В днешното време на разклатени ценности, сриващи се структури и ерозирали авторитети, българската образователна система има системни проблеми - извинете за повторението. И само един от тях е мотивацията на участниците - ученици, учители, родители... да се включат отговорно в процесите. Ковид пандемията разклати допълнително тази мотивация. Децата не искат да влизат в час, родители и учители си прехвърлят горещия картоф на отговорности и решения. А къде е държавата? И доколко конструктът на държавността помага или пречи на процесите?
Въпросите са много, отговорите - още повече. Публичната дискусия обаче е необходима, макар и рядко практикувана. Затова и отговорни медии като „Утро“ дават пространство за многообразието от становища. Отговорни - защото гледаме на героите, които споделят становищата си, през призмата на техния собствен опит, достойнство и убеждения. 
Явор Ганчев е интелектуалец, музикален продуцент, собственик на „Дюкян Меломан“ - един от малкото пристани в България на материалните носители на музика - грамофонни плочи, дискове, книги... Ревностен застъпник на идеята за реформи и демократизация на българската образователна система, част от  Общността за демократично образование в България, участник в Националните срещи за свободно развитие на образованието.
Преди години се запознах с Явор Ганчев покрай изданието на неговия фестивал Джаз+ в Русе. Доведохме блестящи млади световни изпълнители, които после станаха грандиозни звезди - като испанките Лас Мигас или АКА трио на Антонио Форчоне. Явор, съпругата му Маргарита Борисова и дъщеря им Мария бяха непрекъснато с тях и в Русе. Ненавършилата десет години малка принцеса свободно минаваше от български на френски или испански и други езици в общуването с музикантите. Без да е ходила на държавно училище. В резултат от съзнателния избор на родителите й да не поверяват развитието на детето на държавната система. Днес Мария е млада звезда, но това е история за друг разказ...
В усилията си да популяризира идеите на демократичното образование и свободното развитие на образованието, Явор Ганчев е задълбочен познавач на международните изследвания, законодателството и световните стандарти за образователен достъп. Следи и интерпретира Глобалния индекс на свободата на образование в света, измерван от ЮНЕСКО в контекста на световната стратегия „Образование 2030“. Документът, ратифициран и от България, предвижда образованието да бъде достъпно до всички хора като основа за устойчиво развитие и световен мир.
Със съгласието на Явор Ганчев „Утро“ публикува коментара му по повод отворилата се публична дискусия за и против частните уроци в България днес. Позицията е провокирана от публичното изказване на образователния министър Николай Денков: „Докато тях, [частните уроци] ги има, няма как децата да имат равен старт и равни възможности да развиват своя потенциал“. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Според мен той, министърът, не знае какво означава „равен старт“ и „равни възможности“.
Равният старт и равните възможности не се отнасят до индивидуалните ресурси, талант, амбиция и ако щете „привилегии“ на всяко семейство. Освен ако не говорим за Северна Корея - там точно за това се отнасят.
Равният старт и равните възможности се отнасят до държавните институции и държавната политика. Тези идеи означават държавата да направи така, щото това, което държавата предоставя, 1) да го предоставя еднакво на всички и 2) да не пречи на никого да го ползва, ако някой би го поискал, разбира се. Тоест това няма нищо общо с „премахване“ на частните уроци.
Държавният администратор на образователната система би трябвало да е запознат със стандартите, към които трябва да се придържа държавата в образованието. Това са така наречените „Четири А“ - държавата трябва да направи така, че образователната услуга да е налична (available), достъпна (accessible), приемлива (acceptable) и гъвкава (adaptible). Това е международен стандарт, обвързващ за българската държава, доколкото тя е страна по конвенциите за човешките права.
Образователната услуга да е налична
означава да има училища навсякъде, където има нужда от училища. Държавната политика от десетилетия е насочена към обратното, поради това, че държавата се интересува само от намаляване на разходите и запазване на контрола. Частните доставчици на образователни услуги биха могли да свършат тази работа, ако именно държавната регулация не пречеше - ако не беше наистина малоумното придържане към класно-урочната система.
Услугата да е достъпна
означава да е такава, че (тези, които са във възрастта за „задължително“ и „безплатно“ училищно обучение) да не бъдат препятствани да я ползват, ако не могат да я заплатят. Държавната политика да се субсидират доставчиците (а не ползвателите чрез ваучери например), и то само държавните доставчици (или само тези, които предоставят държавния вид услуга), води до ограничаване на достъпността до субсидирано образование за тези, които упражняват конституционното си право на избор на вид образование - домашното образование и частните училища, които предоставят различен вид образование от този в държавните училища. Частните доставчици на образователни услуги могат да подобрят цялостно системата, ако държавата се откаже от управлението на съдържанието и структурата на образователния процес (защото това е работа на тези, които го правят - учениците, учителите и родителите) и го финансира без дискриминация по този признак (вид образование).
Услугата да е приемлива
означава това, което държавата предоставя - и косвено, чрез възможния контрол върху частните доставчици - да не противоречи на убежденията и културата на учещите. Това означава преди всичко държавната образователна услуга да е гостоприемна за близо 50% от малките деца, чийто майчин език не е български. Идеята, че функцията на държавната образователна институция е формиране на българска национална идентичност (чрез налагане на език и идеологизиране на литература и история), е неадекватна и вредна. Такава образователна система е вредна за образованието на всички ученици, дори и на тези, чиито родители имат националистически убеждения и смятат, че училището трябва да индоктринира патриотично учениците. Приемливата образователна услуга не индоктринира - нито в национализъм, нито в космополитизъм, нито в християнство, нито в атеизъм. Приемливата услуга зачита свободата на съвестта на всекиго. Това няма как да стане, докато се спори на национално ниво какво е правилно да пише в учебниците за всички, докато учебното съдържание е в центъра на системата. Родителите трябва да са свободни да се асоциират в образователни общности, които са толерантни към техните разбирания - това означава децентрализация и плурализъм, означава отказ от власт и отговорност в полза на повече власт и отговорност за учещите (ученици, учители, родители).
Накрая, 
услугата да е гъвкава 
означава да е чувствителна на промените в обществото, така че да е наистина полезна за учещите. Означава да подготвя за бъдещето, а не за миналото. Това не се постига с централизация и уеднаквяване. Постига се с плурализъм и разнообразие. А плурализъм и разнообразие има, само ако всеки е свободен да избира различна образователна услуга и всеки е свободен да предоставя всякаква образователна услуга. 
С една дума, г-н министре, „частните уроци“ са решението на системния ви проблем с „четирите А“.