Нина Димитрова и Стелиан Радев играят девета година в тандем, оживявайки „Шинел“ по Гогол на Театър „Кредо“ пред хиляди зрители в стотици зали. Стенли влиза на мястото на другия създател на феноменалното представление - Васил Василев-Зуека. Зуека и Нина имат обща житейска съдба, свързва ги и Девина - крехка, красива и очевидно също отдадена на театъра като родителите си.
„Утро“ и вчера писа за петзвездния спектакъл, който гостува в Русе тази вечер за последно на сцената на Кукления театър. Петзвезден - оценката е на британската театрална критика, когато наскоро създаденият спектакъл участва през 1996 в световния театрален фестивал в Единбург, Шотландия.
Днешната публикация е на практика продължение на разговора ни с главните герои: Нина Димитрова - режисьор и актриса в представлението, Стелиан Радев - русенското момче, което расте като сериозен артист на независимата сцена. Включват се и гласовете на Теменуга Хараланова - сърцатата директорка на русенския куклен театър, и на Девина Василева - документатор на публичните изяви на театър „Кредо“.

„Шинел“ на Театър „Кредо“ е най-дълго играното театрално представление в България (в различни състави). В момента отбелязват 30 години на сцена с турне. 
„Точният рожден ден е на 6 ноември. Тогава, ако е живот и здраве, ще сме в Япония. Ще започнем оттам и ще довършим в края на ноември, когато ще празнуваме и 30-годишнината на Стенли, и моята 60-годишнина“, усмихва се Нина Димитрова. Направо 120-годишен юбилей, шегувам се аз, докато разговаряме за дълголетието на представлението. 
Оскъдицата от 90-те години на миналия век ражда минималистичната сценография на този „Шинел“. Нина Димитрова разказва цели истории за всеки елемент от спектакъла. А като ги видите на сцената, усещането е за вълшебство. Истинско вълшебство, постигнато с пестеливи изразни средства, но с много въображение.
„Стилистиката на „бедния театър“ по Гротовски разчита на артиста, на въображението, на необичайния театрален език, и 
може би нашият „Шинел“ има това преимущество да бъде разказан по необичаен начин
Той произтича от времето, което диктува избора на произведението - 90-те години на миналия век. Време, в което хората излязоха по улиците и усещаха първия полъх на свободата - или си мислеха, че тя е дошла“, казва Нина Димитрова.
Русенецът Стелиан Радев влиза в представлението преди девет години. Питам какво най-много го вдъхновява в Театър „Кредо“. 
„Ентусиазмът, с който подхождаме, като играем, най-много ме зарежда. Представленията на Нина са тези, за които най-много се настройвам, когато ги играем, най-много се подготвям преди всяко представление. Това чувство се предава на публиката - ентусиазмът, подготовката“, разказва Стенли.
Споделя, че когато репетира, програмира чувството на самото представление.
„И когато сме с Нина, чувството е фина настройка,
отдалече се подготвяме, за да го предадем на публиката
Това носи всеки път усещането, че играеш за пръв и последен път. А това се усеща“, казва Стелиан.
Нина говори за директното общуване с публиката по време на представление. 
„Публиката поддържа живота на спектакъла. Няма четвърта стена. Ние си говорим с вас директно. Нещо повече - ние ви даваме правото да участвате в тази игра като съдебни заседатели. Такава е ролята на зрителя по принцип. Той отсъжда - с аплауз, по-силен или по-слаб, или си излиза от салона, ако не му харесва. Зрителят отсъжда съдбата на един спектакъл. Той произнася своята присъда. Така са преплетени житейската правда за ролята на зрителя в театралната игра с ролята на зрителя вътре в самото представление - конкретната роля на съдебни заседатели. 
Всеки път влизат различни хора. Те определят съдбата на съответния спектакъл
Ние няма как да кажем „Абе, ще играем точно така. Ние даже не знаем дали някой ще се обади, като кажем „Добър вечер“ и дадем знак - сигнал, че те имат право да участват, да се обаждат. И това държи и нас на пулса на спектакъла, ако щете и на времето. Когато дойдат млади хора, те имат различна нагласа, различна настройка. Те мислят много бързо, гъвкаво, трябва да ги изпреварваш, преди да са се досетили какво ще се случи“, разказва Нина Димитрова.
Наистина е така - ако отидете довечера - забавлявайте се, влизайте смело в диалог с актьорите, те очакват и се радват на това.
Разбира се, спектакълът е построен така, че да не можеш да се досетиш какво може да се случи. Актьорите се стараят да изненадват публиката си, да са един ход напред.
Тук в разговора се опитва да се намеси Девина - дъщерята на Нина и Зуека, с въпрос към Теменуга Хараланова-Нуша, директорката на кукления театър в Русе, за зародиша на театъра. И получава откровението:
„Ние с майка ти сме от зародиши заедно
- в класа на проф. Атанас Илков и имахме огромното щастие да работим с Юлия Огнянова, тя остави своя отпечатък върху нас и ни запали за този принцип - принципът на клоунадата“, споделя Нуша.
Нина допълва: „Принцип на доказване на обратното. Не е необходимо едно нещо да го сочиш с пръст, ако е лошо, а обратното. Възхищаваш му се и всъщност го унищожаваш. Или обратното - ако е красиво и искаш да стане поетично, да го възвисиш, тогава е хубаво да му намигнеш“.
Нина не пести похвалите си за Стенли - нейния партньор на сцената
Казва, че за този тип театър - на клоунадата, двамата актьори трябва да са като огледало - да се чувстват един друг, да са в непрекъсната връзка. Ще видите довечера, ако отидете да ги гледате - наистина е поразителна вибрацията между тях. От клетката до Акакий Акакиевич, през Призрака до Ковчега. 
Стенли завършва русенската Математическа гимназия „Баба Тонка“. Питам как е станал артист. 
„Направо не знам как се случи. Бяха обявили кастинг за школа в драматичния театър с ръководители Венци Петков и Кадри Хабил. Явих се, много на шега, много несериозно. Това беше ключ - получаваха ми се нещата. И после НАТФИЗ - влязох в Академията - Нина се появи като асистент и ме върна в правия път, защото тъкмо бях тръгнал да напускам, изобщо нямаше да стигна до нея /сцената/, ако не беше Нина“. 
Питам ги 
дали днес човек може да яде хляб, ако прави само частен театър 
Нина: „Коричка, може би“.
Стенли: „Само хляб - да. Половин хляб“. 
Нина: „Все още в държавата продължават да се съпротивляват на действителността, да приемат, че има промяна на реалностите в културата. Разбира се, има напредък - ето ние сме тук, благодарение на подкрепата на Национален фонд „Култура“ - за втори път в турне ни подкрепят“.
Според нея проектният път в развитието на частните театри - или независимите театри, както тя обича да ги нарича, е неотменим. Но все още неслучващ се. И отива още малко по-нататък - в заявлението, че е напълно належащо държавата да подкрепя частните театри така, както го прави с държавните.
Това се нарича правене на културни политики обаче, опитвам се да я прекъсна аз.
„Да, това са културни политики. Но първо трябва да има изобщо политици, после те да са културни, и най-сетне да се правят културни политики“, усмихва се Нина Димитрова. 
Съгласявам се. Защото всички сме данъкоплатци. Ако има държава, разбира се. Или поне правителство. А не чиновници в шинели.