„Стилът не е техника, той е преди всичко визия“, казваше навремето един от най-известните представители на модернизма в европейската литература от началото на ХХ век – френският писател Марсел Пруст. Днес изразявам съгласие с него, казва Дениз Иванов, който е само на 32 години, но има три дипломи – за оперен артист, сценограф и режисьор от НМА „Панчо Владигеров“. Той не е толкова особен или необщителен, колкото някои смятат или колкото се опитват да го представят, просто целият му живот е борба в името на изкуството. 
Бунтар и свободен артист, романтичен тенор и сценограф, художник, обсипан с аплодисменти, има ангажименти за следващите две години. Днес вече избира заглавия и отказва на покани, които счита че не отговарят на стила му.  
Последовател на Робърт Уилсън и Пиер Лиуджи, той определя естетическите правила, които твърдо налага в постановките си. Разговаряме с него преди 19-ата му премиера - на 30 юни на сцената на Античния форум в Стара Загора поставя хитовия мюзикъл „Парижката Света Богородица“. Когато през 1998 година постановката е представена за първи път в Париж, прави такъв фурор, че след година вече е вписана в Книгата на Гинес заради интереса, който предизвиква. Продажбите на DVD носители изпреварват тези на блокбастъри като "Батман" и "Игра на тронове". 
Всяка премиера на мюзикъла носи все по-голяма популярност, но и задължителните спорове, признава Дениз Иванов, изправен пред последната провокация – да ни отведе в  Париж от края на XV век зрителите на спектакъла ще се насладят на изключителната музика, хореография и актьорска игра, които разказват трагичната любовна история на Есмералда и Квазимодо.
Следват въпросите за интервюто:   
Творчески ангажимент те върна отново в родната Стара Загора. За първи път ще бъдеш и изпълнител, и сценограф, а този необикновен шанс ти дава предстоящата премиера на рок операта “Парижката Света Богородица" на 30 юни на сцената на Античния форум. Каква изненада готвиш на публиката?
- Едно велико събитие в родната Старозагорска опера, към което пристъпвам с неописуем трепет: "Парижката Света Богородица" - рок операта, в която освен художник ще направя голямото си завръщане към пеенето в една от централните роли - на зомбирания и демоничен архидякон Клод Фроло. Най-потресаващата роля в спектакъла. В нея трябва да имаш три гърла за пеене и талант за трима драматични актьора.
Част от сценографското решение (тъй като на открито половината от декора няма как да се представи във великолепието, което ще има вътре) е "Кръстът" - символът на вярата. На сцената ще има безброй кръстове на безброй души - живи и отлетели, кръстове - ангелите и призраците на старата църква, в същото време носят усещане за гробище, за затвор, за смирение и отчаяние. Това са кръстовете на всеки един от героите и народа... Хористите присъстват като жив декор и повтарят неговия дизайн. Това са и духовете на Нотр дам и гаргойлите и монасите от свитата на Фроло и един "жив иконостас".
И злокобния надпис от лявата кула ANARKH (съдба), който провокира у Виктор Юго изследването на тази мистерия.
Публиката те познава като баритон, кой откри, че си романтичен тенор? 
-   Камен Чанев, Бог да го прости, бяхме приятели с него и Таня, спътницата му, и избра мен да го гримирам за „Отело“.  Тогава го помолих за приятелски съвет, за консултация.  Докато се разпява, той усети, че съм романтичен тенор. Имаше изключителен усет като изпълнител. И аз му се доверих.
Катедралите се символ на налагащата се християнска религия на Запад.  Защо не присъства Нотр дам в сценографското ти решение? Как ще върнеш публиката в средновековния свят в зората на модерната епоха?
- Тенденциозно съм избягал от каквото и да е конкретика от архитектурата на Нотр дам, на която се уповават всички, особено на витражните розети. Не! Нотр дам не е велика история заради самата църква, а заради вярата и надеждата, които влагат в нея всички миряни. Не трябва да гледаме красиви витражчета, статуи и каменни масиви. Излъчването трябва да е крайно семпло и конкретно, да носи грозното, зловещото от катедралата и да "говори" за отчаяната нужда на всички от вяра и упование в Бог...
Каква е твоята концепцията за пожара, който избухна в катедралата и разтърси цял свят ?
-   Пандемията направи исторически дълъг пътя на постановката. Дълго работих върху декора. Избрах черен цвят, готика, но от нея изплува пепел, която кореспондира с музиката. Всеки един на сцената носи кръст- това е символът на вярата. Юго пише според мен, не от възхищения към архитектурата, а от преклонение към вярата, надеждата и любовта. Всеки един от нас носи кръст, кръстът е усещане, едновременно за строеж и гробище. Сценографското ми решение е следствие от пожара. Това е постановката, върху която най-много съм работил. Спектакълът е огледало на нашия живот. Ще се съгласите ли с мен, днес, повече от всякога, имаме нужда от вяра. 
Какви ще бъдат костюмите ?
- Страхотни костюми ще станат... Не се стърпях да не се навлека един от тях. "Моите хора" - свитата на архидякона Фроло. Всички хористи. И само като си ги представя: цяла армия от 50 човека. И всеки един от тях ще носи кръст…
Кръстът ли е твоя личен подпис върху тази популярна по цял свят класика на Юго ?
- Сюжетът по едноименния роман на Виктор Юго докосва най-дълбоките струни на човешката душа и предизвиква по-емоционалната част от публиката да пророни сълзи. „Стилът не е техника ,той е преди всичко визия“, казваше навремето един от най-известните представители на модернизма в европейската литература от началото на ХХ век – френският писател Марсел Пруст.
Какви са новите тенденции в съвременния оперен театър ?
- Според мен операта трябва да има великолепието и класата на величието, което представлява като изкуство. Трябва да е адекватна към днешната емоционалност, динамика и възприятие, но без да губи от драматургията и основите на операта като жанр. Дори постановката да не е класическа, дори да е пренесена в наши дни (което не всяко заглавие позволява), задължително трябва да носи идеологията, проблематиката и "парфюма" на времето на действието, както и автентичния характер на героите.
Самоцелни оригиналничения, ефекти и подобни ала-бала концепции нямат място, също както и нафталинените бабешки постановки, които са направени вчера, а изглеждат като извадени от архивите, отпреди 30 години.
И крайно време е и режисьори, и диригенти да се сетят, че има и певци на сцената, които са главното, душата на операта, а не жертви на егоцентризъм на всички, които уж трябва да работят за тях и тяхното удобство и щастие на сцената. 
Класиката има все по-малко почитатели у нас?  Има ли лоша музика, неразбираема за новите поколения ? 
- С времето се уверих, че няма лоша и хубава музика, има хора , които не я харесват, защото не са дорасли за нея. Това е провокация. Искам да отбележа, че това, което ме провокира да работя е нещо непознато, което ме кара да се чувствам несигурен. Но... сигурността в изкуството е опасна. 
Кои са имената, които Ви вдъхновяват като постановчик и изпълнител на опера ?
- Открих красотата на операта благодарение на Борис и Цветанка Стойнови, дължа всичко на тях, създаваха на спектакли на европейско ниво, визията в операта е изключително важна. Запознахме се, когато бях ученик в НУМСИ „Христина Морфова“. Това е гениален творчески тандем. Не мога да забравя три спектакъла – „Дон Карлос“, „Макбет“ и  „Мадам Бъдерфлай“. По цели нощи се учих да кроя  и да шия у нас, за да ги копирам. Сега разбирам, че съм сравнявал изкуството им с върха на изкуството в света. Бях на 16 години. Имах блестящ пример за оперна естетика, режисьорска концепция, национален театър… Трите постановки обиколиха света, играха се 10 години.
Кой е най-ценният урок от тях ?
 - Операта трябва да бъде величествена. Това  е различното от театъра. Там всичко е като в живота. Публиката не може да се качи на сцената. Те ме провокираха да проектирам и сам да ушия костюмите за участието на мен и моите съученици с епизод от „Дон Карлос“ във филма „Христина Морфова“. Това беше моят дебют на 16 години. Една голяма оперна певица заслужаваше нашето уважение и респект с тези костюми.
Как един пианист става оперен изпълнител, после сценограф и режисьор ?
 - В НУМСИ „Христина Морфова“ учих пиано и контрабас , след години разбрах, че един успешен оперен режисьор и сценограф не може да не е бил музикант. В изкуството музиката и визуалната част не могат да бъдат разделяни.
 Днес си свободен артист, как съчетаваш няколко таланта в изявите си на различни оперни сцени ?
 - Съдбата ми избра труден път, за да стана войн. Нямал съм талантлив педагог за оперно пеене. Преди няколко години Камен Чанев откри, че не съм баритон, а драматичен тенор. Той ме вдъхнови да се върна на сцената и като изпълнител.
 Децата трябва от малки както да бъдат възпитавани в трудолюбие и дисциплина, така и да уважават собствените си таланти.  Освен това искам да отбележа, че шансовете пред един свободен артист са много по-големи.
 Какви са новите ти творчески ангажименти?
- В Стара Загора „Фауст“, с който тази година ще се открие ФОБИ. Във Варна „Набуко" и „Ернани“ за летния фестивал, „Лето 893“ за операта в Русе,  за първи път ще бъда сценограф на спектакъл на операта в Букурещ, както и в оперите на четири италиански градове. Ангажиментите ми са задължаващи, но и повод за голямо творческо вдъхновение.  
Изкушавам се да те попитам как те промени сцената ?
- Преди време бях плах, сега съм много по-уверен, някои мениджъри на оперни трупи ме определят вече като бунтар…