Ивайло Диманов е журналист, писател и бард от София, автор на 14 книги с поезия, белетристика и театрална критика. Лауреат на много национални и международни литературни отличия. Имал е стотици концерти със свои авторски песни и поезия в различни градове на България, в Чехия, Румъния, Сърбия, Италия, Австрия, Словакия, Украйна, Русия, Англия, Южна Корея, Гърция, Швеция, Белгия, Канада и САЩ. Има издаден самостоятелен албум с авторски песни „Наздраве, Самота!“, с който през 2018 г. поетът представи България в Международния фестивал на поезията в легендарната консерватория „Санта Чечилия“ в Рим. Превеждан е на 7 езика, член на СБЖ и СБП, доктор по журналистика. Понастоящем е управител на Клуб „Журналист“ и член на ръководството в Съюза на българските журналисти. Неотдавна излезе от печат неговата най-нова стихосбирка „Всички пътища водят към Гарибалди“, а на 8 юли от 18 часа поетът ще гостува в Регионалната библиотека в Русе.

- Защо стойностното изкуство отстъпи място на чалго-мутренската култура?
- В епохи на масови бедствия, епидемии и войни светът забравя добрите обноски, доброто възпитание и култура. Човек огрубява и изпростява, защото трябва да оцелява. Когато олиото е колкото билет за театър, а доматите - по-скъпи от книга, едва ли повечето от нас ще предпочетат духовната храна. Светът е оцелял, защото... редовно е ял. 
А стойностното изкуство има потребност от средноинтелигентна аудитория, която да го прозре и асимилира
Докато чалгата е шербет за тълпата, там интелигентността е последното нещо, което ще ти е нужно, за да друсаш знойни мамили на дансинга. Плаши ми се окото, като гледам колко изтънчен е станал напоследък този свят от простаци. Шекспир го е казал! Още преди четири века. Сега е обратното. Този изтънчен свят съвсем се е опростачил...
- Над 250 души се събраха на премиерата на новата ви стихосбирка „Всички пътища водят към Гарибалди“ в Клуба на журналистите в София. Това означава ли, че все пак хората обичат поезията?
- Надявам се най-после да сме разбрали, че поезията прави света по-справедлив, по-красив и по-мъдър. Поезията е спасителен фар край Бермудите... Още помня думите на Христо Фотев: „Пиши, приятелю, морето издишва поезия!“, а днес едни смешни дребни човечета се гаврят с паметта му и си менкат наградата на негово име. Чудя се как бургазлии ги търпят. 
Животът прилича на грамофонна плоча, чиито обороти някой отгоре върти
А хората бързат да се наживеят и плочата се върти все по-бързо. Кой ще си губи времето днес да чете „Брулени хълмове“ или „Война и мир“, щом в Уикипедия има кратка анотация. Истината е, че две поколения млади хора, облъчени от чалгарския вкус на Слави Трифонов, са напълно изгубени в неграмотната профанация. Как да накараш младия човек да чете изящна поезия, когато той си пее „Ще ти скъсам г.за“.
- Какво е за вас поезията и какво ви вдъхновява да пишете?
- Днес поезията е по-нужна от всякога. Тя е мощен антибиотик срещу простащината, срещу чалгарския грип на тоталната бездуховност. 
За съжаление простащината няма почивен ден. Тя прилича на тежковъоръжен рейнджър, роден да убива красотата
Няма по-страшно нещо от простия човек, от тъпанара. Видиш ли простак, бягай надалеч! Но те се множат като хлебарки, срещу говедото „Райд“ не помага. Къде да избягаш? Днес простащината е навсякъде - у съседите, в офиса ти, на улицата, в отсрещния супер, дори в парламента. Включиш си телевизора, а оттам руква простотия. Тия продуценти и водещи трябва да бъдат застреляни, защото демонстрират и култивират удивителна простащина, гримирана с безумно чувство за хумор. Красотата едва ли ще спаси този опростачен свят, но може да го направи по-малко циничен, не тъй мизерен и груб. Вярвам в силата на изкуството. И тъкмо тази вяра ме спасява, да не се разпадна на атоми в кварталната пивница.
- Имате ли любимо стихотворение от своето творчество?
- Имам любими стихове от Пушкин, Ботев, Емили Дикинсън, Дебелянов... Своите стихотворения дори не помня. Но има едно, което доста често го крадат в интернет, а баба ми казваше „Грозна булка никой не краде“. То започва така: 
„Изтанцувай го тоя живот, човече. 
И без друго е колкото един блус...“.
- Освен писател и журналист, вие сте и бард. Имате два диска с авторски песни. Пяли сте с Булат Окуджава, Ал Бано и Ромина и други величия в концерти на три континента. Време ли е за песни днес?
- Винаги има време за изкуство. Ако човешкият живот изобщо има някакъв смисъл, то той е кодиран тъкмо в изкуството. Изкуството, което ни води към съвършенство. А съвършенството е другото име на Бог. 
И когато душата кърви, когато ти иде да виеш от болка и самота, седни над белия лист и ще усетиш как болката лека-полека изтръпва
Превръща се в топлина, някакъв друг вид енергия, на която ставаш подвластен, смирен. Тя те води към светлината, дълбае нови пространства и хоризонти и ти откриваш колко красив, необятен и чудноват е светът. Ако не умееш да пишеш или рисуваш, ако не можеш да пееш или танцуваш, това не означава, че не би могъл да съпреживееш, че твоят живот не би имал смисъл. Достатъчно е да отвориш книжле на Жоро Рупчев, мир на праха му, да влезеш в „Уфици“, да си пуснеш „Семеен портрет“ на Висконти или да послушаш адажиото на Албинони, арпежите на Пако де Лусия или кавала на космическия Теодосий Спасов. Достатъчно е да вдишаш аромата на свежа трева от строфите на Уитман или да затананикаш „Бай, бай, лайф, бай, бай, хепинез!“ от „Ах, този джаз!“... И тъкмо тогава ще почувстваш приятния гъдел, че има смисъл да живееш, че има смисъл да бъдеш.
- В едно ваше стихотворение казвате: „Май нещо в тая държава тотално е сбъркано./ В алинеите на живота ни, в буквата, в текста./ Бягат децата ни - ято премръзнали щъркели,/ бягат към Иксланд, Париж, щата Тексас...“. Защо все повече българи търсят щастието си извън Родината?
- Защото 
случихме на Отечество, на съотечественици не случихме
Особено в политиката. Грабят народа, гледат го нагло в очите и така нескопосано го мамят, че ти иде да хванеш някоя здрава гьостерица и да ги млатиш от Хасково чак до Харвард.
- Стихотворението „Надежда“ сте посветил на своя баща, прегазен от автомобил на „Райфайзенбанк“ на пешеходната пътека. В него изповядвате своята вяра, че „Доброто надживява и смъртта“. Това ли ви дава смисъл в дните напред?
- Моят татко беше честен и почтен журналист, който ме научи да следвам истината, да бъде неин съзаклятник. Убиха го посред бял ден, дори не успях да се сбогувам с него. Стихотворението „Надежда“, което му посветих, завършва така: 
„Разправят, че добрите хора ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта...
Но аз живея с искрена надежда -
Доброто надживява и смъртта“.
За съжаление, такива добри хора се раждат веднъж на сто години. Често се питам с какво заслужихме несретната си участ на българи? И какво значение има кои министри ще си идат от поредното калпаво правителство, когато от тая т.нар. държава си отиват нашите деца, приятели, любови...

Диляна ЦВЕТКОВА