Летописа на „моето“ училище - „Месробян“. Той е написан от учителката Виолета Метоян и обхваща периода от ХIХ в. до края на 1961 г. За първите години на училището тя е събирала сведения от стари арменци, а от 1950 г. добросъвестно е записвала всичко подробно по учебни години.
- И това ви подтикна да действате?
- Тогава у мен се затвърди желанието да направя тази книга, въпреки, че не бях сигурен, дали ще ми стигнат силите. При представянето на последната ми книга през миналата година, кметът на Русе Пенчо Милков ме попита за творческите ми планове. Първо на него казах за „арменската“ книга. Той се зарадва и предложи да участвам в конкурса за малки творчески проекти в областта на изкуството и културата, обявяван всяка година от община Русе. Какво бе учудването ми, когато
след няколко месеца кметът ми се обади и попита ще напиша ли книгата за арменската общност в Русе. Вече нямаше колебание и връщане
- Цитирате много проучени източници, колко време ви отне да издирите и систематизирате информацията? Какви са основните извори, които ползвахте?
-  За книгата бяха ми нужни 100 дни почти непрекъснат труд. Специално за нея си бях взел отпуск. Първите 30 дни бях в Държавния архив, Регионалната библиотека, Регионалния исторически музей, Арменското читалище, в което се съхранява цялата история на единствената арменска организация след 1944 година „Ереван“. 
Изчетох литература от съвременни арменски автори, най-старата книга е „Ролята на арменците в цивилизацията на народите“ от проф. д-р В. Тотомянц от 1942 г., която я имам от баща ми. Голяма помощ ми оказаха изследванията на Агоп Гилигян от Пловдив, публикувани в научни списания от преди четвърт век, за формирането на Арменската колония и неговите проучвания за Арменската църква в Русе. Само в една книга - тази на Сурен Овнанян „Армено-български исторически връзки“ от 1972 г., намерих много факти, свързани с арменците в Русе от края на ХIХ в. (там има информация за арменците от почти всички градове), които той е взел от вестник „Армения“, излизащ в Марсилия. След този период беше пълен мрак. 
- Помагаше ли ви някой?
- Не бих могъл да напиша книгата без съдействието, което ми оказаха ръководителите на арменските организации - Флора Артюнян, Саркис Хачикян, д-р Бохос Гаржарян, инж. Люси Нишанян, без подробните записки на инж. Бедрос Бакърджиян, който дълги години е бил член на Църковното настоятелство. 
Така, „въоръжен“ с информация, която се налагаше да сравнявам и проверявам, 
седнах пред компютъра и 70 дни писах
Важен момент в подготовката на книгата бе намирането, сканирането и илюстрирането на текста с подходящи снимки, за които също получих съдействие и от „Парекордзаган“- клон Пловдив и за което съм благодарил на всички в самото начало на книгата. Мога да кажа, че самата арменска общност в Русе „написа“ тази своя история. Дано само да има кой да я чете през следващите десетилетия.  
- Кои са акцентите в книгата?
- Акцентирам на арменското присъствие в българските земи, Арменската колония в Русе, Църковното настоятелство, Основно училище „Месробян“, читалище „Анжела Чакърян-2008“, Общоарменски благотворителен съюз „Парекордзаган“, Културно-просветна организация  „Ереван“, Скаутската организация „Хоменътмен“ и възстановената Женска благотворителна организация ХОМ- клон „Ани“-Русе, който е един от петте в страната. В последната глава, девета, съм се опитал да представя
девет русенски арменци, които са оставили диря в града
Това са дипломатът Манук бей, известен и със своя хан в Букурещ, д-р Мъгърдич Тютюнджиян - главен хирург в местната Военноморска  флотилия (по-късно - Дунавска флотилия). Той е политик, хънчакист (социалдемократ), кореспондент на в. „Армения“, автор на пиеси, повести и разкази, ръководител на просветно дружество, драматичен кръжок, но има трагична съдба след напускане на Русе. Арх. Нигохос Бедросян е оставил в нашия град една дузина сгради - паметници на културата, обявени в Държавен вестник. Крупният търговец и благодетел на арменската общност в Русе Саркис Куюмджиян, „Несравнимата Сирануш“ - както са наричали гостувалата няколко пъти с голям успех в Русе забележителна актриса Месробе Кантарджиян, поетът Онник Аджемян (Барскуни) - единственият русенец - член на Съюза на арменските писатели, музикантът и диригентът Хачик Михранян. В списъка са още орнитологът Еберхард Унджиян и роденият в Русе проф. д-р на икономическите науки Гарабед Минасян.
- Смятате ли, че историята на всяка една арменска колония в България има нужда да бъде документирана в дълбочина със сведения от миналото до наши дни? 
- Да, смятам, че 
историята на арменските колонии в по-големите градове трябва да бъде документирана
След като вече има такива книги за София и Русе, би трябвало да се появят книги и за града с най-многобройно арменско население - Пловдив, за Варна и навсякъде, където биха могли да се намерят документални материали в Държавните архиви, защо не и запазени лични архиви, записани устни разкази (ако има такива). 
Особено с прогресивното намаляване на арменците става наложително всеки град, в който все-още има арменци със своя църква, организации и обществен живот, според силите и възможности си, да документират своето присъствие от миналото до ден днешен. 
Със сигурност през тези повече от 100 години арменци от цяла България са дали своя принос в стопанското, икономическо, културно развитие, както и в областта на спорта за своята втора родина - България.