Театрал и музикант, интелектуалец и забавен събеседник, приключенец в живота и на сцената - това е Рашко Младенов. Актьор с десетки роли в киното и стотици в театъра, бил е директор на Сатиричния театър в София, на театрите в Русе и в Благоевград, шеф на Българския културен институт в Москва, министър на културата в служебния кабинет на проф. Огнян Герджиков (2017). 
Русенската публика може да се срещне с него в авторския му спектакъл „До последен дух“, продукция на Театрална работилница „Сфумато“, на 13 юни, понеделник, от 19 часа в зала „Русе“. Гостуването е част от програмата на Сдружение за изкуство и култура „Блок 14“, а билети се продават предварително на касата на Драматичния театър в Русе.
С Рашко Младенов се познаваме от времето, когато беше директор на русенския театър (2009-2011). Предстоящото му гостуване в Русе става естествен повод за разговора ни специално за читателите на вестник „Утро“.

- „До последен дух“ е книга, която се превърна в спектакъл. Как и защо се случи това?
- Идеята за тази книга се роди, когато работех в Москва, в културния институт. През живота си имам много приключения и пътувания по света, между тях и екзотични и смешни случки, които съм разказвал на приятели.
Неведнъж са ми казвали - защо не вземеш да ги опишеш в книга... И в един момент, когато седях пред компютъра в офиса си в Москва, реших да опитам. Увлякох се и така стигнах до половината на книгата. После ми изтече мандатът, прибрах се в България, довърших историите - и книгата излезе. И толкова.
- Как от това се получи спектакъл? 
- През последните години не съм на щатна работа никъде, макар че играя в няколко театъра в София.
Започнах много да се връщам към пианото. Започнах много да свиря - всеки ден по няколко часа, вече няколко години поред. Хрумна ми, че мога да съчетая двете неща.
Знаеш ли, аз съм имал едно двоумение съвсем в началото на моя път - театър или музика. Това двоумение го реши казармата, защото тя ми спря пътя на музикант, макар че натам бях тръгнал. И кандидатствах в НАТФИЗ - ВИТИЗ тогава, с единствената цел да си дойда в отпуск от Грудово, където беше една непосилна казарма. Дойдох си в София да кандидатствам, а се оказа, че съм приет. Това значеше, че ще се уволня два месеца по-рано от казармата, представяш ли си? И даже влязох актьорство с мисълта, че ще карам една година, ще си възстановя нещата за Консерваторията и ще си отида там, където ми е мястото. Но, влязох в класа на проф. Мандаджиев, искрата беше запалена и тръгнах натам... 
И така - тъй като упорито връщам формата си на музикант и свиря продължително на пиано, сега ми хрумна, че 
мога да съчетая музиката и театъра. Така се роди този спектакъл
Това, което ти разказвам, го разказвам и в представлението.
- Комедия ли е това, което ще гледа публиката?
- Не може да се каже съвсем, макар че това, което разказвам - случките, те са екзотични. Много от тях са смешни, но смешни днес. Има го и лутането на човека, който аз представлявам в живота - накъде точно да тръгва, може да се каже, че е забавно.
Знаеш ли, първата ми роля е в Русенския театър - през 1972-73 година, по разпределение, при легендарния Слави Шкаров. Първа професионална роля - на Втори убиец в „Ричард Трети“. Сега минава за екзотичен този разказ - защото в „Ричард Трети“ основно се убиват хората. В киностудията в Бояна направиха едни глави тогава - на всички, които трябва да понесат смъртта си в спектакъла.
С Жоро Кодов - така се казваше другият артист -
двамата убийци рязахме глави, които хвърчаха по сцената.
Още на премиерата една глава падна в скута на една жена от първия ред. Това сега е смешно, но тогава беше страшно. Спектакълът беше спрян на второто представление. Тъкмо заради този хиперреализъм, направен от Слави Шкаров. И за наказание на него му дадоха да прави „Майка на всички“ от Георги Караславов. А „майка на всички“ по онова време беше комунистическата партия. Днес историята звучи смешно, но по него време съвсем не беше така. Беше нелепо.
После пътувах - обиколих цяла Западна Африка с един кораб заради един филм. Така и не можахме да го заснемем, защото като стигнахме в Нигерия се оказа, че нямаме разрешение за снимките. А ние блъскахме месец и половина с кораба дотам. Такива едни случки.
Разнасях една арфа от тука до Мексико, където отидох да работя в едно частно училище по изкуствата. Все неща, които са ми са се случвали: 
интересни и екзотични случки в едно време, което беше сиво и скучно, мърляво време
А пък аз съм имал възможност да пътувам насам и натам и да ми се случват разни неща.
- Ти си човек, който много пътува, имаш невероятни превъплъщения в професионалния път. Какво ти дава общуването с други култури, с други светове?
- Разширява светоглед и кръгозор. Всичко е страшно любопитно. Представи си Мексико - там няколко месеца уж преподавах пиано. Защото това беше едно частно училище, при една българка - арфистка, много богата. Тя ме покани да преподавам там на деца в град Мексико. Ходех и гледах мексикански театър, мексиканска музика. Това страхотно обогатява!
Три години в Москва работех в културния институт - гледах велики спектакли, велики изпълнители, концерти, фестивали... Снимах един филм „Константин Философ“ - два месеца в Прага, в най-силните години на чешкия театър. Това са богатства. Гледаш образци на световната музика и театър, душата ти се пълни, придобиваш опит, от който имаш нужда.
Това е най-важното за артиста - по-широк да стане светът, повече да виждаш
което ще влезе и в работата ти после.
- Кой е най-яркият ти спомен от директорстването в русенския театър преди десетина години?
- Беше много вълнуващо - в града, който страшно обичам, където съм започнал професионалния си път...  Гостуването на Армен Джигарханян може би беше гвоздеят в програмата ми в Русе - велико преживяване! Това, че намерих млади хора, които работеха с удоволствие... До голяма степен с Русе свързвам и тъгата ми, че трябваше да си тръгна внезапно, след като нещата бяха тръгнали добре в театъра, но това не искам да го обсъждам...
- Е, ако ме питаш ти какво съм запомнила от тогава, веднага ще кажа „Януари“ на Александър Беровски и твоето решение да сложите печки с кюнци във фоайето на Доходното здание... 
- О, да, „Януари“ беше приключение, вярно. С радост вършех тази работа, директорстването, наистина. И в Русе, и в Сатиричния театър, и в Благоевград... Оказа се, че съм може би единственият директор, който е минал през голям столичен театър, голям извънстоличен театър и малък извънстоличен театър. Което ми дава правото да познавам в детайли жалката и отвратителна система, в която продължава да живее българският театър. И не само театърът - културата изобщо. Защото съм минал през всичко това и знам как се върши.
- Защо я наричаш жалка и отвратителна? 
- Защото това, което беше направено като уж реформа - точно когато аз бях в Русенския театър, тази методика, която съсипа класическата музика през разни измишльотини като симфониети; 
начинът, по който държавата обвърза подпомагането на театъра със субсидия срещу продадени билети го съсипа...
И ти много добре знаеш  - че от този момент нататък - и до днес - театрите правят всичко възможно да вкарат колкото може повече хора в залите. А това как става? С това, което гледаме навсякъде - измишльотини, мръсотии и прочие...
- Ако се върнем на твоя сегашен спектакъл „До последен дух“ - как виждаш себе си през очите на публиката с това представление?
- Виж сега, аз съм си изградил нещо, което ми помага много, особено когато артистът е сам на сцената. Има един момент, в който ти или усещаш топлината, радостта, удоволствието в салона, или не ги усещаш. Най-лошото е, когато представлението тръгне наопаки - колкото и да се напъваш, ако тръгне наопаки, става по-лошо. За щастие с този спектакъл съм имал само едно такова представление. Слава Богу. Иначе аз усещам това в салона.
Имам пряк диалог с публиката, накрая си говоря с нея 
Усещането, че си доставил удоволствие - аз имам това усещане, когато играя това представление. Колкото по-истинско е това усещане, толкова по-добре е за публиката, за хората, които те гледат, а и за тебе самия. Защото това е задължително - винаги трябва да я има тази връзка...
Когато се играе спектакъл с много артисти - многолюден, тогава нещата са други, там връзките са други, има партньорство... Когато си сам на сцената - или усещаш, че държиш публиката и й доставяш удоволствие, или не го усещаш. Това е.
- Ако трябва на някой, който изобщо, ама изобщо не те познава, да се представиш, как би се описал?
- Аз ли?
- Ами да, защо се изненадваш?
- Не знам, бих казал, че в целия си живот съм вървял по една много проста линия - доколкото съм призван да се занимавам с изкуство, аз съм проявявал усилия, които за мене са били радост. Изкуството иска много труд, много усилия. И когато се прави с радост, това е прекрасно. И съм го правил без никакви други мисли - кариери, награди, задни мисли - просто това, което вършиш, да ти доставя удоволствие и да доставяш удоволствие.
Това е моят път - вече 75 години, на колкото съм, а съм започнал да се занимавам с изкуство, когато бях на пет. Това е моят път и с него съм щастлив.
- Рашко, ти си човек с широк кръгозор, но и с категоричен контекст в руската култура. Как възприемаш войната днес, каква е позицията ти?
- Единственият начин, по който можеш да гледаш на тази война днес е неописуемият ужас, че може да се случва изобщо в 21 век. Каквото щат да говорят - загиват хиляди хора! Нищо не може да оправдае когото и да било в това. Това е ужасно. Знаеш ли, ходя със свито сърце, защото даже като се събудя сутрин, може би да ти предстои нещо добро, за мен - когато имам представление, когато е слънчево навън, когато ти се обади приятел... И някъде дълбоко в тебе стои една будна тревога, че в този момент някъде умират хора. Не мога да го преглътна просто.
Кой крив, кой прав - това времето ще покаже. Има жертва, има и агресор - в това съм категоричен. Но войната е ужас.