Общуването е основополагащ елемент в изкуството на Фелия Барух. Фактът, че тя определя създаването на един портрет като двупосочен процес, прозира дори от името на последната й изложба „Виж ме. Виждам те“. В експозицията фотографката представя отбрани кадри, заснети в интимната обстановка на ателието й „Черната кутия“ от 2016 г. досега.
„Виж ме. Виждам те“ представлява пъстра палитра от емоции, въпреки доминиращия черно-бял мотив в снимките. Барух отделя специално внимание на разрушаването на мислените барикади, които съзнателно или не всеки (непрофесионален) модел изгражда около себе си при наличието на насочен към него обектив. А такова доверие се изгражда именно чрез общуването. 
„Аз съм много истинска, много неподправена и винаги търся начин да сваля гарда на човека, за да бъде и той истински. Мисля, че хората сме такива – попиваме от обстановката и от отсрещния човек“, казва фотографката пред БТА и допълва, че това е и една от причините в снимките винаги да се отразява и една голяма част от самата нея.
Изложбата „Виж ме. Виждам те“ е част от деветото издание на фестивала „Фотофабрика“, чийто куратор е именно Фелия Барух. Сред предстоящите събития от форума е откриването на експозицията „Град на сенките“ на Алексей Титаренко. Във фокус тази година беше и изложбата „Украйна: Архивите на едно престъпление“, в рамките на която бяха представени кадри от войната, дело на фоторепортери от „Ройтерс“. 
- Фелия, как направихте подбора на снимките от проекта „Черната кутия“, които да представите във „Виж ме. Виждам те“?
- В интерес на истината, доста по-лесно, отколкото очаквах. Очаквах, че ще полудея с толкова много кадри. Но беше лесно, защото всъщност исках да има разнообразие, да покажа палитрата, която е „Черната кутия“. Исках да има самостоятелни портрети, двойки, които се обичат, родители с деца. Да има състояния на сълзи, на усмивки. Другото, което много ми помогна, е фактът, че тъй като паната бяха хоризонтални, доста вертикални кадри отпаднаха чисто графично.
- Как се роди идеята за изложбата и изобщо за мотива на „Черната кутия“?
- Аз винаги съм обичала да снимам хора. И през зимата на 2016 г. бях поканена на един коледен базар „Ангели и прасета“ с български дизайнери в „Склада“ да снимам портрети. И тъй като портретното изживяване е доста интимно, решихме да обособим едно пространство, което да е затворено, за да не се вижда отвън, и което да е тъмно, защото тъмното като цяло прави обстановката по-интимна. И така се роди идеята и кръстихме ателието ми за портрети „Черната кутия“.
Идеята за изложба винаги е стояла във въздуха, откакто ги снимам тези портрети, но някак си никога не го бях усещала.  Сега този абсурд на оградата на Централния военен клуб, на пъпа на София, срещу градинката „Кристал“ – този абсурд, този контраст с интимните портрети е всъщност толкова awkward (превод от английски – неловък), че просто наистина беше много „мое“. Много съм благодарна на хората, които се съгласиха да ги изтъпанча, така да се каже, на пъпа на София. Питала съм ги всички, разбира се.
- Интересна е интимната социализация, която постигате с хората, които заснемате. Как предразполагате моделите в „Черната кутия“? 
- Аз съм много истинска, много неподправена и винаги търся начин да сваля гарда на човека, за да бъде и той истински. Мисля, че хората сме такива – попиваме от обстановката и от отсрещния човек. Тоест, ти като отидеш при някого, който е намръщен, автоматично настроението ти става такова. Когато отидеш при някой усмихнат – обратното. И ако ги усещам уязвими и като цяло, споделям много лични неща. Опитвам се да има този вид общуване и мисля, че това е, което се случва и работи.
- Предвид факта, че „Черната кутия“ съществува от вече шест години, започнаха ли да идват хора, които са подготвени и може би още с прекрачването на прага са готови да се разголят емоционално пред обектива?
- Аз не мисля, че някой е готов да бъде разголен, включително и актьори, които съм снимала, които снимат много често. Винаги когато извадя обектива, има една уязвимост. Така че, не, не бих казала. Но истината е, че идват хора, които вече знаят процесът какъв е, защото вече съм снимала техни приятели. Включително идват и хора, които са идвали преди, идват няколко пъти. Имам, така да се каже, редовни клиенти. Познаваме се вече, но всеки път е различно, защото емоциите на човека, настроенията в този момент са различни. Честно казано, аз никога не знам какъв ще бъде резултатът.
- Тази година с „Фотофабрика“ отправихте силно социално послание с изложбата „Архиви на едно престъпление“. Разкажете ни повече за реализирането на тази изложба!
- Идеята не беше моя, селекцията на кадрите беше. От началото на „Фотофабрика“ сме имали външни изложби, свързани с времето, в което живеем – протестиращия човек, маргиналния човек  и т.н. И нямаше как да останем безразлични при това брутално престъпление, което се случва толкова близо до нас. Избрахме и неслучайна дата за откриване на изложбата – 9 май – края на Втората световна война и Деня на Европа. Има и неслучайна локация – гробницата на Батенберг. Тя гледа към Паметника на съветската армия.
- Темата за войната и бежанците не присъства за първи път във Ваш проект, предвид изложбата Ви „Непознатият друг“. В този смисъл колко е важно според Вас един артист да заявява открито позициите си по социални теми?
- Според мен един артист трябва да заявява открито всичко. Трябва да бъде себе си. И да бъде истински. Аз лично не мисля, че всеки артист трябва да бъде бунтар – социален, политически. Това вече е въпрос на характер.
- Казвате, че за Вас като фотограф най-интересни са хората и животните. С какво привличат любопитството ви те?
- Емоциите, може би, на хората. Душите, загадките, очите, общуването… И това, разбира се, важи и за животните, само че там още по-хубавото е, че няма никакъв фалш, няма поза.
- Колко често успяват да Ви изненадат хората от гледна точка на емоциите, които показват, преди към тях да се насочи обективът и след това?
- Винаги има изненада. Затова много си обичам работата, защото определено не е скучна. Много е интересно. През обектива наистина се виждат едни други неща. Но то е комбинация от двама. Общуването ни не е едностранно. Така че аз също съм много голяма част от това нещо и много зависи от моето състояние, енергията и т.н.
- През годините сте живели, учили и работили на много места по света. Какво Ви помага или какви качества, според Вас, са необходими за адаптацията към новите обстоятелства и обкръжения?
- Аз си мисля, че ако човек от малък пътува, какъвто е моят случай, някак си свиква, не му прави впечатление. Едно е да започнеш да пътуваш, когато си след тийнейджърската възраст, друго е от малък. Аз наистина заради родителите ми съм пътувала от малка. И това те прави много адаптивен. Това обаче си има и минуси. Хем си от навсякъде, хем си от никъде. И никъде не ти е „вкъщи“. Това е нещо, с което живееш цял живот – сбогувания, приятелства тук, приятелства там, липси, наслада… Определено не съжалявам за този живот, който съм имала. Мисля, че това ме е научило да общувам с всякакви хора по начина, по който го правя. Може би това ме е направило фотографа, който съм.
- Има ли място, с което сбогуването Ви е било особено трудно?
- Може би Мексико, защото там бях много щастлива и това бяха години от живота ми, в които бяхме цялото ми семейство – всички заедно, на едно място. От друга страна, като се замисля, всъщност не е толкова мястото. Важни са хората.
Фелия Барух е родена в София, живяла е в Белгия, Мексико и Испания, където е учила архитектура и фотография. От 2014 г. е идеен двигател и куратор на фестивала „Фотофабрика“, а две години по-късно създава и „Черната кутия на Фелия Барух“ - ателие за портрети, което гостува в различни пространства. Селекция от снимки, заснети в „Черната кутия“, са представени в изложбата „Виж ме. Виждам те“.
Тя е автор на фотокнига и изложба, озаглавени Palermo. Box. Me., в които представя снимки с боксова тематика, заснети в периода 2018-2020 г. в Палермо. Барух създава и инсталацията „Непознатият друг“, в която включва портрети на сирийски бежанци и българи.
Два пъти е финалистка на конкурса на „Канон“ „Снимка на годината“ и веднъж в международния фотографски конкурс EFTI в Мадрид.