Знанията за езика не са само за специалистите, те допринасят да заобичаме повече родната реч, каза в интервю за БТА езиковедът Магдалена Абаджиева. Всяка нова дума е нова територия за човешкия ум. Думите са наши духовни стълбици, посочи ученият от секцията "История на езика" на Института за български език на БАН.Има толкова красиви старобългарски думи, които лесно ще познаем като значение, защото са ни близки, макар и забравени, отбеляза тя, като уточни, че Старобългарският речник може да се чете на страницата на Института. 
Наблюденията ѝ са, че българските деца знаят все по-малко думи. Според нея програмите по български език трябва да се преработят така, че българският език да се изучава като чужд, да се включи много лексикален материал, децата да имат речници с непознати думи, както при чуждите езици в езиковите гимназии. Сега с нейни колеги работи върху диалектен дигитален речник за деца, проектът е финансиран от Национален фонд „Култура”. Очакванията са той да им помогне да откриват връзките между значенията и заобикалящия ги свят.
На въпрос как да убеждаваме учениците, че книгите през лятото не са тежест, гл. ас. д-р Магдалена Абаджиева отговори: "Мисля, че прекалено много пазим децата от тежести. Напротив, хубавата книга винаги трябва да тежи, тя трябва да измъчва детето, да го кара да мисли, да преживява, да си задава въпроси и търси отговори". 
Да насърчаваме децата да творят чрез езика, съветва езиковедът. Да не хабим думите напразно, да търсим тяхното предназначение, да ги изговаряме и пишем с уважение, пожелава още изследователят на езика. А на учениците: "Нека напишат по едно писмо до лятото и да му разкажат за себе си. Със сигурност тези писма ще бъдат много красиви".
Следва пълният текст на интервюто:
Опознаването на работилницата на езика само знания ли носи?
Носи радост. Носи сладост от избягването на материалната зависимост. Езикът не може да бъде нито купуван, нито продаван. Той е в сферата на идеите, в нематериалния свят, но без него човекът, ако го разглеждаме като материя, не може да съществува пълноценно. Написах преди време кратки статии, бих ги нарекла литературно-езикови бележки, за някои от диалектните думи, които зная от моята баба, например търпазан, фараш, посрещнимъж, дулангач. Написах ги като разкази, през личните ми преживявания, опитах се да дам обстановката, в които тези думи са живели, за да ги съживя отново. Мисля си да довърша започнатото и да оформя малка книга с такива бележки. Ето това е езиковата работилница – хората дори не си дават сметка, че боравят с този материал всеки ден и че той е част от живота им. Спомниш ли си една дума от детството – вече си спасил част от съществуването си, от себе си.
С какво Вас като езиковед най-много Ви омайва българският език?
Бях през април в Банат – това е област в днешна Румъния и Сърбия, в която живеят българи, избягали още през XVII век, за да търсят спасение. Векове наред те са пазили езика си, откъснати от родината си, от корените си. Говорят български език и до днес. Ето това ме омайва най-вече – че българският език носи нашата история, че за него са се борили предците ни, че са го отстоявали и пазили като светиня. Езикът ни е свещен, защото българската писменост е създадена, за да се преведат свещените книги – т.е. книгите, важни за разпространяването на християнското учение. Но езикът ни е свещен и поради това, че ни свърза с предците ни, сочи мястото ни, от което никога не можем да бъдем откъснати. Свещен е, защото няма по-скъпо за една майка да чуе първата дума на детето си. 
Осъзнаваме ли важността на думите?
Моите наблюдения са, че българските деца знаят все по-малко думи. Мисля си, че програмите по български език трябва да се преработят така, че българският език да се изучава като чужд, да се включи много лексикален материал и децата да си правят речници с непознатите думи, както го правят за чуждите езици в езиковите гимназии. Езикът трябва да се преподава като география. Всяка нова дума е нова територия за човешкия ум, който той може да посети и това трябва да се обяснява на децата. В момента с мои колеги работим върху диалектен дигитален речник за деца, проектът е финансиран от Национален фонд „Култура”. При разработването му се водихме точно от тази нужда – децата да учат думи от българските диалекти, за да откриват връзките между значенията и заобикалящия ги свят. Например в някои наши говори наричат щъркела „тракил” или „жабар” – защото щъркелът трака с клюн и обича да лови жаби. Конят, който води стадото, се нарича „пастух” – дума, близка по звучене с „пастир”. Такъв тип интерес трябва да се изгради у децата. Надявам се, че с речника ще направим стъпка напред в тази посока. 
Какво препоръчвате на учениците да не правят, за да не се влошава езиковата им култура?
Не трябва да издигат изучаването на чуждите езици в култ. Модерно е днес учениците да говорят помежду си на английски, на немски. Мисля, че това им вреди, защото на първо място се губи уважението към родния език. Също така не смятам, че трябва да се насърчава писането на есета и на художествена литература на чужди езици. Съветвам българските деца да се стремят да пишат на български. 
Съветвате също да търсим забравени думи и да творим с думи.
Когато синът ми беше малък, го учих да спряга глагола съм – доста труден за повечето деца. Казах му: аз съм, ти – и очаквах той да продължи нататък. „Аз съм ти приятел” – каза синът ми. Ето пример за творчество чрез езика и това трябва да се насърчава. Обичам да слушам какво говорят децата и често си водя бележки. Яденички вместо наденички, защото е нещо, което се яде. Измислител вместо изобретател, защото е човек, който измисля. Трябва по-малко да поправяме децата и да ги насърчаваме да творят чрез езика. Колкото за забравените думи – тук е ролята на възрастните, на родителите и учителите, които трябва да ги припомнят. Сред любимите ми книги за четене са речниците. Отварям Старобългарския речник и започвам да го чета. Там има толкова красиви думи, които лесно ще познаем като значение, защото са ни близки, макар и забравени. Препоръчвам на хората да опитат. Старобългарският речник е свободен за четене на страницата на Института за български език. 
Защо беше важно учениците да са заедно, в клас?
Защото в училище децата общуват, усвояването на нови знания преминава през езика, а той съществува трудно извън човека, извън изражението на лицето, извън въздействието, което идва от присъствието в дадена среда. Защо, когато майката говори на детето си, тя го гледа, милва го, държи го до себе си? Защо не сме електронни майки и не възпитаваме децата си чрез презентации? Ето затова трябва децата да са в училище – за да се гледат в очите. 
Как да ги убеждаваме, че книгите през лятото не са тежест?
Мисля, че прекалено много пазим децата от тежести. Напротив, хубавата книга винаги трябва да тежи, тя трябва да измъчва детето, да го кара да мисли, да преживява, да си задава въпроси и търси отговори. Разговарях с едно момиче в седми клас преди тазгодишното национално външно оценяване, говорихме си за „По жицата” на Йордан Йовков. Детето ми каза, че нищо не разбрало от разказа, защото накрая много плакало. Отговорих му, че е разбрало всичко и че не му трябва нищо повече. Жалко, че именно тази чувствителност не може да се улови от формата на матурите. А именно тя е онова, което литературата трябва да постигне.Колкото до това как да убедим децата да четат – тук нямам отговор. Книгата трябва да е потребност, но как да стане? Произведенията по литература, върху които се изпитват децата след седми клас, са в обем от 100 страници. Много подценяваме учениците, като изискваме толкова малко от тях. При такива нормативи е трудно да ги убедим, че трябва да четат повече.
Вашето пожелание - с какви букви и думи да изпълнят лятото?
Да не хабят думите напразно, да търсят тяхното предназначение и да ги изговарят и пишат с уважение. Това е моето пожелание. И да търсят начини да се изразяват – нека напишат по едно писмо до лятото и да му разкажат за себе си. Със сигурност тези писма ще бъдат много красиви.