Виктория Бешлийска днес можеше да е инженер, лекар, физик, икономист или юрист. Това са обичайните посоки за възпитаниците на математическите гимназии. Но тя е от изключенията и след като завършва АГ „Гео Милев“ в родния Плевен, изучава някога престижната и желана, но днес все по-малко предпочитаната от младежите специалност „Българска филология“ в Софийския университет. И всичко показва, че е направила най-верния избор. След като преминава през работа като учител, редактор на художествена литература и специалист по маркетинга, родената през 1981 година майка на две деца се посвещава на това, което най-добре умее - на писането, на литературата. 
През седмицата Виктория Бешлийска беше гост на Регионална библиотека „Любен Каравелов“ и представи първата си книга - „Глина“. Книга феномен, заслужила много награди, включително и европейската „Еврокон“ 2021 за дебют. Но най-голямата награда е тази на читателите - историята на Жара и Велико от трънското село Бусинци вече има 10 издания и изключителния за българския пазар тираж от 60 000 копия.
Междувременно Бешлийска издаде втора книга - „Словник“. За него издателите казват, че е място за събиране на свят и слово, родено от популярния й блог „По дирите на думите“ и романа „Глина“. Словникът започва с 90 поетични, архаични или рядко срещани български думи, събрани от авторката, за да продължи с написаното от всеки читател. „Създадох този „Словник“ като място за споделяне на езика и неговата съзидателна енергия“, споделя тя. 
Ето какво разказа писателката в препълнената зала на библиотеката, която наистина трудно побра всички, желаещи да я видят и чуят, да зададат въпрос или да получат автограф.

„Много се вълнувам! Само ще ви разкрия, че историята ще се развива в Русенското Поломие. Много се надявам, така както „Глина“ насочи погледа на много хора към Трънския край, така и тази книга да накара хората да преоткрият природните, културни и духовни ценности на Русенско и да се радва на интереса на русенската публика. Стискайте палци! Много се надявам книгата, която предстои да излезе наесен, да ни даде отговори на това - с какво живее човек и кое е важното за него, както и за мястото му във Вселената“. Това разказа на срещата в библиотеката в Русе Виктория Бешлийска в отговор на читателски въпрос какво да очакваме от нея. И макар и твърде оскъдна, без разкриване на подробности, вестта, че момичето от Плевен е насочило поглед към красивото и мистично Поломие, вече може да се нарече добра новина.
Една хубава книга наистина може да насочи много хора към мястото, където се развива действието. Така „Стъклената река“ на Емил Андреев възроди интереса към потайностите на Белоградчишките скали и създаде цяло поколение нови техни изследователи.
А гаранция, че бъдещата книгата ще е хубава, е красиво, талантливо и страстно написаната „Глина“.
Как се стига до този роман
Ето разказа на Виктория в публичен разговор с д-р Петя Абрашева - нейна състудентка и преподавател от Катедра „Български език, литература, история и изкуство“ в Русенския университет.
„Това е един много дълъг път, ако изследваме чисто генетично, защото любовта към текста ми е предадена още по кръвна линия - в рода ми има много добри разказвачи. Това е баба ми Иванка, която е майка на моя баща и която ме е отгледала от малка, а от друга страна пък е родът на майка ми, който е от Еленския Балкан и някога са говорили на диалект. Така че животът ми с тях винаги е бил придружен с много вълнуващи семейни истории, хващащи сърцето и ухото. Конкретният момент, в който се случи писането, се дължи на 
един тежък личен период в живота ми, в който се наложи да се справя с много повече, отколкото бях свикнала
Дадох си сметка, че това може да продължи много дълго време и че трябва да си направя едно мое лично кътче - островче, на което мога да се скривам и да утихвам, за да мога да пиша за всичко, което ми доставя удоволствие и което ме засяга. Така че блогът „Words do Worlds“ /“По дирите на думите“ - б.р./ възникна точно като спасително островче, а самите публикации в него имаха точно тази терапевтична, спасителна функция. С времето се изгради цялостно и идеята за инициативата  „Обичам българските думи“. Тя всъщност първоначално не беше предвидена да се случи така, а се роди съвсем случайно, от една моя хрумка да помоля аудиторията на блога да ми напише по една стара дума. Тогава всъщност блогът се разви много стремглаво и от лично пространство се превърна в общност на хора с еднакви ценности, които обичат българския език, култура и фолклорни традиции. Тъй като понякога събитията се развиват много по-бързо, отколкото ти можеш да отговориш на темпото им, 
за мен писането, ставането на писател се оказа една немечната мечта
За мен написването на книга не е било непременна цел по никакъв начин, но с нарастване на блога и с увеличаване на моите публикации, получавах много голямо насърчение от страна на читателите да напиша нещо по-голямо. И когато отворих в себе си пространство за тази идея и я приех, в един момент се улових, че несъзнателно се оглеждам за сюжет. До момента, в който не видях съдовете в Бусинци - толкова простота и първична сила имаше във формите и цветовете им, те въздействаха на първосигнално ниво, въпреки простотата си, те свързваха човека с природата и Космоса. Така всъщност започна всичко.
За мен не беше трудно да напиша роман, може би за други да е било трудно, не съм се замисляла върху това. Макар да съм завършила Българска филология, никога не съм се занимавала с творческо писане, а винаги съм била от другата страна на книгата. Но аз мисля, че романът се получи съвсем естествено. Затова ми помогна и фактът, че имаше един период на наслояване на определени наблюдения на хора, характери и проблеми, който продължи дълго и 
в един момент, когато отидох в Бусинци и бях готова да пиша, всичко се получи много естествено
За мен това е нормалната форма за изразяване, не знам как би се получило, ако трябва да напиша разказ. Миналата година например ме помолиха да напиша коледна приказка и първоначално казах - не, не мога да напиша приказка. Написах я все пак, но разбрах, че това не е моят жанр.
Предполагам, че във Велико и Жара /главните герои - б.р./ е вложено нещо от хората, с които съм се срещнала и общувала в Бусинци. Майсторът, станал прототип на Велико, ми показа отблизо не само технологичните процеси на печене на глината и грънчарството, но и нейната душа, видях също емоциите му в този творчески процес. Той ми сподели неща, които само един майстор може да направи. Жара няма прототип, тя е 
образ на красивата жена като цяло, с всичките стихии, които носи в себе си и може да възбужда
въпросът е доколко надълбоко ги познаваме и можем да ги овладяваме. Прототип на баячката е моята прабаба, която ми баеше, когато бях малко дете и бях болна - тези нейни приглушени монотонни думи, които идват сякаш много, много отдалеч и не могат да се забравят.
Дали е имало момент, в който ми се е искало да изгоря Жара, да я стопя? Въпросът е не дали съм искала, а дали можех. Не можех. Още от началото знаех, че Жара нямаше как да бъде спасена, защото тя носи изключително силни черти на нашата народопсихология и култура. Великият майстор има нужда от любов, любов, любов - до последен дъх. Но тя може да бъде повече вземаща, отколкото даваща. 
Вграждането доста често присъства в българския фолклор, но като цяло се вграждат или живи хора, или тяхната сянка. Не знам някой да е правил вграждане с дъх, но тази сила има Велико. 
Любовта макар да е нещо много хубаво и да дава крила, но тя изгаря душите на героите в романа. Иначе бих казала, че любовта е възможността на двама души, които се обичат, да дават и така да умножат хубавите неща помежду си.“  
Как думите събират паметта
„Думите събират памет единствено чрез нас - хората. Едно е да прочетете дадена остаряла дума, ако е записана някъде и архивирана. Съвсем друго е да я чуете, да усетите интонацията, да разберете за ситуацията, в която е била употребявана. Затова много от думите носят отпечатъка на човешките преживявания, които са изразявали в дадена ситуация и в определено време. Случвало ми се е например да чуя дума, която не съм чувала или употребявала 10 години и изведнъж нещо проблясва, това да ме кара да се сещам за определена ситуация - има такива думи, чували сме ги в детството си. Сякаш тази дума е оставена там от някой и това да я чуя сега, ме кара да се усещам както някога, в тогавашната ситуация. Затова смятаме, че вибрацията на думата се товари от човешките преживявания в дадения момент. Така енергията на езика се съхранява в човешката памет, благодарение на човешката общност“, разказа още Виктория Бешлийска. 
Какво спасява, какво утешава, какво ни спасява като човеци и като народ?
„Аз започнах да пиша, за да утешавам и спасявам себе си. Разбира се, имаш нужда от спасение, когато истината не иска да ти се представи или когато е сурова. И тогава фантазията не спира да си играе с теб, защото няма по-голяма власт от човешката фантазия. В писането на една книга участва цялото тяло. В много от отзивите за „Глина“ срещах думите „лекува“, „спасява“ и „магия“. Единственото обяснение за това е, че когато влагаш нещо, каквото влагаш, това и получаваш насреща. Ако ме питате от какво искам да спасим днес - ние живеем много ангажирани, но и самотни, в нашия живот има „прегаряне“, разкри писателката. 
И стигаме до неизбежния въпрос - коя е нейната любима дума?
„Любимата ми дума е аране - мисля, че е много жива, много космична. Това е гальовно обръщение към малко дете, използва се в Бургаския край. Но може да бъде използвана и като обръщение към любимия“, гласи отговорът.