Сенилният* „хор“ при едно от известните русенски барчета напоследък със солото на един от тенорите си ми проглушава ушите за руската злоба и некадърност, за инфантилността на руските мераци и за катадневният украинския патриотизъм. 
С много от нещата съм съгласен, но едно не мога да разбера /ако че то е една характерна българска черта/: колко лесно от масата, от софрата и питието, българинът вижда и съпреживява страданието и нещастието на другия. Лесно е. Абсолютни разбирачи сме! И на приказки, и обругаване на една от страните или българската позиция. 
Украйна сигурно е за Русия е нещо такова, като Северна Македония за България. Но тези отношения не се решават с оръжие. Вече не. Векът е ХХI-и.
Правилно една приказка казва, че когато мечка играе в съседа, ще дойде и при теб. От руската „мечка“ сме кусвали и меда, и жилото, но явно поуките са ни дошли малко. Не случайно репликата на един бележит български политик, Андрей Ляпчев, „Со кротце, со благо и со малце кьотек“ е въздигната в лозунг и култ, но често без последната част. 
Винаги съм изразявал отрицателното си становище към руската политика спрямо Балканите и балканските народи през различни периоди и епохи. Но 
с помощта на автентичните спомени на руски дипломатически представители
от края XVIII-началото на XX век тази ми позиция се утвърди, пък и нека го кажа, твърдо се „бетонира“. Някогашна Сърбия остава здрав руски плацдарм и до ден днешен. Черно море и Средиземноморието дълги години са „руски локви“. Трябва да се разрази Руско-турската война от 1877-1878 година и навлизането на английския флот в Дарданелите, за да охлади руските мераци. 
Руската експанзия и, разбира се, руската емиграция към нашите земи имат своето определено проявление още от средата на XIX век, което на приливи и отливи продължава с различна степен на ефективност до втората половина на XX столетие, та дори след 1944 г. и до днес.
Ариегардът на това си остава и до ден днешен руската дипломация
Нека не забравяме, че още от XIV век Османската империя застава като „рибена кост в гърлото“ на руските амбиции, а следващите руско-турски войни са отражение на антагонизма между двете сили.
В по-ново време, от началото и до края на XIX век особено е активна руската „петата колона“, състояща се не толкова от местни жители, симпатизиращи на Русия или руски бегълци, а предимно деятелите от руските дипломатически институции в определени балкански страни, но най-вече в България.
Това са главно руските консули и/или съответните служители в тези дипломатически представителства. Един от най-добрите изследователи на руската дипломатическа инвазия към България, проф. Мария Матеева, детайлно проследява тази им функция не само в страната като цяло, но и в крайдунавските градове - Видин, Рущук /според правописа от ХIХ век/, Тулча и т.н. Прякото участие в руските дипломатически действия от по-ново време, най-вече в годините около 1879 и след това, на руския дипломат Юрий С. Карцев придобиват и пряко изражение в напълно достоверните му спомени и най-вече в „Семь лет на ближнем Востоке 1879-1886“. 
Не бих обърнал специално внимание на последния, ако в спомените му не се срещат 
многобройни данни за Рущук и други градове
за събитията у нас до Съединението и конкретно за лица, пряко свързани и с русенската история. Любопитна е неговата оценка и мнение за създаването на институцията „драгоманат“ (преводачи) изцяло от руски кадри, за отношението на Франция към българските национални проблеми, както и за лицата, заемащи руски консулски длъжности.
Любопитна пък е и преценката на друг известен руски публицист, творец и писател, Константин Н. Леонтиев /1831-1891/, за работата на самия Ю. Карцев и на другите руски консули в Отоманската империя. На Леонтиев особено се харесва идеята на адрианополския руски консул Ступин от около 1854 г., предадена от дипломата Ю. Карцев в 1879 г., за създаването на руско-тракийско княжество на територията на днешна България. Не е лошо нали? Хем руско, хем тракийско! И току под носа на Османската империя!
„Политиката на Ступин му е подсказана от местната среда, т.е. от ония примати-русофили
които самият той не обичал. Тези примати, или тези старшини искат, когато Тракия се отдели и отпадне от Портата, да се подчинява на „полуруско управление с руски княз начело“!
Как ви харесва това? След аборигените идват и приматите! Добре, че с този епитет са обкичени някогашните русофили, а дали не се отнасят и до днешните им събратя?
След дълги митарства в различни руски дипломатически служби, най-вече в столицата Константинопол и по-сетне в Близкия Изток, тотално отхвърляйки длъжността „драгоман“ да се заема от неруски поданици, Ю. С. Карцов, макар и здравословно недобре, получава назначение в Княжество България. Това става когато политическия живот в младото княжество ври и кипи, а политическите страсти сблъскват консерватори и либерали, младото офицерство и княз Батенберг срещу опозицията на старите нотабили.
След близо едногодишно лечение и финансови неприятности, съчетани с дипломатическа куртоазия и контакти, Карцов, през „италианско рандеву“ с чичо си и спирка в Белград, се отправя окончателно за Видин, където се открива свободно място в руското консулство.
Много показателна е характеристиката, която той прави на служещите в българската армия руски офицери:
„...не трябва да се забравя, че длъжностите, които те заемат в България са по-високи от ония, които биха заемали в Русия, а издръжката им е изключително голяма... На военните им се наложи да снижат тона, сега заемаха отбранително положение.  Вестниците ги наричат „крадци“, а българите странят от тях. На свой ред руските офицери виждат в нанасяните им обиди упадък на руското влияние, за което с пълно основание обвиняват руската дипломация...“.
С основание, с опасения и тревога австро-унгарските дипломати сочат на Карцов, че Видин, както и значителна част от крайдунавските градове Лом, Свищов, Рущук, Силистра се превръщат и стават като „публичен дом“ за социалистите.
Пространното му описание за посещението в София, освен че включва блестящи характеристики на руските дипломати от агенството в София, говори и за срещата му и с един от главните герои на настоящето описание. Запознават се и го наема на свободна практика за консулството като драгоманин. 
„В този момент русофилското министерство на /Петко - б.а./ Каравелов уволнява един русин, заемащ в България длъжността на прокурор, при това без никакъв повод, само заради това, че е русин. Наричаха този русин Григорий Николаевич Гарнаулт. ...Той бе набит, със среден ръст, с коремче, брадата му виси на сплъстена. Цветът на лицето и бузите му свидетелстваха за неговото неравнодушие към спиртните напитки...“.
Това е бащата на 
Николай Григориевич Гарнаулт, който със семейството си трайно отсяда по-късно в Рущук, като пряко и косвено допринася за неговата история
Тук не е мястото да правя пълен обзор на дейността на бащата, за мисиите на Каулбарс и Соболев, за детронирането на княз Александър Батенберг.
След 6 септември 1886 г. персоналът на руското дипломатическо агенство, на генералното консулство и на другите дипломатически агенства в различни градове напускат Княжеството. Възобновяването на дипломатическите отношения между Русия и България става едва през 1896 г.
Навярно някъде от това време или малко след това семейството на Гр. Н. Гарнаулт от Видин акостира в Рущук, където синът Николай наследява баща си на поста на драгоманин в руското консулство. Утвърден е като такъв и се подвизава активно в русенските държавнически и политически среди. Не бих обърнал особено внимание, ако някъде в далечната 1998 год., в битието ми на фирмаджия, бях „помолен“ да се използва скенера ми за обработка на някои снимки от фондовете на Историческия музей. Добре че по стар архиварски навик, пазя електронни дубликати от оригинали или публикации, от които 
изрових въпросната снимка, публикувана в русенски вестник и открих според приложената анотация
че лицето Николай Гр. Гарнаулт през 1912 г. продължава да е секретар (драгоманин) в руското консулство в Русе.
Днешните ми опити да издиря във фондовете на музея оригинала на въпросната снимка се оказаха безрезултатни.
На другата крайност се оказват други институции, пазещи писаното слово - архивите, вестниците, официозът Държавен вестник.
Някои интересни документи от фонд 176К на Централния държавен исторически архив показват как по време на Първата световна война (1915) България скъсва дипломатическите отношения със страните от Съглашението и Русия след обявяването на войната 22 септември 1915 г. Русенският окръжен управител с писмо щ 14390 от 5 октомври 1915 г. съобщава, че е уведомен от румънския генерален консул в Русчук, че е натоварен от своето правителство за защита на италианските и руските интереси, а драгоманинът на руското консулство Николай Гарнаулт е прикомандираван като аташе към румънското генерално консулство в Русе заедно с двама пазачи на руското консулство! 
В отговора си русенският окръжен управител настоява руският драгоманин да напусне България
Впоследствие аташирания към румънското консулство Н. Гарнаулт е арестуван и изпратен на местожителство /интерниран/ в Севлиево към м. октомври 1915 г.
В русенския архив, благодарение на колежката Толя Чорбаджиева, в досиетата на земеделското училище в Образцов чифлик се откри и продължение на историята му.
Напускайки дипломатическото поприще, Николай Гарнаулт се отдава на агрономството. 
Съгласно Указ щ 103 от 3 януари 1922 г. той, заедно с още руски поданици, в съответствие с Закона за държавните служители, действащ още от 1882 г., е приет на държавна служба за срок от три години. Заради добрата работа срокът му е продължен, според публикуваните документи в „Държавен вестник“, с още мандати, все в Русе.
Неясна остава по-сетнешната му съдба, както и тази на семейството му. Навярно за дълги последващи години тя се сблъсква с проблемите на руските поданици, които се установяват в България трайно най-вече след болшевишкия преврат в Русия от 1918 г. Предвидливо напускайки дипломатическата служба в знак на несъгласие с провежданата политика, Николай Григориевич Гарнаулт допринася за обучението, за просперирането на българския народ в последващите години.
* Сенилността се характеризира с намаляване на познавателните способности. Това включва възможността човек да се концентрира, да си припомня информация, както и да оценява правилно ситуацията. Хората с напреднал стадий на сенилност понякога не са сигурни кой е той или коя е тя. Цитира се често като деменция /псих. термин оглупяване/. Синоними за старост, грохналост, изкуфялост. Справка Уикиречник: Думи в българския език.